Ухаеш на цветя . .

              ... и с поглед, към теб устремен, ще дочакам утринта...

                     

Pieces of dreams..

Ето! От шепите ми си вземи.. парченца разбити мечти – овъглени, изпепелени, натрошени.. но все пак мечти. Моите мечти.

Не ме гледай така смутено, не виждаш ли - сърцето ми още дими?!

Макар и по-леко ранено от мечтите, само обгоряло по краищата, оръфано, леко разпокъсано, но все още цяло, биещо, заблудено. Надежда ли е или какво, което му дава силата, защото честно казано - не зная..

Какво ли не бих дала, за да разбера..

Какво ли не бих дала, за да повярвам?!

Треперим аз и то, смълчани, заслушани в тишината и мелодията на собствената си безбрежна самота. Без предел, без граници. Без край.

Без теб.

Можеш ли за мен . . . ?

Все се чудя способна ли съм, имам ли силата, а смелостта, а възможността? Мога ли?

А ти можеш ли?

Можеш ли да чувстваш, способен ли си на това?

Можеш ли всичко това, през което бих те накарала да минеш, ако бях способна да споделя...

- Можеш ли да бъдеш силен и за мен, когато не ми стига силата да бъда себе си дори?

- Мога, защото само ти си способна да бъдеш силна за всички други, но не и за себе си.

- Можеш ли да погледнеш в очите ми и да видиш мен, когато не съм способна да видя дори земята пред себе си?

- Мога, защото ти винаги ще си там. Независимо колко добре си се скрила, ще те намеря, ако за това ме молиш.

- Можеш ли да чуеш как крещя за помощ, когато наоколо звучи само самота? 

- Мога, защото твоя глас чувам и вътре в себе си как шепти.

- Можеш ли да дойдеш, когато не съм те повикала и да останеш до мен, когато имам безкрайна нужда, а не смея да го изрека на глас?

- Мога, защото аз винаги ще бъда до теб, както ти си била, без дори да съм молил за това.

- Можеш ли да преглътнеш сълзите ми от болка и горчивина, когато самата аз се давя в тях?

- Мога, защото само аз знам колко много те боли. Нали и аз плача със същите сълзи, а ти ги събираш в шепи и гасиш пожара от ненавист към всичко зло в душата ми.

- Можеш ли да ме обичаш, когато аз самата никога не съм била способна на това?

- Мога, защото само ти можеш да ме обичаш така, че да ме накараш да забравя, че някога съм бил съвсем сам.

- Можеш ли да продължиш да вярваш в мен, когато аз вече отдавна съм спряла?

- Мога, защото винаги съм вярвал в теб, повече отколкото в самия себе си.

- Можеш ли да ме изправиш пак на крака и да ме накараш да повярвам, когато вече съм се предала?

- Мога, защото само ти си способна да вярваш и да се надяваш с такава сила.

- Можеш ли да ме накараш да повярвам в теб, когато не мога да повярвам дори в себе си?

- Мога, казах ти, че мога. Повярвай ми.

- Можеш ли да замълчиш и да чуеш шепота на душата ми, когато аз отдавна съм спряла да се вслушвам в него, от страх да не остана безмълвна завинаги?

- Мога, защото само твоето мълчание би могло да бъде изпълнено с толкова много емоция, пред която дори аз мога да остана без думи. В душата си ти винаги си права, на това съм разчитал твърде дълго време.

- Можеш ли да видиш страховете ми, когато аз съм неспособна да затворя очи от страх, че и ти ще изчезнеш?

- Мога, защото не бива да те е страх от мен, не бива да те е страх от нищо, когато знаеш, че съм тук.

- Можеш ли да ми покажеш щастието тук и сега?

- Мога, само ми дай едно огледало, защото моето щастие си ти.

- Можеш ли да спреш за момент и да ме изчакаш, когато имам чувството, че съм изгубила собствения си път?

- Мога, но и не само това. Мога да намеря път, по който да вървим заедно, за да не се налага да си сама никога отново.

- Можеш ли да ми кажеш истината, дори когато не знам дали въобще искам да я чуя?

- Мога и ще го направя, защото ти никога не ми спести нищо, но и никога не ме нарани с това.

- Можеш ли да ми покажеш за какво си струва да се боря и от какво да се откажа, когато аз имам навика да се боря за всяка изгубена кауза?

- Мога, защото и ти знаеш, че си заслужава.

