Липсва ми случването

Случва се.

Сякаш някъде в душата ми съществува бездна, едва ли не безкрайно депо от чиста тъга. И когато нещо успее да го докосне – просто се случва.

Първоначално по повърхността на съзнанието ми се усеща леко вълнение, което постепенно, а в последствие – лавинообразно набира скорост из същността ми. Емоциите се умножават и преплитат, създавайки невъобразима приливна силна, която успява да помете всичко, заемащо каквото и да било място във вътрешния ми свят, и да залее цялото ми същество.

В миг всичките ми органи изпитват остър недостиг на кислород, съзнанието ми се бори да надделее над усещането за давене и за секунда всичко изпада в колапс. Душата и тялото ми се свиват за съвсем кратко, след което всичко се отпуска и със страшна сила, едва ли не видимо за очите – започва да пулсира.

Пулсът на безграничната липса.

Липсата на случване, както биха казали някои.

Случване – възможността нещо да се сбъдне, да приеме реален образ и вид; да бъде.

В такива моменти, макар и крайно редки в последно време, имам чувството, че от мислите ми започва да капе мастило, което сякаш протича във вените ми и се процежда през пръстите ми. Просто така. Случва се, придобива форма, има смисъл. И боли.

Безкрайната липса на нещо, което не е успяло да бъде наистина, но фактът е, че дори само за момент вече е било, случило се е в съзнанието ми. И като всяка идея, зародила се някога някъде вътре в мен, вече е незаличимо. Някак съществува в някаква полу-реалност, само за мен.

А толкова ми се иска да ти я споделя. Да споделя с теб тази не-съвсем-действителност, защото ти си толкова съществена част от нея, колкото и аз. Да бъдем само аз и ти и нашата си истина за нещата, а?

Или пък не.

Да оставя тялото, душата и съзнанието си да пулсират от липсата на неясно какво точно, просто всепомитаща липса. Такава, която настоява, изисква неминуемо да бъде запълнена. Не се знае с какво конкретно, от кого, кога, как изобщо и дали е напълно възможно, но трябва. Нужно е. На мен ми е нужно и това докарва бедното ми почти безпомощно съзнание до ръба. Неудовлетворената липса го притиска до степен на крайност, в която, ако можеше да има мнение различно от моето, вероятно би предпочело да не изпада. Но докато го осъзная като факт – то вече е.

Не е глас, та бил той и вътрешен, това, което ме призовава и подтиква; не е музика, нито мелодия, това, което търся; не е видимо, не бих могла да го посоча... но сякаш мога да го докосна, все едно бих могла да усетя допира му по кожата си, присъствието му. Не е човек обаче, не са дори група хора, не е предмет или нещо материално. Но каквото и да е, трябва да си заслужава, защото мога да усетя как цялото ми същество се напряга, влага цялата си воля в желанието си да го достигне и  почувства.

И всичко това е крайно странно и непонятно дори за мен самата, но се случва... понякога. После моментът отминава и идва друг, следващ момент, в който съм просто аз със своите всекидневни мисли, чувства и грижи. Магията си е отишла, мигът на вдъхновение отново е преминал покрай мен, оставяйки аромата си по белите ми листи. Оставяйки мен – неудовлетворена, замислена, чакаща, желаеща още. Остава ми и тръпчивият привкус от безумното желание да запълня липсата, на впрегна всичките си сили и идеи, за да помогна на нещата да се случат. Но просто не бива да става така, нали?

Не би могло да е насила.

Ще се случи все пак, просто не сега, не днес. Но някога...

В мен залязваш ти

В мен залязваш ти.

И си отива миг, продължил стотици дни.

В мен залязваш ти.

И си отиват слънца, звезди, луни.

В мен залязваш ти.

И си отиваме и аз, и ти – всеки по своя път.

В мен залязваш ти и ми се иска да кажа, че по-красив залез не съм и сънувала, но всеки залез носи поне мъничко тъга. И ти така.

И аз ще ти се насладя, както с трепет сядам край притихналото море, за да се полюбувам на последните слънчеви лъчи.

И ще те изпратя с благодарност, че те е имало, както правя със слънцето, защото в много дни именно ти беше моето слънчево сияние.

И не забравяй, че залезът винаги е обещание... за нов ден.

По-хубав, надявам се, а и тепърва предстои J

Ти ще ме прегърнеш...

Ти ще ме прегърнеш и морски вълни в съзнанието ми ще се разбиват.

Неумолимо ще заличават всичко по пътя си, докато не останем само аз и ти. И постепенно морето в мен ще утихне, ще намери покой, за който не е и знаело, че може да съществува. Ще спре да се гневи и да потапя корабите на надеждите ми. Ще се усмири и постепенно ще се отдръпне. А аз ще спра да се давя и да моля за глътна въздух така неистово. Ще вдишам аромата ти и с протегнати към теб ръце ще изплувам от вълните на собственото си саморазрушение. Ще те търся с поглед и ти все ще си там, а бурята ще е преминала.

Ти ще ме прегърнеш и една последна вълна на спокойно щастие ще ме залее. Мога само да се надявам да се удавя в нея...

Искам да те има

Днес ми подариха цвете.

Сетих се за теб.

Не, не за това, че никога не си ми подарявал цветя. Знам, че не вярваш в това.

Помислих си, че ми се иска някой да ми беше подарил теб.

За да те има в моя ден.

Любов, чуваш ли ме още?

Здравей, Любов!

Помниш ли ме още?

Любов… тъй глуха за думите ми преди.

Чуваш ли ги още?

Шептят ли от многобройните страници на леглото до теб, когато е толкова късно, когато нощта е ужасно тъмна, когато сънят така и не идва.. Чуваш ли все още думите ми, любов?

Любов, тъй сляпа за радостта ми преди, колкото и за тъгата.

Когато закрачиш пак по почти безлюдната гара, спомняш ли си.. Когато пак там чакаш, виждаш ли ме; виждаш ли срещите и разделите ни; виждаш ли усмивките и сълзите ми; виждаш ли протегнатите ми за така жадувана прегръдка ръце и тъжните очи, проследяващи заминаващия влак, докъдето поглед стига.. Виждаш ли ме все още, любов?

Любов, тъй безчувствена за допира ми преди.

Когато се чувстваш така самотен, можеш да усетиш присъствието ми.. В моментите, когато вярваш, че би дал и живота си за близостта на дори едно човешко същество; когато имаш чувството, че една прегръдка дори би могла да те спаси; когато светът ти би се побрал в силата на две ръце.. Усещаш ли ме все още, любов?

