четвъртък, 17 ноември 2011 г.

Ноемврийски размисли




Ноември.
Винаги съм си мислела, че моят месец е октомври, само защото съм мислела и че предпочитам ранната есен.
Да, ама не.
Моят месец е ноември.
Моят ноември, тази година.
Животът ми е един ноември без край.
Тъжен, меланхоличен, студен, валежен или ветровит, а може би и двете. В моята душа – буреносен. Ветрове, бури, мълнии, градушка от мен и теб, от думи и емоции, от неизказано, неизпълнено, непреживяно, но изстрадано.
Утехата неотдавна се влюби в спокойствието и заедно намериха подслон някъде далеч от нас. Мирът и разбирателството решиха да скрепят приятелството си с дългосрочна (може би безсрочна) ваканция в посока  Позитивизъм, тоест пак отвъд нашия свят. Но не си мислете, че сме останали самотни, в никакъв случай! Имаме си дразги, дребни препирни, по-едромащабни спорове, бури с всякакви размери, каквото ви душа иска. Поводите са все разни и разнообразни, причините – често неясни или поне така ни се иска да мислим. Вероятно изясняването им е въпрос на време и самозалъгване в опит да бъдат прикрити, заличени или поне козметично изменени. За не боли. Поне не чак толкова. Миг по-малко и една единствена сълза по-слабо. Надали.
Би трябвало да съм се прибрала у дома, на топло, да гледам любимо сериалче с чаша топло какао. Да, ама не. Засечка номер 1 – бездомна съм, а и безпътна, както обикновено. Засечка втора – където и да живея сега, тоест само за момента, то далеч не е на топло, поне докато не изпълня десетина мелодийки с тракане на зъби. Засечка следваща – the cacao’s over, just like the coffee’s over.
Вали, но този път не в очите ми, не съвсем в душата ми, със сигурност не и навън, просто на мен ми е валежно. Отмива ме, отмива някои болки, някои спомени, някои части от личността, която съм била. Сигурно и аз като някои влечуги си сменям кожата. А на тях дали им причинява такава болка? Като след слънчево изгаряне ли е? Или жигосване? Просто разсъбличане на ненужния товар, бремето, носено прекалено дълго.
Ноември е най-тъжният месец в годината, малко след лятото, неусетно стопило се в дълбока есен, и малко преди голямата депресия покрай декемврийския парад на празниците. Парад на нещастниците? На купеното с фалшиви финикийски знаци бледо подобие на семейно огнище? На изветрялата, продадена на безкрайно изгодна промоция, стара бутилка залежаваща любов? На идеите и вдъхновението, лутащи се безцелно, отдавна отказали се да търсят подслон в съзнанията претъпкани със стрес, работни грижи, социални неволи и прочие, и същевременно по-празни и от душите на кухите, марково облечени и перфектно напудрени кукли-клонинги, пъплещи в последно време по света, с особена концентрация в нашата мила родина.
Но на мен не ми е тъжно, само малко по-меланхолично от обикновено. Малко повече, може би. Принципно нямам време да се замисля за последния смислен цитат, който съм отбелязала в поредната започната и с месеци недочетена книга, а сега дори имам време да пиша. Времето е гадно нещо. Не конкретно времето през ноември, то си е супер. Няма нищо по-хубаво от лошото време! Нали така? Но също така: няма нищо по-хубаво от илюзорно безкрайното свободно време, разпределено според всички любими дейности и любими хора, при добро желание от тяхна страна. За жалост то напоследък често липсва. За желанието говоря, у хората, желанието им за живот, за емоция, за тръпка, страст към нещо. Страстта да четеш страхотна книга цял ден, за да я завършиш преди залез. Страстта да разлистваш страници и да обмисляш цитати, които са те докоснали преди… милион мигове. Страстта да се слееш музиката, да и позволиш да се разтвори в теб и да те завладее, да се носиш по нея, без срам от болката, неволите и евентуалните сълзи. Страстта на един или повече дни в отшелническа самота, безпризорна, неразбираема, всепоглъщаща. Да изгубиш себе си от преди в себе си сега, за да намериш следващото си аз. Шизофренията ме зове. Както и прекрачения ръб на листа, електронния както обикновено.
Ноември е месец на решения, предпразнични промени, възможност да решиш кой искаш да бъдеш и да се сътвориш сам, да избереш хората, с които можеш да се разделиш, за да си спестиш от новогодишните казуси с неизвестен край. Да разбереш за себе си кои са хората, без които не можеш, дори много да те боли от тях, дори много да те объркват, много да те нараняват, съвсем (или не) неволно. Да избереш да простиш и забравиш, ако си способен. Да обичаш след като нищо друго не ти е останало. Да раздадеш себе си, когато това е единственото, което имаш. Да изживееш дори най-малките си мечти, за да освободиш място за нови и по-големи. Да си обещаеш за пред себе си истината и само истината, защото никой друг не може да ти я даде. Твоята истина. Да станеш рано сутрин, по неволя за работа, с усмивка, напук на времето и в подкрепа на борещото се с облаците слънце. Да пиеш кафе с аромат на душевно спокойствие, мир със самия теб. Да искаш да живееш, поне до Нова година, тогава алкохолът ще произнесе тежката си присъда. Може би.
Но има време.
Има още малко Ноември.
От моя.