- Можеш ли да събереш и закърпиш полураздраното ми, натрошено сърце и да му вдъхнеш живот, когато не съм сигурна, че искам да продължа да живея изобщо?

- Мога и със сигурност ще го направя, защото в пъти повече ме боли от мисълта, че няма да те има, за да събереш моето.

- Можеш ли да се протегнеш и да ми свалиш звезда, когато имам нужда само от малко светлина?

- Мога, защото ти си светлината в моя ден, независимо колко звезди греят нощем.

- Можеш ли да спреш да мразиш себе си и всички останали, когато аз самата не мога да те науча на любов?

- Мога и вече го сторих, защото само ти си способна да обичаш всеки, независимо дали го заслужава и дори да знаеш, че ще те нарани.

- Можеш ли да протегнеш ръка и да хванеш моята, да ме прегърнеш и никога да не ме пуснеш?

- Мога и ще го направя, защото имам нужда да усещам допира ти, само той може да ме успокои.

- Можеш ли да докоснеш мечтите ми, когато знам колко далечни са те?

- Мога, защото искам да видя щастието в очите ти, когато вече са реалност.

- Можеш ли да бъдеш този, от когото се нуждая, когато дори аз самата не знам какво искам?

- Мога, защото ти си всичко, от което някога съм имал нужда. Просто го разбрах късно.

- А можеш ли да понесеш любовта ми и желанието ми да ти дам всичко, без да се уплашиш или да избягаш?

- Мога.

- Само толкова ли?

- Мога и повече да ти дам, за да ти докажа, че го заслужаваш.

А можеш ли да кажеш всичко това?

Не можеш.

Защото ти не съществуваш.

Мислите са сенки на нашите чувства –

                            винаги са по-тъмни, по-празни, по-прости от тях.

                                                            Ницше

Helloween в моята душа

Хелоуин – единственото време от годината, когато да си изрод, или поне да си преоблечен като такъв, не се счита за странно, отвратително или нещо от сорта. Та даже е и модерно… забавно и съвсем нормално.  Хелоуин – идеалното време от годината да покажеш на света какъв си всъщност, те и без това няма да разберат, нали е само маска, костюм, изкуствена поза за чуждия празник.

Тази вечер е Хелоуин, но само в моята душа. Тази вечер демоните излизат, за да изтанцуват ритуалния си танц, обсебващи и малкото незавладяни кътчета от душата ми. Тази вечер призраците и страховете скитат вред из болната ми душевност, сеят смут, паника, злокобна тишина навред, където не са успели да достигнат предишните хиляди пъти.

Тази нощ няма да се спи. Почти като всяка друга.

Тази нощ кошмари ще танцуват под клепачите ми.

Тази нощ не някой друг, а аз сама ще се плаша от себе си. Сама ще тичам по безкрайни трънливи поляни, ще се боря с извилите се вихрове в съзнанието ми, ще преплувам необятната шир на собствените си подсъзнателни притеснения, ще се огледам в помътнялото огледало на съвестта ми и ще пия от елексира, на който с едър шрифт е изписано „Изпий ме”, досущ като Алиса и разбира се – забравяйки мъничките буквички, мъдрещи се отдолу и гласящи „… за да не се събудиш никога повече”.  Какво пък – тази нощ ще е безкрайна – точно като бездната, зейнала в душата ми, като непрогледната мъгла и наслоилите се паяжини, замъглили сетивността ми за самата себе си. Какво пък?! Нали е Хелоуин, ако не сега – кога? Кога ще се отдаде друг шанс на собствените ми демони, предрешени като предпазливост, съмнение, безидейност да ме подтикнат към безкрайно лутане, безпътно и най-вече безплодно, към самоизтезания в нов стил – замаскирани като стария, добре познат на всички – човешки мазохизъм. Кога ли ще се предам доброволно на призраците от моето минало, които така добронамерено, разбира се в кавички, да ми напомнят, че старите прегрешения хвърлят дълги сенки, тези от настоящето вероятно не биха били тъй мили като тези от бъдещето - да си замълчат и да ми посочат с кокалест пръст замърсена, изпочупена надгробна плоча с моето име и разнебитен, неподдържан от никого гроб, не, те вероятно биха ми показали в любимото си криво огледало „чистата” истина за нещастното ми, обречено на морален, душевен и какъв ли още не провал, съществуване. Какво пък – кога, ако не сега страховете ми ще бъдат пуснати да си летят на воля, да ме плашат до смърт (или до събуждане) и да ми натякват за каквото съм скрила в най-дълбоките дебри на подсъзнанието си.