Любов, къде си сега?

Защото аз съм тук. До теб съм, макара да не ме виждаш. Говоря ти, макар да не ме чуваш и те прегръщам по-силно от всякога, макар да не можеш да го почувстваш.

Тук съм  и имам толкова много да ти кажа.

Защо не вярваш в силата на думите ми, любов?

Защо те не стигат до теб?

Защо не са достатъчни, щом са единственото ми останало?

Любов, ти ще си отидеш и аз може би също, но думите ми ще останат. Аз още ще ги мисля, чувствам и вярвам. Само гласът им ще бъде отнет…

Любов, чуваш ли ме още?

Писма до никъде

    „Здравей, мила!

      Помниш ли как…” и поредната отминала случка, останала в нашето общо минало. Така започва всяко твое писмо… писмо без отговор…

      Ами моите писма? Кой ли знае, та аз винаги пиша просто поредното писмо до никъде… Писма, които ти никога няма да получиш. Писма, които ти никога няма да прочетеш. Писма, които аз никога няма да изпратя… просто писма…

      А помниш ли, мили, как седяхме заедно в топлото, задимено кафене на гарата, тъй като твоят влак отново имаше закъснение? Помниш ли вкуса на горчивото кафе с аромат, напомнящ всеки предишен път? Помниш ли многото забързани, изморени, премръзнали хора, влизащи и излизащи, пристигащи и заминаващи? А ти обеща, ние никога да не бъдем като тях.

      А помниш ли, мили, как стояхме на гарата в студените дни, как влаковете самотно профучаваха и спираха на метри от нас, как наоколо семейства и двойки се разделяха, споделящи последна целувка? А ти обеща, ние никога да не бъдем като тях.

      А помниш ли, мили, поредните последни десет минути, които ни разделяха от заминаването ти? Помниш ли как огромният електронен циферблат бавно и мъчително отмерваше всяка изминала секунда и как с всяка минута ставаше все по-студено и по-шумно? Помниш ли хората, които всеки път негодуваха срещу необичайно мразовитото време, а всъщност ги бе страх да кажат и дума на човека до себе си, за да не остане това последната, изречена такава? Помниш ли ги? А ти обеща, ние никога да не бъдем като тях.

      А помниш ли, мили, чувството? Чувството, че сме сам-сами, макар и все още двама… Все още, но за толкова кратко. Помниш ли какво си мислех аз тогава? Не и няма как, нали? Но аз все пак си мислех, че ме е страх. Страх ме бе, че няма да се върнеш, страх, че може за последно да си тръгваш. Страх ме бе, че това може да са последните тягостни десет минути. Да, точно така, мен ме бе страх тогава. И да, имаше доза тъга, доколкото може да бъде тъжен човек в лицето на смразяващото предчувствие, че може да няма следващ път, страх, при който секваше дъхът ми. Помниш ли какво ми каза ти тогава.? Че аз не бива да се чувствам така никога повече. Ти обеща.

      И всичко това се повтаряше всеки един път, всеки пореден такъв и всеки път сякаш беше за последно с поредното твое, фалшиво макар, обещание да няма следващ такъв…

      И ето, минаха минути, минаха часове, минаха дни, седмици, месеци… минаха години… от поредния път на гарата, а той всъщност наистина беше последен. Помниш ли, как стояхме там премръзнали, свъсени, обсъждащи времето и нищо друго, убиващи последните мигове, споделящи последна целувка, разделящи се… като всички останали хора на тази самотна гара в студената утрин… въпреки всички твои обещания…

      Помниш ли, мили? Едва ли… а аз никога няма и да ти го припомня с това поредно последно прощално писмо… до никъде.

2009

      

My door is always.. open?

-          Здравей! Радвам се, че писа. Супер съм. Ти как си?

-          Ами добре съм, оправям се. Ти какви ги вършиш напоследък?

… и така нататък.

Станах и отидох да свърша нещо из кухнята. По между другото. А той и разговора си беше такъв „по между другото“.

-          Хей, какво има? Какво ти е?

-          Нищо, оправям се. Добре съм..

И усетих как се отдалечавам отново. Друг човек, друго време, същата схема.

Много е лесно така, нали?

Да станеш и мислено да затвориш собствената си врата. Вратата към теб. Представяйки си как ще ги оставиш неутешимо самотни да тропат по нея.

Е да, ама не баш. Удобно пропускайки няколко възможни или по-скоро – реално приложени сценария:

1.       Пред теб пръв някой друг (или последователно много други) са затръшнали своите врати, на които ти така безутешно си чукал. Така че твоята затворена врата някак си никак не променя ситуацията. Неприятно, нали?

2.       Затръшваш врата, която само ти си знаеш, че съществува, защото никой никога не се е сещал да почука. Да, вярно, нахлували са хора без предупреждение, но и са се изнизвали по същия начин.  Само ти самотно се надяваш някой някога да почука преди да те опустоши. А дали една врата би го спряла?

3.       Няма врати, няма тропащи и затръшващи. Само ти си и живота продължава. Но как би ти се искало да има… една врата, която да затръшнеш. Не че би решило проблеми ти, едва ли би променило нещо изобщо.

Намери ли се някъде там из сценариите? Само не ми казвай, че всичките са ти познати?!

Стига де, разваляш ми цинично-прозаичната идея.

Както и да е.

И аз съм тук сега, във всичките сценарии пак съм аз. И кой изобщо ме пита имам ли врата, искам ли да имам, трябва ли ми.  Все тая. Ще си я нарисувам мислено, ще си я затръшна пак мислено и ще си представя, че с това нов край и старо начало.. или пък обратното?

Мислено ще се отделя и отдалеча от нещата, които са си тръгнали от мен много отдавна. И ще си представя, че е било по мой избор. А и в крайна сметка, щом изобщо съм го допуснала, значи сама съм си го избрала. Край на драмата.

И под тънка чертичка в долния край на страницата:

Е, добре! И сега какво?! На моменти, които напоследък преобладават над всички останали, почти цялата ми житейска ситуация е толкова излишно сложна, аз самата съм толкова объркана, че и сама не мога да се разбера. Но задължително негодувам и се жалвам, че другите дори не се и опитват да ме разберат. Иначе успех им пожелавам. Ей това е – да отворят вратата и зад нея какво?! – стена. Забавно, нали? Ходи ме разбери сега..