Липсваш...





Липсваш.
Липсваш ми.
Липсата ти се разлива по кожата ми. Стича се. Облива ме. Хладна и по-нежна от коприна. Безплътен сатен. Материя все по-фина, разтворима във въздуха.
Ти си дъх. При това сетен. The really last one. Почти болезнен, безкрайно нужен, недостатъчен.
Колкото ме спасяваш, толкова ме и погубваш.
Разбъркваш ме и ме разпиляваш, забравяш да ме събереш и подредиш. Забравяш, че много пъти съм била натрошена  и още повече – слепяна парче по парче след това.
Не можеш да ме поправиш. Безсмислено е. А и едва ли ти е толкова наложително.
Липсваш, както вече споменах. А това ме задушава. Твърде много пространство, празно и тихо, твърде много въздух, за да го издишам сама, твърде малко вяра и твърде малко емоции, ретуширани.
Твърде много грим, твърде много чернилка по, около и в очите ми, дори се стича от тях. Размива се с поредната (не)животоспасяваща доза от неналичието ти. Твърде много не-та, твърде малко позитивизъм. Твърде много само от мен.
Липсваш. Този, който беше преди. Този сега е по-добре със статус липсващ. Някак си по-поносим е. На час по лъжичка. По целувка? По една вяла усмивка.
Погледни ме и се осмели да не ме съжаляваш в болката ми. Твърде нелогична, атипична и не съвсем безпричинна. За жалост? Радвай се, още ме има. После ще имаш достатъчно време, за да осъзнаеш, че съм си тръгнала завинаги. For good? For the best, I hope.
Още съм тук, а теб те няма. Не е честно.  Колабиралото ми съзнание още не се е преборило с теб. Помогни му.
Липсваш ти, а аз изчезвам, по-безплътна и от теб, от любовта и обещанията ти, все нереални. Обвита съм в мъгла, хладна и плътна. Завеса. От спомени? Бариера? Барикада по-скоро. Убежище за мен и теб от нас, в каквото сме се превърнали към днешна дата.
Часът и мястото на срещата са известни.
Липсвам ли ти?

Прекрасно беше, нали?




Ти си хаоса в мен - дупка от куршум.
 Всеки облак носи твоя парфюм.
 Как да те спра? - нямам ръце,
нямам лице,
някой го взе...

Защо ми каза, че винаги ще сме едно?
Защо ме раздели от себе си?

Прекрасно беше, можеше да продължи. Но всичко, свърши там, където свърши, нали?

Прекрасно беше, нали? Но това беше толкова отдавна… Преди да ти повярвам, преди да ти се доверя, преди да се предам… на теб. Преди да те опозная до степен, в която бих предпочела да се обърна и загърбя видяното, чутото, почувстваното отвъд. Преди да отдам мислите, съзнанието и времето си на теб, почти изцяло. Преди да започна да мечтая за теб, с теб, преди да започна да се надявам тези мечти да се осъществят… възможно най-бързо. Преди да ти позволя да ме докоснеш, да докоснеш душата и сетивата ми, да разбъркаш всичко в мен. Преди да ти позволя да всееш хаос във всеки аспект от живота ми, както само ти можеш; преди да си позволя това да ми хареса. Преди да ти позволя да ме разпилееш и събереш отново, след като съм се разляла в крайностите на своята объркана личност. Преди да осъзная, че съм те обикнала в момента, в който те видях за пръв път. Без причина. Дори когато не ме правиш щастлива. Въпреки че дори грам не приличаш на мен. Макар да осъзнавах риска.
Прекрасно беше. А сега не е. Сега търся причини да остана. Търся причини да повярвам, да споделя, да се върна. Търся причина да преборя хаоса, който разбърква нашата хармония, да съм по-силна от преди, поне този път или още много. За нас. Защото вярвах, защото се надявах, защото обичаМ нашето „ние”. С малка буква, защото мразя да се самозалъгвам, да си въобразявам, че има нещо вечно, че ние ще сме завинаги заедно. Напротив. Нашето щастие имаше безкрайно кратък срок на годност, още преди изобщо да бъде произведено и изконсумирано, при това написан с удебелен свръхголям шрифт. Малко повече от година и половина, нито много повече, нито много по-малко. Исках да вярвам, че поради краткотрайността си има някакъв шанс да бъде лилавко, безоблачно и леко като шоколадов пудинг.
Прекрасно беше, но ти го правиш толкова трудно, нали? Опитвам се да разбера мотивите ти, да вникна, да те разсея от тях, да се справя с цялата каша сама, за да не продължа в пъти по-самотна от сега. Вървя и толкова клиширано – в мен вали. Остави времето, нали знаеш, че за мен няма нищо по-хубаво от лошото време. А знаеш ли? Познаваш ли ме изобщо? Знаеш ли защо не бях плакала с години? Знаеш ли от какво са белезите по врата ми? Знаеш ли какъв цвят стават очите ми, когато съм на прага на нервна криза? Знаеш ли изобщо колко безумно, необяснимо, ненужно много те обичам?
Прекрасно беше, а сега е толкова безсмислено. Търся думи, смисъл, любов. От теб. А откривам само увехналите цветя, които сама съм си подарила преди месец и малко пепел след пожара снощи, малко прах след поредната буря. Малко обида, малко гузна съвест, малко повече безпокойство, малко нервност, шипка надменност, пълни шепи болка и лавина от недоразумения и неразбирателство. Объркването е безспорен владетел на територия, в която до не съвсем скоро, но и в не особено далечното минало, са царували щастливи трепети, нежни прегръдки, погледи, целувки и много страст. Избягаха ли? Изплашихме ли ги? Или по-зле… Изгубихме ли ги? Намери ме, срещни ме по пътя към себе си и нека ги намерим заедно. Не са стигнали далеч, нали?
Прекрасно беше, а дали не можем да го направим отново в сегашно време? Бъдеще?
Прекрасно би могло да бъде, нали? А дали?