Тази нощ нищо не е такова, каквото изглежда. Или пък всичко е точно каквото изглежда, надявайки се да го приемат за маска,  да го подминат, за един миг да не го сочат с пръст, да не го обиждат, одумват и нагрубяват. Та ето я и моята мизерна душа, само по халат, излязла да погледа парада. Дали й е добре само тя си знае, нямам право да и се бъркам, щом така е намерила за добре. Веднъж в годината и тя е човек, като мен, като теб и твоята изтерзана душа. Бих ти предложила да ги запознаем, но дето се вика един Бог знае, ще си паснат ли и чии дяволи ще надвият. Не, хайде да не си мерим рогата, греховете и торбите с  лъжите. Можем вместо редовното „Трик или лакомство”, да перифразираме на „Истина или осмелявам се”, и без това всички днес са безумно храбри, безумно малодушни, безумно наивни или просто безумни.

Какво да ти кажа… в моята душа не само тази нощ е Хелоуин, така е почти всяка нощ. По-страшно е обаче, когато и дните започнат да наподобяват този стар келтски обичай. Тогава вероятно и аз ставам малко по-плашлива, та си скривам набързо опърпаната душица и чакам другия Хелоуин. Не за друго, ама да си я пазя на сигурно, иначе ще тръгне да скита и ще види, че и по-добри стопани има от мене, ще вземе да си тръгне и после кой ще ми отървава кожата от демоните и призраците, а?

31.10.2010

Страх

А светът рухна в ръцете ми, изсипа се натрошен и се плъзна между пръстите ми. Само прах, мъгла и лек дъжд.

Не погледна назад, не отрече. Беше сигурен, че аз все пак ще остана там, за да събера безнадеждно стъпканите парченца, за да се опитам да наредя пъзела на собствения си живот... за да продължа да вярвам в приказки. Поне това ми бе останало.

Но може би не бе напълно прав да ме оставяш там сама, може би не така трябваше да постъпиш, но знаейки, че няма да те съдя, това твое решение не ме учуди твърде много.

Ти продължи напред и аз вероятно бих се зарадвала за теб, ако ми дадеш възможността, разбира се. Не бих съжалила, не бих се отрекла нито от теб, нито от себе си. Вероятно бих преосмислила нещата за хиляден път, как така е възможно всичко да се променя за един миг, няма дори и цяла секунда, а вече никой и нищо не е същото. Толкова ли е безнадеждно да се опитвам да търся сигурност в нещо толкова несигурно като времето... и теб?

Много преди всичко това да се случи, моят свят отдавна бе рухнал в очите ти, но аз не можех да понеса дори мисълта за това и просто притворих своите, за да се опитам да забравя. А ти беше там тогава. Стоеше до мен, недоумяващ, неразбиращ напълно, неосъзнаващ, объркан и измъчен... от мен. Но аз така и не направих едната стъпка, която ни делеше, за да ти докажа, че освен проблеми, драмите, изгубените каузи, упорството и напрежението, които виждаше в мен всеки един път, има и още много повече. Аз имах и добра страна, но може би бях твърде изплашена да ти я покажа, да я споделя с теб, от страх да не би да съм се самозаблуждавала и там, вътре в мен, да не е останало дори малкото, което смятах за достатъчно добро.

Страх. Страх от тъмнината вътре в мен, от неизвестното, от непредвидимото, от всичко, на което бях способна и най-вече лошото. Страх да не те нараня, да не те отблъсна, да не те объркам, да не те натоварвам излишно – страх от самата мен, от болката и проблемите, от неразрешимите дилеми, които неизменно носех вътре в себе си, от очакванията, надеждите и намеренията ми. Страх, които и двамата изпитвахме, кой повече или по-малко, така и не разбрах. Но бях сигурна, че го има, независимо от отричането и опитите да бъде погребан със старание и нежност. Диханието му бе толкова осезаемо, поне за мен, можех почти да го докосна, като невидима бариера, копринена, тънка, фина и все пак здрава, все пак разделяща ни, дори когато бяхме заедно. Беше сякаш жив, тлеещ в съзнанието, и моето, и твоето, умело прикрит, заровен в пепелта, с която и двамата редовно го поръсвахме преди лягане. Отгледан като феникс от жаравата на собствената ни страст, той можеше да се пробуди, да се възроди във всеки един момент, а аз сякаш само това бях способна да очаквам. Предусещах момента, в който ще се надигне и ще ни залее като порой от ясно небе, преобразено за миг в сивкаво море от непроницаема мъгла, плътна и влажна, студена. Въздухът не ми стигаше, дробовете ми се бях свили, почти колабирали, неспособни да ми осигурят дори глътката въздух, за която почти се бях отказала да се боря. Сърцето ми изплашено ту препускаше, ту прескачаше, сякаш всеки момент можеше да замре, издъхнало от напрежението. Кожата ми бе избледняла, студена, а мозъкът ми бе спрял да функционира, неспособен да приеме случващото се, отричащ и отказващ да направи логична връзка с предишния щастлив момент.