Пази ме, защото си тръгвам от теб.

It’s not that I can’t be alone, I just don’t know how to be without you.

Пази ме, защото си тръгвам от теб.

Връщам се обратно, за да се науча да бъда себе си без теб.

Гледаш ме объркан, но обяснение не е това, което търсиш.

Усещаш, че нещо се е променило. За пореден път. По различен начин.

Аз. И няма да спра.

За миг ме изпускаш от поглед и вече не съществувам.

Можеш да ме почувстваш във въздуха около себе си.

Виждаш ме, когато затвориш очи. Само аз прозирам под клепачите ти и въпреки това ги отваряш.

Избираш да ме няма. Този път съзнателно.

Душата ми като празно кино

Душата ми като празно кино.

Прашасалият салон на живота ми.

История с липсващи зрители.

По една празна седалка за всеки, който си е тръгнал някога от мен.

Прозрачни снопове слънчеви лъчи от някоя мимолетна надежда се промъкват по крайните редици.

Скоро ще дойдат дежурните от Поддръжката на Разбити Същности да ме постегнат и приведат във вид за следващата прожекция.

Мечтаех си тази да е последна. За деня. За света.

Исках само тихо да затворя врати и да останем с непоканеното минало насаме.

Но се изплъзва. Разтваря се във въздуха.

Отново е днес. Отново съм аз. Без теб.

Днес ти не мислиш за мен.

Ръцете ти не могат да ме стоплят днес.

Допирът ти пари, жигосва ме. Но не топли, а сякаш отнема топлината.

Очите ти не търсят мен в този ден.

Поглеждам те и вече не съм у дома. А доскоро бях.

Душата ти не копнее вече за моята близост.

Близост, която днес дори леко нагарча.

Устните ти не шептят нито на мен, нито за мен.

Мълчанието остава единственото ни успокоение.

Днес ти не мислиш за мен.

Но аз не мисля за теб. Мисля за човека, когото вече не си.

Late at night

Простираш ръце и знам, че искаш мен. Търсиш ме.

Но аз сама не се намирам. Не съм там, където бях. Не съм тази, която бях.

А ти просто не знаеш коя съм сега?

И как ще знаеш..

Протягаш се да ме докоснеш и само миг след това рязко дръпваш ръката си. Неизказаното остава във въздуха.

Висящи думи и висящи чувства.

Тънката нишка на разстоянието те разделя бавно от мен. Осъзнаваш го постепенно, секунда след секунда. Изтичат.

Чувам въздишката ти, безкрайно дълбока. Увисва и тя във въздуха. Бавно се разтваря.

Притваряш очи. Надяваш се моят образ да те посрещне на прага.

Знаеш какво бих казала. Знам, че би ме прегърнал.

Но мен ме няма. Също както и теб.

Свивам се в ъгъла и опирам глава на стената.

Отпускаш рамене. Примирен.

Не съм там. Не си тук.

Късно е.

Лека нощ...

Лъжи?

Какво е лъжата? Какво би означавало да ме излъжеш? Нима не е избор? Моят избор. Изборът да допусна, че реалността, която представяш пред мен, ми харесва повече от моята собствена?

Е, при това положение, значи ти никога не си имал възможността да ме излъжеш. Значи аз съм единственият човек, който може да излъже.. себе си, преди всичко.

Значи не си ме подвел или заблудил. Никога не си и могъл. Аз сама съм избрала да повярвам, предпочела съм да постъпя така. Колко просто звучи. И удобно. Но изглежда истина..

Остава само въпроса: каква би могла да е причината да приемеш на драго сърце чуждата истина и да отхвърлиш своята, без да се замислиш? Защо би предпочел една илюзия пред друга? Селективен подбор?.. Надали.

Границата между действителност, истина, заблуда, илюзия и лъжа.. толкова ли е тънка всъщност, колкото ми се иска да мисля? Може би. Остава само да си избера.

Моята реалност или твоята? Доста са различни.

Моята истина преди твоята заблуди.

Твоите заблуди след моите илюзии.

Моите илюзии за твоите истини.

Моите лъжи и твоите..

Нали така?..

Няма...

Няма да допусна да ми липсваш и миг повече.

Няма да допусна липсата ти да определя съществуването ми, дори да изглежда леко безсмислено в момента.

Няма да допусна властта, която си имал над мен, да застане на пътя на приятелството ни.

Няма да допусна да убиваш по частица от мен всеки път щом вдигна телефона.

Няма да допусна да потъпкваш усмивката ми с по-малко от дума.

Няма да допусна.. себе си до теб. Не защото не ти вярвам, защото не вярвам на себе си.

Няма да допусна любовта ми към теб да засенчи обичта ми към мен самата. Защото ти ще си тръгнеш от живота ми, рано или късно, но аз ще остана.

Няма сила, която да ме спре, ако реша да те пусна. Ще го направя, продължавайки все така безгранично да те обичам. Но ще приема, че това не е достатъчно. И това ще ми даде покой.

Надявам се.

Искам да те изпиша..

Искам да те изпиша.

Да изпиша всяка дума, всяка сричка, останала у мен за теб.

Искам да изтекат и последните мастилени мисли, които все още тая.

И най-после да се отпусне хватката около съзнанието ми.

Сърцето ми да си отдъхне.

Искам да те изпиша.

Да сгъна и последния лист и да го прибера в красив плик.

Искам да те адресирам и изпратя… до себе си… след 10 години.

За да съм сигурна, че ще присъстваш в живота ми под някаква форма.

Искам да те изпиша…

Никога повече да не ти посветя и дума, да не напиша и ред за теб.

Искам да поставя последната точка и да няма интервал след това.

Искам..

Искам да осъзная, че думите няма да ме спасят, нито пък ти.

„Изкуството никога не е плод на щастие.“

„Изкуството никога не е плод на щастие.“

Така ли било?

Само за изкуството ли става дума? Животът в крайна сметка не е изкуство също?..

Наистина ли всичко, което правим е само, за да се излекуваме от някаква болка? От някаква загуба?

Действително ли всяко наше действие е продиктувано от дълбокото желание да притъпим болката, да успокоим пристъпа на паника, да превъзмогнем липсата.. на някого, на нещо?

Цял живот ли се самолекуваме от раните, нанесени ни от нечия липса, от загубата на нещо важно и обичано, от ненавременния край..?

Успяваме ли?

А може би е така..