„Ти си тръгна, но аз си тръгнах много преди теб.”

„Единственото по-невъзможно от това да си тръгна, бе да остана.”

неделя, 6 ноември 2011 г.

Изгубена съм. Разпиляна.

                                                                              

 
                                                                                You believed in me, but I'm broken.
                                                                       I have nothing left.
                                                                                We've been falling for all this time
                                                                                
аnd now I'm lost in paradise.


Изгубена съм. Разпиляна.
Събираш ме, само за да ме разбиеш отново. На парченца, време и мечти. Разпръснати из стичащата ми се през пробойните на реалността душа.
Отричам, само за да запазя спомена за себе си още миг, откраднат, пропилян.
Тази вечер ти разби сърцето ми, сякаш се случваше за първи път, сякаш всеки предишен е бил само проба, заблуда, илюзия на изтерзаното ми съзнание, за да оправдае болката, която си ме карал да си причинявам, почти съзнателно. Разби сърцето ми с целувка, не можеше да си по-жесток, разби го, прегръщайки ме, държейки ме в обятия си, сякаш за да прикриеш кървавите петна, избиващи изпод кожата ми. За да не ми позволиш да се разпадна напълно, да намеря най-сетне покой, за да ме събереш отново, да ме залепиш, за да остана натрошена, дефектна, за да не ме иска никой друг, за да съм само твоя. А ти така и не разбра. Аз бях твоя толкова отдавна. Сега просто съм още малко по-увредена, още малко по-разбита и много по-различна. Не съм себе си. Нея съм. Твоята любов, блян, надежда, вик от миналото. Тя. Превръщаш ме в нея. Превръщам се в призрак, в болка, в спомен, но не и в себе си отново.
Изгубена съм… в Рая. Защо никой не ме предупреди, че и тук душата не намира покой? Че и тук бива преследвана от собствените си и още милион чужди демони, призраци, видения, желания…
Колкото и да ми се иска да кажа, че принадлежа, то страхът е единственото, на което оставям вярна сега.
За секунди ме връщаш с години назад, сякаш сънувам, но не мога да отлепя крака от земята, не мога да полетя, окована съм. От теб. Зазидваш ме в миналото, затръшваш вратата пред лицето ми и се усмихваш. Обичаш ме, на думи, на хартия, но се преструваш, че не виждаш мастилените ми сълзи, криеш се от тях, от мен, от себе си, но не и от нея. Изпращаш ме в изгнание, а ме прегръщаш, сякаш се разделяме за минута, за час. Но заточението, знаеш, ще продължи не с месеци, не с години, с вечности, в които да се лутам, да се моля, да те търся.
Спри ме преди да съм се саморазрушила, защото ти сам задейства механизма. Този път не бях аз, този път не беше депресията, мракът, болката, животът. Беше ти.
Излекувай ме, излекувай душата и съзнанието ми. Върни ми ги, след като ги продаде за откраднати мигове. Поправи ги. Намери ме, събери ме и ми обещай щастие. Без край. Ще съм твоя повече, отколкото тя някога е била. Ще бъда себе си, обещавам, само ако ми дадеш шанс.
Или ме пусни. Остави ме, освободи ме. Нека бъда сама, разбита и себе си. Нека не ме измъчва образът й в очите ти, докато гледаш мен, целуваш мен, искаш нея.
Защото се чувствам изгубена, малка, незначителна, незабележима, недостойна. А не съм. Вярвам, че не съм.
Неспособна съм дори на още една доза надежда, тя отдавна не тече във вените ми. В абстиненция съм, безнадеждна. Изморена да се надявам, изморена да вярвам, че е възможно следващата ти прегръдка да е за мен, такава, каквато съм, че следващата ти усмивка ще е за мен, а не просто отражение на нейната, че допирът ти отново някога ще ме стопли, вместо да ме остави вкаменена. Вцепенена.
Изтрий ме. Заличи ме. И без това не съществувам в спомените ти. Заменил си ме с нея още преди да ме видиш. Носила съм нейния лик, нейните дрехи, нейния аромат. Казвала съм нейните думи, гледала съм те с нейните очи и нейните устни си целувал. Толкова отдавна, а сега чак отварям очи. Сякаш съм спала милион години. Измислена съм. Измислица. Привидение. Сянка, нечия чужда при това.
От милост към мен, себе си или нея, не знам, остави ме. Върни ми въздуха, който дишах, върни ми болките, мислите, тревогите, мои са си поне, ако не друго. Позволи ми да забравя и да живея.
Не ме разпилявай повече, умолявам те. Невъзможна съм за събиране. Невъзможна за обичане.
Забрави…

Can we walk this line together ?...




