вторник, 25 януари 2011 г.

When someone loves somebody else...

 
 
"Някой винаги чака някого,
а другият никога не се завръща у дома.
Винаги някой обича някого малко повече,
отколкото е обичан...
И след време този някой изпитва желание да унищожи другия, за да не му причинява болка."
 
Рей Бредбъри
 
Natasha Bedingfield - Soulmate

понеделник, 10 януари 2011 г.

Тишина. Мълчание.

Мелодията на тишината.



                Има дни, в които всичко, което искам, е тишина. Мълчание. Е, не другите да мълчат – това е невъзможно. Но аз самата да помълча. Да не изричам нито дума.. с часове наред. Понякога и с дни.
                Вие не сте ли имали такива? Не?
                Нищо. Не съм учудена. Хората не винаги го разбират. Те не винаги разбират и мен, но това е напълно в реда на нещата, мисля аз. В повечето такива дни смятат, че се инатя, че съм обидена или сърдита, ядосана. Няма такова нещо.
                Понякога имам нужда да мълча, да не казвам нито дума. Но не, защото нямам какво да кажа, съвсем не. Аз винаги имам какво да кажа, просто не винаги думите са подходящото изразно средство. Даже ако се замисля – почти никога не са. Но хората до такава степен са свикнали с тях, че думите са се наложили като основно средство за комуникация и отказа да говориш се смята за необяснима странност. Дори когато е за съвсем малко – като при мен. А дава ли си някой сметка, че само определен процент от информацията, която мозъка ни приема, е в устна реч, има толкова други варианти.
                Не обичам думите. Думите са двусмислени, думите се изтъркват, думите лъжат. Както впрочем и хората. Думите лесно могат да бъдат преиначени, погрешно изтълкувани, пренебрегнати, нечути. Или като в моя случай – неизказани. Думите никога няма да могат на сто процента да отразят мислите ни, да ги предадат непроменени. Думите деформират всяко нещо, което се опиташ да кажеш, добавят и отнемат от стойността му. С думи е трудно да се разбереш.
                Имам какво да кажа, имам много неща за казване, дори в дните, когато мълча. Но тогава наистина е по-добре така, за да не прозвуча твърде дръпната, студена, безразлична, просто защото гласът ми е лишен от емоция. Но не и аз самата. Пълна съм с емоции, просто не ги изразявам с думи. Предпочитам обаче да си намеря друг начин – изкуство може би. Винаги съм обичала да рисувам, толкова е естествено за мен, достъпно. Както и да пиша. Толкова е изразително и разтоварващо. Не че пак не използвам думите, които толкова не обичам, но тогава не е нужно да бъдат адресирани до някого. Мога сама грижливо да ги селектирам и запазя, докато не сметна, че изразяват максимално точно и ясно мислите ми. Или докато не намеря друг вариант. Като музиката например. Понякога имам чувството, че е необятна, безкрайна, сякаш ме залива. Но противно на истината, неумеейки да плувам, аз не се давя, а се нося, потапям се, търся и намирам себе си и още много повече. Остана само да се науча да свиря на пиано, за да мога да пресъздавам и своята музика. Винаги съм смятала, че именно в тоновете на пиано звучи душата ми, това е нейния глас, нейната мелодия. Моята мелодия.
                Мелодията на тишината. Не сте ли се заслушвали в нея? Аз лично я обожавам. Поне през повечето време. Да, има моменти, в които тишината е толкова шумна, притиска звуците, изкривява ги, деформира ги, убива ги. Моменти, в които тишината ме затиска, затрупва, обезсмисля. Но това е рядко. Предпочитам да и се наслаждавам. Ако знаеш как да слушаш, ще я чуеш. Ще усетиш, че в тишината се крие много повече от просто липса на звук. Тя е цяло едно различно пространство. Може да е празно, но в него можеш да намериш много отговори на незададените гласно въпроси. Скрили са се и са те чакали да ги потърсиш. Търпеливо. За да се потопиш в тишината, в палитрата от емоции – в болката, в самотата, в безбрежното бъдеще и далечното минало, в истината и неизречените лъжи, в нечутото и неизказаното, в спокойствието, в себе си.
                 Как да говоря в такива дни, щом имам толкова много да кажа, толкова много да разбера, толкова много да чуя.

четвъртък, 6 януари 2011 г.

Понякога.. но само понякога


"Понякога болката става толкова голяма част от живота ти, че очакваш винаги да е там. Защото не можеш да си спомниш момент от живота си, когато не е била.
Но тогава, един ден, чувстваш нещо друго. И не ти се струва редно, защото ти е непознато.
И в този момент осъзнаваш, че си щастлив."

сряда, 5 януари 2011 г.

понеделник, 3 януари 2011 г.

Like a child..



I still feel like a child
I still need you by my side
I still hear you late at night…


 Да, аз все още се чувствам като дете и все още имам нужда да си до мен… Все още те чувам как крачиш из съзнанието ми късно през нощта. Все още съм сама и ти знаеш, че е така, все още се нуждая от теб, както винаги. Все още мечтая да сме заедно въпреки всичко и все още искам да вярвам, че и това ще стане…някой ден…
                                                             *
Макар да си далеч, аз искам да вярвам, че си тук до мен. Макар да не го усещаш, аз искам да вярвам, че и ти имаш нужда от мен. Макар отдавна да не съм дете, искам да вярвам, че детски са мечтите ми.
                                                             *
Аз все още съм съвсем беззащитна пред теб и все пак не ме е страх, защото ти вярвам повече, отколкото можеш да си представиш. И сега стоя тук в тъмнината, опитвам се да заспя, за да дойдеш пак съвсем неусетно в съзнанието ми, да ме навестиш, както всяка нощ и да сме заедно отново, макар и само в сън. Да вдъхна аромата на кожата ти, да я погаля, да се сгуша… като малко уплашено дете. Да ме приспи допирът ти и да се унеса в мелодията на гласа ти, в приказките, историите, мечтите, които ми разказваш.
                                                             *
Може би дете съм в очите ти и дете наричаш ме, макар и на шега. Но може би ми харесва така, да съм дете – искрено, обичащо, надяващо се да бъде обичано; с очи, широко отворени и вярващи; с очи – затворени, спокойни, унесени. Може би дете съм наистина и имам нужда от закрила, от спокойствието, което само ти можеш да ми дадеш. Може би като дете имам нужда да вярвам, че не по-малко чисти са и думите ти, които ми шептиш тихо в малките часове на нощта. Може би наистина искам да се чувствам така, да забравя за миг, че нито аз съм дете, нито ти, че това е само миг, а в следващия може да те няма. Може и мен да ме няма. Нас да ни няма.


неделя, 2 януари 2011 г.

Your eyes...



Your eyes are holding up the sky.
Your eyes make me weak, I don't know why.
Your eyes make me scared to tell the truth.
I thought my heart was bullet-proof...

В очите ти грее моето слънце, в очите ти виждам всичко, което искам, но противно на всяка логика, не се чувствам по-слаба... а по-силна, гледайки в тях, сякаш съм повече себе си, когато си наоколо. И не ме е страх да кажа истината, просто чакам правилния момент, този момент, в който всичко вътре мен ще крещи, а аз няма да остана безмълвна.
Обещавам!

If I was drowning in the sea
Would you dive right in and save me?
If I was falling like a star
Would you be right there to catch me?
If I was dreaming of your kiss
Would you look right through me?
If my heart was sadder than a song
Would you still listen?
If my tears fell on you, one by one
Would you see them glisten?