Така е защото само изкуството може да ни спаси от самите нас, от саморазрушението, което можем да си нанесем, когато сме наранени. С думи описваш и подреждаш бушуващото торнадо в душата си и се надяваш да е достатъчно, защото това е всичко, за което можеш да се хванеш точно сега. Но ако не е – опитваш пак, прибавяш мелодия, която те освобождава от всяко чувство, което е напът да те опустоши, от всяка емоция, която те кара да се луташ като изгубена душа. А ако не стига.. можеш ли да нарисуваш каквото не успяваш да кажеш? Можеш ли да нарисуваш цветовете в съзнанието си, спомените, цялата палитра на болката? Можеш ли от парче дърво да оформиш това, което ти липсва?

Можеш да опиташ.

Можеш да опиташ да излееш всичко, всяка мастилена капка, разливаща се в съзнанието ти, всяка нота, звучаща в главата ти, до последната пръска боя, с която разполагаш, до последния графитен писък по листа..

Цял живот ли това правим? Или поне се опитваме..

А какво става, когато всяко изкуство ти обърне гръб и нямаш дори това, на което досега си се опирал в труден момент? Какво ако думите просто не идват, пръстите ти не тракат по клавиатурата, мастилото не капе, моливът е отдавна счупен, а тоновете на пианото заглъхват безутешно в тишината? Как ще се спасиш тогава?

Няма ли да опиташ всичко?! Чел си толкова книги, гледал си толкова много филми, никой ли не ти дава правилния отговор там? Ще отрежеш косата си, ще смениш цвета, ще избягаш от града, ще обърнеш гръб на всичко? А ще помогне ли? Надали…

Всеки е губил нещо в живота си, някого – близък, приятел, любим, себе си.. Или пък цял живот, мечта, любимо място..

И всеки път си мислиш, че това е краят, че е най-лошото, че всичко свършва тук, че ще те убие. Но няма.

Просто ще трябва да намериш поредния нов или недотам нов начин да се излекуваш от тази болка.

Цял живот ще е така, нали?

Цял живот ще търсиш начин, цял живот ще се опитваш да приемеш и продължиш. Цял живот ще се опитваш да заместиш, да поправиш, да си върнеш, да опиташ отново. Цял живот ще си даваш още един  шанс, още едно ново начало.

Наистина ли?

Наистина ли ще е ново? Няма ли да си там, където си, заради всичко, което ще е случило преди това? Няма ли да е просто поредния начин да се самоизлекуваш?

Вероятно. Много вероятно дори.

И в началото ще боли, много ще  боли дори, докато осъзнаеш какво точно се случва с/около/без теб. После ще изплачеш всичките си сълзи, ще изслушаш всяка възможна тъжна песен, ще напишеш още (думи, песни, каквото излезе), ще излезеш и ще изпиеш всяка капка алкохол. Ще обиколиш всяко място, ще се разходиш по всяка улица, ще хванеш следващия влак/автобус/самолет. Ще се опитваш да го изкараш от себе си, всичко това, което ти причинява болка, ще се опиташ да забравиш, ще опитваш все по-силно. Но не става така. Нищо не е приключило преди да видиш края, преди да проумееш, преди да разбереш всяка частица, преди да го пуснеш.. Нищо не е приключило, не си е отишло окончателно преди да до приемеш. Но дори и след това..

След това си казваш, че си се излекувал.. и този път. Успял си. Оцелял си. Всичко е нормално отново, живееш, дишаш, твориш, работиш. Всичко трябва да е наред.

Но дори тогава всичко е само на една песен разстояние, само на случайно изречени думи, случайна гледка, аромат, секунда.. Всичко още е там, в теб. Всичко остава дори след края.

Това може би е най-лошото.. или най-хубавото?

Но ти ще продължиш да се лекуваш от загубите и всеки път ще боли както първия. Но ще се справиш и после пак ще си ти, по-различен, но все пак ти, минал през всичко дотук.

The Script - Six degrees of separation

Искам душата ти..

-                        -      Искам да изпуша душата ти. – беше й казал веднъж.. преди.

Искам да ти се насладя изцяло. Първо ще обгърна душата ти с най-нежните, най-ароматните листенца тютюн, ще я докосвам прецизно, с много любов и ще я пристегна леко, все така деликатно, с нищо не бих искал да я нараня.После ще я дооформя, но много внимателно, не ми се иска да разваля естествения й вид.

Ще я запаля. Ще си дръпна рязко и дълбоко, за да се поразпали, а и да подразни сетивата ми.

А после ще дръпна отново, за да те усетя. Искам да изпуша душата ти, за да те почувствам с всяка своя фибра, да усетя, че си вътре в мен и си ми нужна, колкото и въздуха, който дишам.

После ще се облегна назад и ще те съзерцавам. Ще се възхищавам на пламъците, на неимоверно красивия начин, по който изгаря всяка частица от теб. Ще си дръпна отново и отново, и отново.. Докато ми се завие свят. Ще изпуша душата ти със страстта, нужна ми да живея. Ще те вдишвам все по-дълбоко, отново и отново. И когато най-после издишам – пак ще си ти, пак ще е твоя душата ти, но няма да е същата. Ти няма да си същата след мен.

Тогава го намираше за невероятно красиво, романтично и уникално като идея. А сега й се струваше по-скоро като възможно най-бруталният и опустошителен начин да бъде изконсумирана. Струваше й се като признание за неописуемо дълбоките му чувство, за страстта му към нея, за любовта му. А в крайна сметка чак сега осъзнаваше колко егоистични са били подбудите му и колко разрушителни биха могли да бъдат страстите му. Но за едно несъмнено бе прав – тя не беше същата след него. Друга беше. Но не обезателно по-лоша, просто помъдряла, една или много идеи по-истинска, по-безстрашна, смела в желанията си. Тя знаеше, че ще оцелее, каквото и да я връхлети, колкото и непредвидено и опустошително да е. Тя беше оцеляла след него. Може да оцелее след всичко и всеки, дори душата и да бъдеше разбита, ограбена, изконсумирана, все тая. Беше нейна, никой не можеше да й я отнеме, също както и никой не би могъл да я разбере, да я почувства напълно.

Никога.

Тя беше приела това.

И дори го намираше за очарователно.