Празна съм и разпиляна.
Ничия.
Но не и своя.
Чужда.
Отчуждена може би?
Твърде възможно.
Отшелник. Заключен в затвора на собственото си съзнание. На не дотам сивото си ежедневие. Чужд едновременно на себе си и на света.
Празна съм, а преливам.
Преливам от емоции, от грешки, от болка, от усмивки, от енергия, макар и рядко.
Опитвам се да изляза през задната врата на действителността, на реалните проблеми, трудности, неясноти и заплахи, напълно незабелязано. Открехвам вратата и изпадам в себе си. Изпадам в дълбините на съзнанието си, за които не съм подозирала, но май и не държах да опознавам толкова интимно.
Недокосната, почти непокътната. А толкова фатално натрошена. Съм.
Аз съм повредена. Безвъзвратно, непоправимо, безкрайно.
Мина толкова време, толкова есени и зими, толкова лета, но пролетта така и не се върна. Минаха толкова усмивки, толкова сълзи и толкова думи.
Мина и този септември. А всичко, което си спомням от него е, че си мислех за теб. Листата падаха, мислите ми замъгляваха и последните слънчеви лъчи, смрачаваше се все по-рано, прибирах се все по-късно, докато не забравих коя съм и къде е домът ми. Къде принадлежа…
Била съм там и преди. Изгубена. Ненамерена. Непотърсена.
Но сега трябваше да е различно.
Просто трябваше.
Защо не е?
Защо аз не съм по-различна, защо ти не си? Защото сме ние…
Защо се опитваш да избягаш, всичко ще е почти същото, щом се върнеш. Болката ще идва и ще си отива. Но аз ще съм тук. Ще съм до теб, за да се опитам да я прогоня, ще се радвам с теб, когато си отиде и ще те прегърна, много силно, когато отново те повали на колене.
Не можем ли да вървим заедно?
Можем ли да извървим пътя заедно?
А искаш ли?
И двамата знаем, че пътищата ни рано или късно ще се разделят безвъзвратно, по-скоро рано, отколкото късно. Но защо не извървим общата отсечка заедно. Защо не си до мен, докато пиша тези редове. Защо изобщо ме оставяш да ги пиша, да си ги мисля, да ме преследват.
Не изчезвай.
Не бягай.
Иска ми се да ти кажа, че ако ти не си отидеш, аз няма да го направя. Но и двамата знаем, че няма да се получи точно така. Няма да имам този избор.
Но ти все още го имаш.
Искаш ли да извървим пътя си заедно?

събота, 17 септември 2011 г.

Лято 2011



И никой не разбра…

Отива ли лятото, идва есента.

Тръгвам на някъде…

Непознати улици ще извървя, себе си искам да разбера.



Беше Лято. Щуро. Различно. Запомнящо се. Поредното хубаво лято,  а принципно твърдя, че определено не ми е любимият сезон. Не защото не обичам слънцето, морето, пясъка и планината (при възможност), но не е като и то да си няма отрицателни фактори. Но нека не задълбавам в негативизма. Беше страхотно лято.

Моето лято. Поредното по-различно от на всеки друг. По моя си начин.

Нашето лято. Да бъдем заедно. Да те обичам и да си го премълчавам всеки път, в който напира на върха на езика ми, във въздуха с всяка моя въздишка, в тишината на съзерцаващите небето. Но по-важното е, че  намерих много и разнообразни начини да го изразя, с надеждата да забележиш поне половината, да разбереш поне един.

Неизказано лято, но почувствано.

Лято изпълнено с промени, с много интересни по свой начин моменти, моменти, които с цялото си същество копнея да не забравя, когато и да било, и естествено с проблеми, моменти на раздори, отчаяние, тихо разкаяние, които останаха там, където и се случиха – далеч, в миналото.

Лято изпълнено с много смях, с много разговори на какви ли не езици и с какви ли не хора. Тихи среднощни разговори с добри приятели, шумни интернационални дискусии по въпросите за всемирното пиянство, изпълнени с нежност, загриженост, голяма доза радост, известна доза болка и какво ли още не, думи, отправени към теб, не винаги постигнали своята цел, но все пак изречени. С викове, отекващи в празното пространтство, в душата ми или заглушавани от прибоя на вълните.

Лято с много и различна музика, в това число нови открития на музикалния небосвод, танци на плажа под съпровода на смесващи се ритми от съседните открити дискотеки и несравнимите емоции от Spirit of Burgas. Тук е може би моментът да вметна и великото лятно заспиване на плажа в Бургас, на пясъка, ако трябва да сме съвсем точни, на метри от бас сцената и великото измръзване след това J (посред август!).

Лято с много вълни, емоционални и реални, с нощно къпане и първи преплувани метри. С емоции, изпитвани за пръв път, не напълно разбрани, не само положителни, но предимно.

Лято, започнало и завършило с много срещи и много раздели, всички, от които предпочитам да запомня с пиенето на бира на плажа, бейлиса с шоколадов сладолед, планинските  разходки, разтворимите супи, безбройните изгледани комедии и анимации, шарените камъчета, кукличките от прежда, многото разрязани-поизрязани тениски, големия ми лилав плюшен делфин и тениската, купена за брат ми, с култовия надпис под нагъзения Барт Симпсън „Яжте ми гащите”.