Не беше болка във физическия смисъл на думата, макар така да го усещах. Беше като моментно вцепенение, няколко минутна или може би няколко часова кома, нито твърде дълбока, нито твърде лека, за да може да бъде пренебрегната. Нямаше преди, нямаше след, нямаше дори тук и сега. Нямаше нищо. Мен ме нямаше, не дишах и не съществувах. Теб те нямаше също, сякаш никога не си бил реален, сякаш аз сама съм те измислила и си бил видим единствено за изкривеното ми съзнание. Но не. Знаех, че не това е, в което трябва да вярвам, нищо от това не трябваше да се случва, това бяха само страхове.

Страхове. И нищо друго.

Страх да не те загубя преди да съм те спечелила.

Страх да не... или просто страх от мен самата.

Страх, който в този момент бих споделила с теб, с надеждата да ме разбереш, вярвайки в това.

Страх, който трудно успявам  да облека в думи, докато всичко, от което се нуждая, за първи път, си ти.

Детински страх, нощен страх, моят страх.

Една душа с надпис „Забравени/изгубени вещи”

Ден като ден, като почти всеки друг, а аз обичам различните дни. Седя си на едно шкафче и над главата ми виси табелка с големи черни букви „Забравени вещи”. Минава някой и небрежно, на шега ме пита: Кой те е забравил? Замислям се. Минава още някой, а въпросът гласи: Кой те е загубил? Този определено ме накара да се замисля в пъти повече.

Иска ми се да си кажа, че не съм забравена, че някой някъде там би се сетил за мен, дори да няма нужда. Или именно тогава. Когато има нужда точно от мен. Мисля, че има такива хора, почти сигурна съм. Иска ми се да си кажа, че има хора, които си мислят за мен от време на време, просто така без причина, просто са се сетили или може би им липсвам. Може би ме обичат. Иска ми се.

Винаги съм си мислела колко хора съм изгубила, защо, как и кога успях да ги изгубя. А дали можех да постъпя различно, дали това щеше да ги задържи до мен? Дали е имало друг начин да се случат нещата? Дали има значение, че сега анализирам всеки момент, а беглата надежда да намеря успокоение в това, че съм направила всичко по силите си, ме подминава и продължава да тича в съвсем друга посока, доста далеч от мен. А аз искам да я спра, да попитам, да разбера. Иска ми се.

За първи път се замислих колко хора са изгубили мен. Може би друг път не съм, защото малко или много звучи егоистично, но сега просто ми изглежда толкова естествено и нужно да намеря отговор. Но не е ли трябвало да бъда нечия по някакъв начин, за да ме загуби той? А дали го е осъзнал? Имам нужда да принадлежа някому точно сега, да знам, че има нещо сигурно там, нейде сред забързаните хора, сред студените и пусти лица, сред уродливите, наранени души и полуизгнилите от простудата на новия век и технологии сърца. Иска ми се.

Исках гласовете на съвестта, всичките ми грехове и добродетели да замлъкнат, да спрат да се препират в главата ми, опитвайки се да мислят, разсъждават и действат вместо мен. Искам само миг тишина, покой. И сега го имам. Толкова е тихо, че мога да дочуя собствения си изтощен, леко забавен сърдечен ритъм, напомнящ ми, че от открехната вратичка в гръдния ми кош наднича изтерзаното ми, неупотребявано сърце. А аз от страх да го разопаковам, го оставих с годините да се покрие с тънък слой пепел от изгорелите мечти на едно самотно съзнание. Не са разбити, никога не са могли да бъдат. Не можеш да убиеш нещо, което не е съществувало, не може да ти липсва, което не е било. Не можеш да познаеш истинското чувство, ако не си се докоснал до чистата болка на липсата му.