Та защо някой би обичал друго човешко същество, ако го разбираше напълно и изцяло; ако се беше докоснал до всяка негова мисъл, всяка идея, спомен, чувство? Ако ги беше усетил дори за миг? Защо някой би обичал, ако знае всичко, разбира всичко и няма какво повече да му бъде разкрито? Защо някой би обичал другия, ако няма от какво да се притеснява, от какво да се страхува, в какво да е несигурен? Защо някой би обичал друг, ако той просто няма какво да му даде и с какво да го изненада?..

Защо някой би я обичал, ако можеше да чете душата й като книга?..

Думите ми

Думите не потичат от мен.

Не изтичат от съзнанието ми, не капят от пръстите.

Задръстват мислите ми, настоявайки за още и още внимание. Настояват за време. Настояват..

А аз се чувствам просто безсилна. Точно тук и сега съм толкова до абсолютна крайност изморена, че искам само да си полегна, да поспра за миг.. Всичко да спре.

Не може ли?

Искам просто да се рея в безтегловност из собственото си съзнание, без всичките ми идеи да се блъскат в мен безпощадно и без секунда почивка; без многобройните ми безплодни фантазии да замъгляват представите ми за реалността; без сълзи по (не)знайни причини да напират всеки миг, заплашвайки да бликнат във вид на мастилен порой с утрешно пощенско клеймо.. без всичко това.

Без мен.. от вчера.

Искам минута, час, цял живот на спокойствие от всичко, което вече е било или никога няма да бъде. Не може ли просто всички да са доволни, че каквото там се е случило, просто се е и е приключило, имало е своето време. Край на историята. Не става ли така?

А пък каквото не е било.. ами съжалявам, дала съм всичко от себе си, просто не се е получило. Вероятно си има причина. Вярвам в причинно-следствената зависимост. Край и на тази история.

Искам ден, в който „Аз от вчера“ не се кара с „Аз от миналата година по това време“, ден, в който не се съюзяват, за да ми напомнят спомен след спомен, да изискват вниманието ми и времето ми и да ме принуждават да правя отчаяни, напразни усилия за изгубени каузи.

Искам ден, в който Аз съм аз, себе си, само толкова. Без множество бивши главни герои напуснали сцената непредвидено, преди края на представлението, без лица, промъкнали се тихомълком по средата на действието, без постоянно отсъстващите присъстващи, без каквито и да било илюзии, без сценаристи-моралисти, подпъхващи думите и идеите си в главата ми сякаш са мои, без излишен грим и без маскаради. Край на пиесата. Благодаря за вниманието.

А сега мисля просто да си полежа тук, на тази бяла страница и да почакам думите да изплуват от водовъртежа на мислите ми, да разперят криле и да накацат по редовете, да ме освободят от бремето на „вчера“, „днес“, „утре“ и „някога“.

Би било прекрасно..

Душата ми е необикновено място да останеш..

Heaven is a place on earth with you …

Когато и да се почувстваш самотен, сети се за мен.

В моята душа винаги си добре дошъл, винаги можеш да останеш.

Мястото е слънчево с внезапни бури, но е сигурен подслон все пак.

Намира се близо до сърцето ми, а всичко, което можеш да поискаш ти е грубо казано – на една ръка разстояние.

Наемът вероятно няма да ти е проблем – и без пари го давам, стига да ми донесеш късче душевен мир, от моя, тоест от твоя – само ти ми го носиш.

Гледката също е хубава – безкрайни поля от спомени, мечти, надежди, идеи. Няма да скучаеш. Сигурна съм.

Обзавеждането е скромно, наистина: само моята безгранична любов, безусловната ми подкрепа и плахото ми доверие.

И да отбележа: дава се безсрочно. Време имам, стига и ти да искаш да инвестираш своето.

Пропуснах май да спомена: имаме си домашен любимец, много любвеобилен и грижовен. Името му е Приятелство. Мисля, че добре ще се разбираме тримата.

Ако обявата ти харесва, ще очаквам да ме потърсиш.

Не забравяй, че вече съм ти резервирала местенце.

12.02.2013

Никога повече

Думи, които не горят в съзнанието, а жигосват.

Думи, които всяват неподправен ужас в душата.

Но защо сме толкова ужасени? Нали са просто думи? Или..

Не знам за другите, но поне за себе си смея да твърдя, че ме побиват тръпки именно от тези две думички, защото са равносилни на край, защото значат, че нещо никога повече няма да се повтори, независимо колко много ми се иска.

Могат и да действат много успокоително, но сякаш не ги забелязвам много често в тази им роля. За жалост.

По-често се сблъсквам с тях , разбира се напълно неволно, докато бродя в съзнанието си, а понякога дори на самата повърхност. Сякаш ме причакват умишлено. За да ми напомнят, за да натякват.

Не боли по-малко така. Никак даже.

Стремят се да удължат агонията ми.

Две думички само са нужни и оттам нататък спомените поемат. Развеждат ме на своята импровизирана обиколка в парка на спомените. Безумно красиво място, смея да отбележа. Има безброй пътеки, безброй закътани местенца, безброй пейки, на които да поседнеш и с часове да си спомняш, обграден от образите на всички любими. А и градината на емоциите не е за подценяване, не бива да се пропуска. С изумителните си до болка наситени цветове, безкрайно разнообразие от чувства и мисли. Но времето понякога е ограничено и ми позволяват да мина само по любимите си алеи, следят ме, но аз все пак честичко се отклонявам към отдавна забравени кътчета. Само за да стана неволен свидетел на отминалото щастие и да напусна с бавни крачки и натежало сърце, със свит стомах от предчувствието, че нищо от това няма да се случи никога повече.

Отвори ми. Нося тишина.

Тихо пристъпвам с надеждата да ме чуеш по-добре.

Пак повтарям.

Отвори ми.

Но теб просто те няма. Безмълвна сянка зад заключена врата.

Но аз пак ще се надявам.

Нося тишина.

Няма и дума да чуеш повече от мен. Всичко е казано, твърде много думи са изговорени всъщност.

Безмълвие.

Какво се случва в момента, в който осъзнаеш, че не липсваш на никого? Колкото и драматично и парадоксално да звучи, макар целта далеч да не е такава.

Какво се случва тогава? Когато мине първото денонощие, в което никое човешко същество не те е потърсило? Когато никой не се е сетил дори за миг? Не се е замислил за теб случайно през забързания си ден или дългата безсънна нощ?

Какво е чувството? Защото не ми достигат думи да го опиша.

Тишина, мълчание. Отначало странно, като затишие пред буря. Затаяваш дъх и очакваш. С всеки изминал час, ден става една идея по-тежко, тежко на душата. Докато не го приемеш изведнъж – неизбежната истина.