Лято, през което свикнах и ми хареса, направо се влюбих във възможността да те прегръщам постоянно, когато си реша, да заспивам сгушена в теб, да се събуждам пак така или за разнообразие с целувки. Лято, което ще ми липсва най-вече заради това, почти толкова, колкото ми липсваш и ти. Та за всеки случай, тоест за през самотните нощи, си свих любимата ми твоя тениска и почти празното шишенце от парфюма ти. Не вярвам да забележиш разликата, а и ще ме разбереш, надявам се J

Лято.

Лято, започнало и завършило със залез над любимата ми неясно защо, макар и безумно мръсна сива София. Залязващо лято, изгряло преди няколко месеца и осветило ни по различен начин, със своя си гледна точка, с много емоции, с теб, с мен, с нас.

Наистина се постарах да заобичам лятото, но любимият ми сезон тепърва предстои J









































събота, 10 септември 2011 г.

Lovesong . . .


Whenever I'm alone with you, you make me feel like I am home again.
Whenever I'm alone with you, you make me feel like I am whole again.


Whenever I'm alone with you
You make me feel like I am young again.
Whenever I'm alone with you
You make me feel like I am fun again.


Whenever I'm alone with you
You make me feel like I am free again...


Whenever I'm alone with you, you make me feel like I am clean again...


However far away I will always love you..
However long I stay I will always love you..
Whatever words I say I will always love you..
I will always love you..








 

четвъртък, 28 юли 2011 г.

Твърде сложно?



Събуждам се, чувствайки се самотна. А ти лежиш до мен. Поредна нощ, в която не усещам нищо както преди, поредна нощ, в която крадеш за себе си съня ми, в която бродиш из сънища, които ми принадлежат и забравяш да кроиш планове за бъдеще, в което и самата аз не се виждам съвсем ясно.
Не. Това не е самота, не е чувство за изоставеност. Може би по-скоро безспокойство, чувството, че не принадлежа напълно, че не съм твоя, но за жалост не и своя изцяло.
Бих дала всичко, за да се почувствам пак.. себе си, завършена, цяла. А ти да лежиш до мен и да знам, че си олицетворение на душевното ми спокойствие. Спомням си усещането и всеки миг, в които се обръщам с изморени, молещи, надяващи се очи към него, то изгаря кожата ми, клепачите, съзнанието ми. Но не фатално, разбира се. Само толкова, колкото ще е достатъчно, за да притъпи копнежа, да секне порива и отклони мисълта. А аз лесно се разсейвам, бързо губя търпение, а понякога и интерес.
Може би понякога искам просто да си припомня, да извикам спомена в съня си и да се потопя отново в него, да го преживея само още веднъж, все такъв – непроменен, идеален, какъвто си е бил, несъвършен, прост, истински. С теб и мен в главните роли. А беше толкова просто..  Или пък не? Просто илюзия, просто заблудата на един млад влюбен мозък? Просто отминала реалност? Кой знае..
Иска ми се да кажа, че не е имало по-лесно нещо от това да те обичам. Но не е така. Не е нито лесно, нито нещо подобно. Може би е едно от най-трудните неща, които доброволно съм правила. Чакай, доброволно ли казах? Е, не съм напълно убедена, че беше съвсем доброволно или че изобщо ми бе оставил някакъв избор от самото начало. Сам каза, че си ме избрал между другите, така че какъв шанс има в такъв случай? Но пък си заслужава. Заслужаваха си и всяка от хилядите усмивки, всяка от хилядите сълзи неволно пролети и всяка от безбройните секунди смях, страст, любов, сигурност, щастие. А казвам неволно, защото ти никога не би ме накарал да плача за теб, не и нарочно, просто никак, аз сама имах нуждата в дългите дни и безкрайните нощи, когато с всяка фибра от съществото си усещах, че те няма до мен. Не мисля, че някога съм могла с думи да изразя колко ми липсваше точно тогава, всеки път. И напук на вселенската или която и да било друга логика сега, когато си с мен, до мен, покрай мен почти през цялото време, части от мен още не го асимилират напълно, не го приемат, бунтуват се и те отхвърлят. А имам нужда от теб. Чакай.. това го казах аз.. наистина. Добре де, и в писмена форма пак се брои и все пак – Имам нужда от теб. А толкова ме е страх да го изрека.. може би защото така ще стане по-осезаемо, реално, необратимо. Твърде сложно.
Защо толкова се плашим от думите, щом действията – нашите и чуждите – са в пъти по-страховити от всичко, което можем просто да изречем.

