Мелодията на тишината.
Има дни, в които всичко, което искам, е тишина. Мълчание. Е, не другите да мълчат – това е невъзможно. Но аз самата да помълча. Да не изричам нито дума.. с часове наред. Понякога и с дни.
Вие не сте ли имали такива? Не?
Нищо. Не съм учудена. Хората не винаги го разбират. Те не винаги разбират и мен, но това е напълно в реда на нещата, мисля аз. В повечето такива дни смятат, че се инатя, че съм обидена или сърдита, ядосана. Няма такова нещо.
Понякога имам нужда да мълча, да не казвам нито дума. Но не, защото нямам какво да кажа, съвсем не. Аз винаги имам какво да кажа, просто не винаги думите са подходящото изразно средство. Даже ако се замисля – почти никога не са. Но хората до такава степен са свикнали с тях, че думите са се наложили като основно средство за комуникация и отказа да говориш се смята за необяснима странност. Дори когато е за съвсем малко – като при мен. А дава ли си някой сметка, че само определен процент от информацията, която мозъка ни приема, е в устна реч, има толкова други варианти.
Не обичам думите. Думите са двусмислени, думите се изтъркват, думите лъжат. Както впрочем и хората. Думите лесно могат да бъдат преиначени, погрешно изтълкувани, пренебрегнати, нечути. Или като в моя случай – неизказани. Думите никога няма да могат на сто процента да отразят мислите ни, да ги предадат непроменени. Думите деформират всяко нещо, което се опиташ да кажеш, добавят и отнемат от стойността му. С думи е трудно да се разбереш.
Имам какво да кажа, имам много неща за казване, дори в дните, когато мълча. Но тогава наистина е по-добре така, за да не прозвуча твърде дръпната, студена, безразлична, просто защото гласът ми е лишен от емоция. Но не и аз самата. Пълна съм с емоции, просто не ги изразявам с думи. Предпочитам обаче да си намеря друг начин – изкуство може би. Винаги съм обичала да рисувам, толкова е естествено за мен, достъпно. Както и да пиша. Толкова е изразително и разтоварващо. Не че пак не използвам думите, които толкова не обичам, но тогава не е нужно да бъдат адресирани до някого. Мога сама грижливо да ги селектирам и запазя, докато не сметна, че изразяват максимално точно и ясно мислите ми. Или докато не намеря друг вариант. Като музиката например. Понякога имам чувството, че е необятна, безкрайна, сякаш ме залива. Но противно на истината, неумеейки да плувам, аз не се давя, а се нося, потапям се, търся и намирам себе си и още много повече. Остана само да се науча да свиря на пиано, за да мога да пресъздавам и своята музика. Винаги съм смятала, че именно в тоновете на пиано звучи душата ми, това е нейния глас, нейната мелодия. Моята мелодия.
Мелодията на тишината. Не сте ли се заслушвали в нея? Аз лично я обожавам. Поне през повечето време. Да, има моменти, в които тишината е толкова шумна, притиска звуците, изкривява ги, деформира ги, убива ги. Моменти, в които тишината ме затиска, затрупва, обезсмисля. Но това е рядко. Предпочитам да и се наслаждавам. Ако знаеш как да слушаш, ще я чуеш. Ще усетиш, че в тишината се крие много повече от просто липса на звук. Тя е цяло едно различно пространство. Може да е празно, но в него можеш да намериш много отговори на незададените гласно въпроси. Скрили са се и са те чакали да ги потърсиш. Търпеливо. За да се потопиш в тишината, в палитрата от емоции – в болката, в самотата, в безбрежното бъдеще и далечното минало, в истината и неизречените лъжи, в нечутото и неизказаното, в спокойствието, в себе си.
Как да говоря в такива дни, щом имам толкова много да кажа, толкова много да разбера, толкова много да чуя.