Има само два варианта, когато осъзнаеш, че днес е просто поредния ден, в който не липсваш на никого – това или те кара да се чувстваш безгранично свободен, или безгранично сам, сам и самотен.

Ето свободен си – никой не очаква нищо от теб, можеш да направиш всичко, да отидеш където и да било, дори да не се върнеш. А има ли къде..

Но аз съм по-скоро сама, нося тишина. Всичко в мен е затаило дъх, но не в очакване. Смирено, мълчаливо. Не чакам следващия ден да дойде, това ще се случи така или иначе. Има твърде много неизбежни неща  в живота. Ти може би си бил едно от тях, но да чакам за теб би било най-безсмисленото, което някога съм правила. И все пак съм напът. Напът да подхраня поредната надежда с поизсъхнали спомени, овехтели са с времето. Напът да завърша поредното неизпратено писмо до теб. Напът да се почувствам изгубена отново. Но защо? Аз знам как свършва тази история, ако може да се каже, че свършва изобщо.

Няма смисъл. По-добре да замълча.

Отвори ми. Нося тишина.

Друго не ми остана.

В минало несвършено време

А знае ли някой какво е да бъдеш поставен в минало несвършено време?

Да знаеш, че опция за бъдеще няма?

И нещата не търпят развитие и път напред няма?

Че всичко, което ти е останало е миналото… и малко време на заем.

Миналото несвършено време прави нещата толкова странни, непълни, незавършени, почти-неща, но не съвсем; открехва малък прозорец през, който човек да се полюбува на надеждата, която никога няма да има в действителност.

Миналото несвършено време ти дава илюзията за продължителност на нещата, за евентуалната възможност, но само за секунда време, достатъчно за да се влюбиш в идеята и после рязко ти я изтръгва от ръцете, толкова злобно, че едва ли не можеш да почувстваш болезненото изплъзване от пръстите си.

Да бъдеш в минало несвършено време ти дава фалшивостта на едно нереално бъдеще с единствената уговорка да не го пожелаваш никога и да не се опитваш да го постигнеш. Но е твърде късно за това, нали? Само секунда и вече си предал себе си и цялото си същество на прекрасната химера.

И колкото по-силно го желаеш, толкова по-ясно осъзнаваш трагичността на факта, че просто не съществува такава опция. Може би в някоя паралелна вселена?..

А колко по-просто би било нещата да са в минало свършено време. Толкова ясно, точно и конкретно като грубото затръшване на врата в лицето ти. Но при този случай поне имаш възможността с времето да се примириш и да отвориш нова страница. Нали?

В минало несвършено време ти просто не можеш да направиш и една крачка напред, а продължаваш да препрочиташ отново и отново до втръсване едва и съща глава, търсейки друг смисъл, нов изход, нещо различно. Но нищо няма да се промени, за жалост – също така и ти. Застинал във времето образ, лутащ се из пространството, търсещ своята щастлива илюзия.

Нека те успокоя: знам точно как се чувстваш.

Един съвет от мен – това е задънена улица и влезеш ли един път си обречен да си биеш наивната главица до полуда в твърдата бетонна стена на неприключеното.

А то с удоволствие ще отрови дните ти, ще плени мислите ти и ще изсмуче желанието ти за каквото и да било.

Така че ако си тръгнал на разходка, моля те, намери друга пресечка, в която да завиеш,  за да си спестиш цялата тази агонизираща ситуация.

Ако ти е възможно, разбира се..

As if you had a choise. . .

                                                                                

             

                                                                                  As if you had a choise..

И да имаше, какво?! Защо се заблуждаваш, че да направиш един избор е най-трудната част? Че това изисква всичката ти налична смелост и е проява на силна воля или нещо от сорта? Кой ти е казал, че избереш ли и всичко приключва? Край.

Да, ама не баш. Именно вземеш ли решение всичко започва.

Предимно защото трябва да живееш с това през останалата част от живота си (та било то и за най-дребното, незначително нещо). Е да, може да са 2-3 години, но ако са 50-60, тогава какво? Смелостта и силната воля се изискват именно, за да продължиш, за да живееш с изборите си. Решенията могат и да са спонтанни, необмислени или прибързани. Или трудни, дълго премисляни. И трябва да се примириш с тях, каквито и да са били. Затова ти трябват сила и търпение, за да се научиш да живееш със себе си и с последствията,  а не за да си избереш бърза закуска или нов чифт кецове.

Защо хората не го разбират?!

Защо използват изборите на някого срещу него самия?

Никой няма право да прави това.. Поне аз така си мисля.

От собствен опит смея да заключа, че човек единствено и само достатъчно се самобичува за всеки избор, за всяко взето решение, както и за всяко невзето такова. Сам знае какво му е коствало, какво е дал от себе си или какво му е било отнето, защото не е бил достатъчно наясно с избора си, ако погледнем нещата от тази гледна точка.

Може би прекалено много премислям нещата като цяло, а повечето си избори правя напълно спонтанно. В последствия се самоубеждавам, че добре съм разгледала всички възможни алтернативи, че с чиста съвест и добре аргументирано съм взела оптимално добро решение, но все пак знам, че не е така.

Защото грешно решение няма. Това не е математическа задача. Не е уравнение. Никой не ти търси една, две или n на брой неизвестни.

Ти сам търсиш и намираш.

В това сигурно се състои и смисъла – Дали това, което ще намериш, ще е това, което си търсил? И ако случайно не е, ще се задоволиш ли с полученото или ще продължиш да търсиш? А ако търсенето така и не намери желания резултат? Цял живот ли ще търсиш.. А ако не си сигурен какво точно търсиш изобщо?

Как може да има грешен избор тогава?!

Защо трябва да я има вината, ако просто си се опитвал да си отговориш на тези въпроси, ако просто си търсил себе си..

Защо хората обикновено имат ужасния навик винаги да търсят някой виновен за всяко нещо? И защо обикновено този виновен е единственият човек, имал смелостта да пристъпи напред и да заяви, макар и безгласно – „Аз отивам да намеря себе си! Отивам да търся…”

Е, аз май пристъпих, сега ми е време да спрегна всичката си сила и търпение и да се примиря, че търсенето вероятно ще е дълго, трудно и изморително, но и да продължа да вярвам, че вероятно ще се увенчае с успех в крайна сметка..