Едно е да кажеш на някого, че ще си тръгнеш, съвсем друго е да го направиш дори без да кажеш дума.
Едно е да вярваш на някого, друго е да му имаш доверие и съвсем различно е да имаш вяра в него. Независимо от всичко. – доста неизпълнимо обещание към самия себе си, бих допълнила.
Едно е да погледнеш някого в очите и да видиш там, събран целия си свят. Доста по-различно е усещането, когато погледнеш в същите очи и там няма никого, нищо, нито онова, което е било, нито нещо, което евентуално би могло да бъде. Празнота. Пустош. Край.
А дали?
Мога ли да се надявам, че не?
Е, аз вероятно винаги бих могла да се надявам, психически способна съм, но това в никакъв случай не опровергава безсмилието на подобни действия.
И все пак избирам да вярвам: в себе си преди всичко, но също и в теб, и още повече – в нас. Защото не искам повече безспокойни, псевдо-самотни нощи, прекарани в съзерцание на спящото в леглото до мен Душевно спокойствие, което както подчертах – наистина си искам обратно. Както и теб. Какъвто беше. Какъвто си и ще бъдеш. Просто Ти и просто Аз.
Твърде сложно?
Cary Brothers - Belong
http://www.youtube.com/watch?v=rx7h2thalzQ

вторник, 14 юни 2011 г.

Приказка за цветовете и мен




Светът е сив. Безспорна истина.
Няма нищо чисто бяло и изцяло черно. Нито дори душите ни или най-вече те.
А аз като нетърпеливо дете, каквото всъщност винаги съм била и за радост все още мога да смятам, че съм, бързам с новата си палитра цветове и емоции да преобразя за миг света си. Отново.
Може би днес всичко ще е небесно морско синьо или пък тревисто маслено зелено? Нашепващо несподелени тайни виолетово, мрачно и неспокойно, като облак дим? Безумно и до жестокост агресивно червено? Нежно, светло, млечно кремаво, като мечтите? Необятно, слънчево жълто? Наситено, но все пак леко сладникаво оранжево? Цвят шампанско или пепел от рози?
Има ли значение?
Има ли смисъл?
Има ли цвят, който да опише едновременно надеждата, страха, объркването, притеснението, мечтите, вярата, силата, бурите, нервността, безвремието или липсата на време, нежността, наивността, циничността и глупавото ми романтично улечение, които заблудени и неспокойни се лутат из душата, главата и съзнанието ми?
Но нищо всъщност не е изгубено или абсолютно безсмислено, докато държиш в ръцете си дъгата.
Нали така?

Поредният въпрос без отговор.
Твърде много въпроси.
Твърде много отговори също.
Твърде много несъвпадения по време, място, намерения и очаквания.
Твърде много?
Или твърде малко. Твърде нещо-си..

Аз съм твърде влюбена, за да разсъждавам трезво и съм твърде трезвена, за да се опиянявам от глупости. Твърде съм разумна, за да допусна това да се случи изобщо. Твърде съм свикнала с несигурността, превърнала съм я в своя начин да се чувствам сигурна и когато ми се предложи нещо различно.. е, тогава напълно естествено – съм твърде уплашена, за да приема. Твърде съм зависима. От себе си. Твърде (не)зависеща от външни обстоятелства, като хората например. Приятели. Роднини, близки, познати, преподаватели. Хора без смисъл. Разумни хора, даващи акъл хора, даващи (не)поискани съвети хора, непораснали хора, независими хора, недосегаеми и докоснати хора. Докоснати от мен? Давам ли си изобщо сметка какво оставям след себе си? Трябва ли.. Твърде съм объркана сега. И винаги. Макар да мразя тази дума. Макар често да я употребявам. Макар да не вярвам в сродницата й „завинаги”. Твърде цинично-песимистично-фаталистична ставам на моменти. Чак е нездравословно. Също като хората, които обичам. Също като всяко нещо, което обичам. Ако изобщо мога да обичам.
Не мога да избера. Твърде съм нерешителна на моменти и твърде много обичам риска в други моменти. Моменти от какво? От живот? От моя? Да бе. Шанс. На това живот ли му се вика? Сбирка от тук и там, насам-натам, напред-назад, има-няма и т.н. Глупости.

Обичам цветовете. С една от сродните ми души ( 5 секунди време за смях) предпочитаме да описваме настроенията си с цветове. Ние сме артисти по душа. Кой повече – кой по-малко. Тя рисува, аз рисуваХ. Пиша, снимам, чета. Тя вярва в мен, а аз се опитвам. Но тук не става дума за нас, поне не за тези нас, но не и за другите НАС. Става дума за мен и цветовете и всичката каша в главата ми.
Нека започна този абзац от началото още веднъж.
Обичам цветовете. Всеки цвят е емоция, не е една при това. Всеки нюанс носи сякаш различна идея, различна сетивност, различна перспектива. Бих предпочела да смятам, че душата ми по начало е лилава, на моменти преминаваща към причудливи смески с какви ли не нюанси на всички останали възможни цветове. Лилава. Понякога тъмно, наситено, загатващо за емоционалната дупка и дезориентация в мен, за торнадото, което ме опустошава на вълни, помитайки всичко, оставяйки ми само толкова, колкото ми е нужно, за да преживея и винаги завръщащо се с пълна сила по свое усмотрение. Добре де, душата ми е вятър. Бурен. Изключително рядко спокоен. Най-често хладен. По невнимание изпепеляващ като клада. Непостоянен, но перманентно съществуващ. Незаличим и невъзможен за пренебрегване. Но аз все пак съм лилава. Поне душата ми или каквото е останало от нея. А мога да бъда и светло, нежно, млечно лилаво? Мога ли? Да съм щастлива, безметежна, рееща се, танцувваща с мечтите си? Сигурно мога. Сега ще пробвам.