А тишината е по-лека от мълчанието, по-нежна и по-фина. Тя не тежи така, както тежат само неизказаните думи, витаещи във въздуха. Само те могат да прогарят кожата, да личат като татуирани в уж небрежния поглед, само те могат да замъглят всичко, казано между другото. Само неказаните думи са като леден дъх по кожата, каращ те да потръпнеш, но не и да проговориш. Нужното наказание за слабата воля и силните съмнения.

Но не тъмнината носеше мрака, той се стелеше, пропълзяваше през всички отворени рани на изтормозеното ми тяло, измъчвано и в този час от непреодолимия копнеж да докосне, да поиска и да получи. А надупчената ми от оловото на собствените ми размисли и страсти душа плахо надничаше зад притворената врата на новата възможност, която всеки момент щеше да се окаже просто безполезна част от едно невъзможно бъдеще, само фрагмент от моментното настояще и никому ненужното вече минало. Но на мен ми бе нужно. Все още. Никога не бях достатъчно силна, за да спра да се обръщам назад, с надеждата да намеря, каквото липсва, смятайки, че съм го изгубила някъде там, просто съм го пропуснала. Винаги съм била като слепец, молещ се, усещащ, че каквото иска е толкова близо, почти възможно да бъде усетено и в същото време невъзможно да бъде намерено, видяно. Така и не разбрах.

Не бях изгубена – никому никога не бях принадлежала. Не бях и намерена – нямаше кой да се обърне назад, за да провери дали все още вървя до него. Не бях изгубила – никога не съм притежавала нещо друго, освен себе си, а и това - не напълно. Не успях и да намеря – но това няма да ме откаже от търсенето, защото протягайки ръка мога да усетя колко близо съм до мечтаната награда. А ти можеш да продължаваш, не ме чакай, знам добре, че не аз съм човека, който би избрал да върви до теб, ако не те беше страх да вървиш сам. Мислех си, че истинската свобода е да имаш най-важното на света без да го притежаваш, а то какво било – проклятието на неразбралия истинската стойност на всичко, което губим, когато печелим.

Мисля да окача на прага на душата си малка табелка с надпис „Забравени/изгубени вещи” и дано някой все се излъже да потърси там каквото е изгубил, както му липсва, каквото му трябва. Аз ще почакам дотогава, сякаш имам и къде да отида – на гости на умълчалото ми се съзнание. Едва ли. Но все пак идеята ми се струва добра.

.. .. 2010

Never gonna leave this bed...

You push me, I don't have the strength to resist or control you.
So take me down, take me down!

You hurt me but do I deserve this?
You make me so nervous...
Calm me down, calm me down!

Wake you up in the middle of the night to say: “I will never walk away again! I'm never gonna leave this bed! ”
So come here and never leave this place.
Perfection of your face slows me down, slows me down…
So fall down, I need you to trust me, go easy, don't rush me!
Help me out, why don't you help me out?
So you say : “Go, it isn't worth it! ”
And I say: “ No, it isn't perfect! ”
So I stay and still I'm never gonna leave this bed!
Take it, take it all, take all that I have!
I'd give it all away just to get you back.
And fake it, fake it, I'll take what I can get!
Knocking so loud, can you hear me yet?
Try to stay awake but you can't forget.

Take it, take it all, take all that I have!
I’m never gonna leave this bed…

http://www.youtube.com/watch?v=ADmCFmYLns4

Du…

Du…

Es zu malen fehlen die Farben.

Dich zu bezschreiben fehlt das Wort.

Mir fehlt die Sprache dir zu sagen

was DU mir bist und so weiter und so fort.

Und je mehr ich das begreife,

Desto grösser wird der Drang

dir zu erklären, dass ich bezweifle,

dass ich dich je entbehren kann.

Es auszusprechen fehlt der Leichtsinn.

Dich zu zeichen fehlt der Stift.

Mir fehlt der Geist um zu begreifen

wie wundervoll du bist.

Und je mehr ich das verstehe,

desto mehr will ich mitteilen,

dass DU das Beste bist am Leben.

Bevor DU kamst war ich allein..

Dich zu besingen fehlen die Töne.

Es aufzuschreiben fehlt das Blatt.

Wie ist das unbeschreiblich schöne

festzuhalten das ich hab’..

Und je mehr ich an dich denke,

desto deutlicher wird klar,

dass seitdem ich dich kenne

nichts mehr ist wie es mal war…

Glashaus

http://www.youtube.com/watch?v=erLyW6u_3qg