„Аутопсия на една любов”

Всяка нощ танцуваш из душата ми, сякаш свириш на пиано. Бавно, нежно и мелодично. Докосващо.

Но твърде късно осъзнавам, че съвсем не е пиано. Ти късаш струна и всичко се разпада.

Душата ми и аз с нея.

Все същите думи, а очаквам смисълът да е различен. Не е.

Пак съм ничия, дори не и своя.

Не чувам ‘абсолютния тон’ в съзнанието си,не чувам дори собствения си глас. Безгласна, празна нота. Тон, лишен от звук.

Няма я мелодията ми, никой вече не свири за мен.

Не си тананикам мелодийки, които си сътворил набързо преди закуска.

Не се заслушвам в нечии виртуозни сола, звучащи от слушалките на случаен минувач. Не се опитвам до побъркване да ги разпозная.

Не търся музиката в своя ден.

Защото това беше ти.

Не усещам...

Не те усещам до себе си. Около себе си.

Не усещам допира ти и съзнанието ми инстинктивно се опитва да възпроизведе по всички възможни начини всеки спомен, всеки допир, с единствената цел да запълни липсата.

С усилия си припомням аромата на кожата ти, докато споменът бавно се изплъзва, изтича сякаш между пръстите ми, присвити до болка с единствената надежда да го задържат още дори само секунда.

Но образът ти е кристално ясен, макар мъгла да обгръща целия ми свят. Бавно притъпява сетивата ми, за да забави процеса на забравяне.

Като на кинолента преминават купища спомени, в нехронологичен ред. Твоето лице, твоята усмивка, твоите ръце, твоите думи, твоите ноти, твоята любов и твоите сълзи. Всяка частица от теб изгаря в съзнанието ми, превръща се в пепел и отравя дните и нощите ми. Затварям очи в отчаян опит да заспя, а твоят образ прогаря зениците ми. Отказвам се, отварям очи. Все още си ти.. Заспивам, сънувам, събуждам се и съществувам с теб като фон на всяка моя мисъл, на всяко мое действие, на всяка асоциация.

Почти две години на забавен кадър се въртят отново и отново и наподобяват някакъв извратен адски капан.

Не си принадлежа, съзнанието ми протестира, тялото ми отказва да ме слуша, сълзите ми търсят всеки удобен момент да напомнят за съществуването си.

Не съм болна, а не се чувствам и жива. Макар да съществувам. Все още. Като обсебена в борба със собствените си демони. Ту отпускам глава примирена и повдигам рамене в знак на капитулация, ту ми иде да крещя и троша, за да наруша монотонно повтарящата се схема. До лудост съм твоя с всяка част от тялото и съзнанието си. Разума ми не диктува, а сърцето не си записва. Почти не бие, от страх да не те изхвърли постепенно от системата ми.

А аз те искам вън! Далеч от мен..

Давам всичко, за да избягам.

Давам всичко, за да те няма, но този път наистина.

Защото половинчатите истини вече ми видяха сметката.

Кажи ми, че никога не е било, че е само фантазия, безсмислена проекция, безплътна илюзия, овехтяла мечта.

Но не е. И тази аутопсирана любов ще ме преследва до края на живота ми, спотайвайки се в крайните ъгълчета на съзнанието ми, събирайки сълзи и прах.

Никога няма да бъдеш на повече от един спомен разстояние.

Нали?

Никога няма да избягам достатъчно далеч...

След челен сблъсък с реалността

Изпитвам известни (почти непреодолими, бих добавила, макар да не ми се иска, ок, просто нека кажем - сериозни) затруднения с приемането на факта, че най-голямата ми мечта е на път да се осъществи. „На път” ми звучи едновременно не достатъчно точно, но и доста описателно, предвид пътуването, което нетърпеливо чука на вратата ми. Но засега няма да му отворя, нека си стои там.

Не съм готова.

Джордж Бърнард Шоу е казал:

„Има две трагедии в живота - едната е да загубиш копнежа на сърцето си, а другата - да си го върнеш.”

Вероятно съвсем не в контекста, в който аз се сетих за тази мисъл, но определено чувствам, че ми пасва добре в случая. Особено ако се има предвид, че под копнежа на сърцето ми се разбира - отдавнашната ми мечта да замина надалеч от родината си, за постоянно. Да, определено съм била на крачка, ако не и по-малко, от загубата на този копнеж, но никога не съм си представяла, че реализирането му може да всее такъв вътрешен смут у мен самата. Никога не съм си представяла, че е възможно да преобърне до такава степен ежедневието, навиците, мечтите ми и дори възгледите ми за много неща. Ужас! Сериозно, цял ужас настана у мен и почти навсякъде около мен.

Не си спомням как точно беше формулирана мисълта, но беше нещо от сорта на:

„Ако е хаос около теб, значи е хаос и вътре в теб.”

Или може би е било точно обратното, но независимо коя версия на закономерността отнеса към себе си, то и двете ще бъдат изпълнени.

От месец и половина блуждая и всявам хаос навред, във всичко, до което се докосна, на всяко място, през което мина, у всеки, с когото съм имала контакт. Оставям опустошение или нещо достатъчно близко до това, но в най-добрия случай – само дълбоко озадачение.

                Всъщност основната ми идея през последните седмици далеч не е била такава, всичко, което си бях поставила за цел беше да продължа да съществувам. Сякаш през мен беше преминало всепомитащо торнадо и беше отнесло амбициите, мечтите, възгледите ми за света като цяло заедно с желанието ми за живот. Естествено имаше няколко спорадични изблика на потенциалното ми желание да прекарам по възможно най-добрия начин последното си лято в родината ми, но те сякаш не бяха напълно реализирани. Или греша?

Като цяло единственото, към което се стремях с цялото си същество, бе да оцелея. Глуха и сляпа за повечето неща, случващи се около мен, аз просто бродех и търсех подслон за сломената си душа и изтерзаното си съзнание. Чувствах се препълнена, до преливане или пръсване, или не знам и аз какво точно, но със сигурност до краен предел. Не можех да асимилирам нищо. Абсолютно нищо. Нищо, което ставаше наоколо; нищо, което се опитваше да достигне до мен; нищо, случващо се вътре в мен. Нищо. И едновременно с това се чувствах празна, изпразнена откъм съдържание, откъм желания, пориви, надежди.

Безпътна.

Лутах се безцелно и макар да знаех накъде отивам и къде би трябвало да стигна, безпътна е именно думата, която най-добре ме описва.