Би трявало да съм млада. Със сигурност изглеждам спокойна, уравновесена, уверена и целеустремена, за всеки, на който не му се занимава с бурите под повърхността или за всеки, когото съм сметнала, че не желая да замесвам. Но за замесените вероятно съм: истерична, параноична, песимистична, иронична, заядлива, но не и злопаметна като цяло, може би просто леко садистична; но аз съм и мазохист и непоправим оптимист, наивно дете, самотно дете, наполовина пораснало момиче, обичащо разходки, шоколад, сладолед, изкуства и дълги разговори.
Уж беше приказка за цветовете, а тя стана за мен. Нищо. Какво пък..
Имало едно време.. или пък не. Тази приказка вече не ми е интересна. Не ми се разказва и не ми се споделя точно сега. Не ми се обяснява, не ми се дискутира, не ми се оправдава.
Аз съм лилава. Аз съм вятър. Аз съм си аз. И съм объркана. Чудо голямо.
Край на поста.
Точка.

понеделник, 13 юни 2011 г.

Още един хаотичен пост с подзаглавие: Щастлива съм!

Никой няма да позвъни и никой няма да вдигне този телефон. Никой няма да се обади.
Никой няма да попита и никой няма да му отговори. Никой няма да разбере.
Никой няма да те потърси и никой няма да те намери. Някой иска ли мен?

Малко от стандартния песимизъм с доза обреченост, гарнирани с добре познатия фатализъм на базисното ми отношение на нещата, живота и света като цяло. Но нека отбележа по-важното сега:



Щастлива съм. За първи път в живота си, сякаш е константно. Сякаш е ненакърнимо, невъзможно да бъде заличено. Незабравимо. Последното поне е сигурно.
Няма да те забравя. Не се притеснявай. Няма да ти е нужно да ме жигосваш, както ти се прииска в отчаян, наивен изблик на садистичност, с аргумента, че те е страх да не те забравя и че ти се иска да имам нещо от теб.
Е, спи спокойно, слънце, вече имам.
Даде ми каквото сама не си дадох за толкова години – възможността да бъда безгранично щастлива. Безоблачно. Безпрепятствено. Безметежно. Но не и без теб. Поне засега не.
В душата ми е слънце, море, вълни, музика, аромат на лосион и цветя, плодове, хладен ветрец, бурни нощи и спокойни дни, любов и ти. Прости ми, не исках да звуча романтично, не е по моята част. Ще си поемеш частта от вината, надявам се.
Последна вечер, в която не заспивам до теб, последна утрин, в която не се будя до теб. Последни часове без теб.. е, не, не искам да ги броя, знам, че ще има още много такива.
Звуча объркано, а не съм. Само мислите ми са хаотични, неспособни да влязат в синхрон с емоциите ми, толкова невъзможно стабилни, непоклатими, константно позитивни. Неимоверно чисти и до безкрайност несвойствени на бурната ми, несретна, несвикнала да бъде шастлива и в мир със себе си душа.
Това съм аз сега, слънце. Такава ме правиш. Знам, че ти харесва. Знам. И на мен ми харесва. И не искам да свършва, не искам дори да го обмислям. Не, че няма да го приема както всеки друг край в живот като моя, изпълнен от началото си с краища безчет. Не искам да те пускам отново, дори за ден, не искам да откъсвам пръсти от кожата ти, не искам да вдишвам обикновения мръсен градски въздух, та дори бил той и разнообразен с морски примеси, вместо твоя аромат. Искам да рисувам с връхчетата на пръстите си по кожата ти безкрай, докато спиш, докато съънуваш, мечтаеш, дишаш. Искам да съм с теб и тогава, и след това.
Не искам да те губя. Не искам да губя и себе си. Не искам да съм твоя сянка, искам да вървя заедно с теб.. до теб. Не искам да се обезличавам, не искам да спирам да мисля, дишам, действам като самостоятелен човек. Не искам. Но искам теб и това е в пъти по-силно. Исках да мога да ги съвместя, да намеря баланса и успях уж. Сякаш. Може би. Стига ми засега. Доволна съм.
Щастлива съм. Това ми стига, достатъчно ми е. Всичко е. Аз съм си аз и ти си с мен. Липсваше ми и аз ти липсвах. Знаеш ли колко много значат за мен тези думи. Накара ме да се запитам дали не са по-силни от всяко „обичам те”, не броейки, разбира се, всички фалшиви такива, неизречени от нас. Възможно ли е да обичаш някого, а да не ти липсва истински? А? Не знам, наистина. Ти ми кажи. Или пък недей. Спирам с въпросите, предимно и най-вече с безсмислените. С лутането, търсенето, безсмислиците, драматизирането и всички други гаври на собственото ми съзнание с душевния ми мир.
Обещавам.
Обещавам си и ти обещавам.
Щастлива съм. Това ми стига. Това и ти сте всичко, което искам. И слънце, и море, и пясък, и сладолед, и ние. И луна, и звездно небе, и морски бриз, и ние. И спокойствие, и сладки сънища, и закуска в леглото, и аз, и ти, и ние заедно.
Трябва да спра да го повтарям. Но как като съм вклюбена в начина, по който звучи: НИЕ. Досега не е имало точно такова НИЕ. Никога след нас няма да има същото НИЕ. Ще са други, ще сте други, ще сме други. Но не и НИЕ.
Затова сега това лято е за НАС, за да можем НИЕ да сме себе си до краен предел, изцяло и напълно, без граници, без ограничения, без страхове и подозрения. Иска ми се да кажа и без проблеми, но без тях няма да интересно. Нали?
Нашето лято.
Нали?