                Още преди време, година да кажем, съвсем съзнателно и целеустремено започнах да се разделям с хората, на които смятах, че държа. (Смятах – защото към днешна дата не съм особено сигурна в тогавашната си преценка, но нямам и желание да я поставям за щателно преразглеждане.) Бях сигурна, че така ще бъде по-добре и за мен, и за тях. И не знам, може би съм била права за тях, но като се замисля - за себе си май сгреших. Постепенността, с която се случваха нещата ми даде допълнително време да преживея всяка раздяла, да я изстрадам, да я осмисля и преживея. Но дали така е било по-добре, отколкото наведнъж да ме залее всичката тази.. скръб? печал? болка? Рядко се случва, но понякога наистина не мога да намеря правилната дума, която да описва идеята ми. Както и да е, мисля, че й придадох нужната яснота.

Това мое решение обаче не разреши докрай проблемите ми в тази сфера, така да се изразя. Остана основният.

Той остава тук.

А аз заминавам.

Обичам го. И това вероятно няма да се промени скоро, а и съм по-склонна да ползвам за случая думата – видоизмени, защото така си представям начина, по който ще еволюират чувствата ми.  И все пак…

„Болката ще си отиде, тогава, когато я пуснеш.”

Нямам никаква идея откъде или от кого съм чула или прочела тази мисъл, но чак сега осъзнавам колко е вярна. И колко сериозен е проблемът ми с това да се откъсвам от хора, места, да ги оставям, да ги пусна да съществуват и без мен, да допусна, че това е възможно и ще им бъде добре и след това.

Но как да го пусна (не ми харесва тази дума!) като ми се струва равносилно на това доброволно да се откажа да от всичко, което сме преживели заедно, от всеки момент? Не е ли пускането на болката да си отиде, отказване от спомените, които я причиняват? Или е възможно някак си да бъдат съвместени тези все неща?

                Възможно ли е да запазя прекрасните спомени и да се поуча от не чак толкова хубавите, без това да ми причинява болка, обвързана в моя случай с недотам приятните ми сълзи и т.н. ?

                Възможно ли е да се примиря с действителността, която заплашва да нахълта с взлом в живота ми, ако не я приема и допусна до себе си в най-скоро време?

                Способна ли съм на тази крачка или този път се опитвам да си поставя непосилна задача? Естествено гордото ми Аз протестира в този момент, твърдейки, че ще се справи, не му трябва помощ, още утре ще си състави подробен план за всяка част от схемата, която би могла да се окаже проблем и ще го следва стриктно до постигане на желания резултат. А именно – безболезнено приобщаване към един напълно и изцяло различен и непознат за мен свят. Е, не дотам непознат, но достатъчно плашещ във всеки случай.

А дали мога да си позволя лукса да се чувствам изплашена, когато би трябвало да съм на ръба на осъществяването на пълното ми щастие?

Дали?..

- Две лъжички любов за мен, моля!

-          Две лъжички любов за мен, моля! Само две, но от моята.

Винаги съм смятала, че общовалидна дефиниция за думата „любов” и нейното съдържание няма и не би трябвало да има. Всеки е свободен да даде своята индивидуална дефиниция, според това какво той самият приема за „любов” и точка.

                Моята любов напук на всяка друга е странно съчетание между несъвместими качества. Любовта ми е егоистична – също като мен, но и е безкрайно алтруистична. Някой иска ли доказателство?

Любовта ми бе готова да „сподели” обекта си и с други, ако това би било желанието му, да отстъпва, когато е нужно и да си затваря очите, когато е била пренебрегвана, недооценена или изобщо незабелязвана, но най-трудното нещо за нея беше да приеме факта, че дори след като си отиде, светът ще продължи да се върти, животът няма да спре и обектът й ще продължи да съществува, да диша, а й вероятно ще е способен съвсем скоро да се влюби отново, да обича. Такава трагедия, тя така и не го преживя.

Любовта ми е като шоколад. Бих я сравнила и със захарта, защото обожавам следния цитат:

-          Как бих могъл да пия кафето си без захар?! Та животът и без друго е толкова горчив!

И все пак: шоколад. Любовта ми е нежна, разтапяща, силно калорична и водеща до пристрастяване, но също така може да бъде и доста горчива. Зависи от консистенцията и дневната доза.

Любовта ми не е като наркотик – би могъл да дишаш и без нея, но знаеш, че би предпочел да не ти се налага. По-скоро би могла да бъде като много хубава книга, която постепенно те увлича, а когато свърши – си безкрайно объркан, трудно ти е да си спомниш какво е било преди това.

Любовта ми би могла да бъде едновременно най-стабилната ти упора, но и стените, които те притискат. Защото макар да е подарък, тя изисква много грижи.

Любовта ми не е безсмъртна, но умее да се пази и дори тежко ранена – да оцелява. Но ти знаеш най-добре - има неща, които са я карали да изпада в кома за неизвестно време.

Любовта ми може да бъде и всичко, и нищо. Но това вече сам решаваш.

Не знам за моята, но твоята любов със сигурност беше и продължава да бъде като хронична болка, за чието притъпяване е нужно все по-голямо количество от нея самата.

Безумно, нали?

Твоята любов беше всичко, което исках и всичко, което ми беше толкова трудно да получа. Не съм сигурна дали беше трудно да я заслужа или по-скоро да я задържа. Тя е свободна, също като теб, не признава граници, правила и норми. Има навика неусетно да се изплъзва и да отлита в неясна посока. Исках да я следвам, но не беше никак лесно. А може би не беше за мен.

Само тя можеше едновременно да ме успокоява както нищо друго, но и да ме докарва до истерия в рамките на по-малко от десет секунди. Много си приличате с нея. Не сте егоисти, просто много от нещата твърде слабо ви вълнуват. Трудно е да ви опознае човек.

Любовта ти е като стихийно бедствие – едновременно подхранва надеждата, но и поражда всички съпътстващи я неволи и трагедии. На моменти дори води до разни хамлетовски  дилеми -  има ли я, няма ли я?

Любовта ти за мен беше и всичко, и нищо; като самотен камък насред буйна река – да, прекрасно е, че си успял да се добереш и закрепиш на него, но съвсем не ти гарантира, че ще оцелееш.

Ето затова искам две лъжички любов от моята, защото ако сипя една от нея и една от твоята – кафето нито ще стане по-сладко, нито по-горчиво, а аз ще съм пропиляла още малко любов.