П.С. А после дали не можем да помислим и за наша есен? Наша зима? И още една пролет заедно?
Всичко е възможно. Но е твърде далече. Има време. Нека бъде наше. Без излишни обещания, без излишни уговорки. Без излишно напрежение. С двойна доза щастие, поръсено с шоколад. Ммм… Какво повече може да иска човек?


вторник, 17 май 2011 г.

Пеперудени мисли



If I lay here.. 

If I just lay here,

would you lie with me

and just forget the world?


Ако сега се излегна тук, изморена, безкрайно изгубена.. ако положа глава до теб..
Ще легнеш ли до мен?
Ще ми позволиш ли да те докосна и да забравя за света? Ще забравиш ли заедно с мен? Ще ме оставиш ли да мечтая до безкрай..
Ще ми позволиш ли да се взирам с часове в очите ти?
Това е всичко, което искам. Обещавам.
Не искам излишни думи. Не искам обещания. Не искам да ти разкажа, не искам излишно да те натоварвам с болката от сивите ми дни. Не искам да ме успокояваш с клишета, овехтели от употреба, разпокъсани по ръбовете, вече толкова прозрачни и неистински. Като хората наоколо..
Позволи ми да забравя. Позволи ми да съм с теб.
Неимоверно трудно ми е с прости думи да ти кажа какво ми носиш.. просто думи са в крайна сметка, а усещането въпреки това е.. толкова просто, семпло, истинско, достатъчно, силно, нужно, реещо се, сякаш във въздуха около мен, около теб, около нас. В мен. От теб. За нас.
И душевният ми мир не закъснява, никога не би, ако ти си тук, до мен. Сякаш ме поръсваш с него като с вълшебен прах, тихичко тананикайки ми приспивна мелодийка.. песен за щастие.  За да намеря себе си отново.
Неусетно се унасям, бавно, постепенно, но копнежът вътре в мен не утихва. Усещам го по-ярък, по-силен, по-реален от преди, сякаш извира от мен, струи като светлина през кожата ми, огрява ме. Огрява теб. Както и ти мен.
Всичко се върти.
Сякаш всичко наоколо бавно се размазва, губи очертания, като цветове, заляти с мляко, примесени, успокоени, упоени, леки и нежни, меки.. близки, мамещи да се протегнеш и да ги докоснеш.
Мечти от захарен памук.
Пърхащи мигли.
Млечно успокоение.
Вълшебен прашец.
Приспивна песен.
Тихи тонове на пиано.
Бледо лилава нежност.
Пеперудени мисли.

Цяла вселена.
Това виждам в очите ти, по-дълбоки, по-истински, по-живи от всякога.
Позволи ми да те съзерцавам още само миг.. два. Вечност. Един живот не стига.
Знам, че нямам това време, но позволи ми само за момент от безкрайността да вярвам, че не е така.
Позволи ми да легна до теб и заедно да блуждаем, гледайки небето. Звездите. Милиони. Дори повече.
Забрави какво съм казвала преди. Забрави хората. Забрави всичко. Забрави проблемите, болките, недоразуменията, различията, моментите, в които съм искала да съм навсякъде другаде, освен до теб. Сега не е така. Не вярвам, че някога отново ще бъде. Надявам се…
Нямам нужда от друго, нямам нужда от нищо и никого, освен ТИ, тук и сега.
Това не е обещание. Не е и молба.
Не съм сигурна и защо го казвам, но това е, което чувствам. Вярвам, че трябва да го знаеш, защото нищо друго не е достатъчно, ако не знаеш, че го правя за теб.
Независимо колко объркана, изгубена, разпиляна съм понякога, само ти можеш да ми помогнеш сега, да ме намериш, събереш и подредиш, да ме направиш отново цяла, посипвайки ме с прашеца на моя душевен мир, запълвайки дупките, лекувайки раните, напомняйки ми да потърся своя път и че отговорите са в мен. Моите отговори. Моите цели. Моите мечти и надежди. Вярата ми. Любовта ми. Не са се изчерпали. Не са похабени. Не са безследно изчезнали. Тук са – в мен. Сега са и твои. Разполагай с тях, както намериш за добре.

Обичам те!
            Поне докато не намеря друг качин, за да ти го кажа.







събота, 14 май 2011 г.




I wanna be the face you see when you close your eyes.
I wanna be the touch you need every single night
.
I wanna be your fantasy
and be your reality, and everything between.
I want you to need me
like the air you breathe.
I want you to feel me
in everything.
I want you to see me
in your every dream.
The way that I taste you
, feel you, breathe you, need you..
I want you to need me
like I need you.
I wanna be the eyes that look deep into your soul
.
I wanna be the world to you
. I just want it all.
I wanna be your deepest kiss
, the answer to your every wish and all you ever need.
'Cause I need you
more than you could know.
And I need you
to never never let me go.
And I need to be deep inside your heart
.
I just want to be everywhere you are.
I want you to need me
like I need you..