четвъртък, 28 април 2011 г.

Please don’t promise me forever…



I want us to love each other one day at a time..
…and string all those days together like the precious things they are…
…instead of trying too hard and promising too much.
Please don’t except me to always be good and kind and loving.
There are times when I’ll be cold and thoughless and hard to understand.
But it will only be because of the weather or the flu or one of my moods…
…not because I love you less.
Please remember that.
Please don’t think about all the things that could happen to us.
Don’t think about other people coming between us.
Don’t think about outgrowing each other ot growing out of love.
Please do think about all the good things that could happen to us.
Think of growing closer to each other, finding new reasons for being together…
…and think of loving.
I will, too.
I am right now.
Please don’t get mad at me if I forget your birthday or some special day we share…
…and please remember that there is an “everydayness” about what we have that is beyond birthdays and anniversaries.
That’s why, sometimes, I may not remember one special day… because all our days are special to me.
Please don’t ever sign a letter “as ever”.
Please don’t be too easy on me…
Or expect me to be too easy on you.
Both of us have room to grow, and both of us have to grow if we want to hold each other’s love.
Please don’t ever give me too much of yourself or take too much of me.
In our togetherness we still need out private places.
Please listen to me when I’m talking to you…
…and please don’t ever think about someone else when I kiss you.
Please don’t start an argument or make me look foolish in front of other people…
…but when we’re alone don’t feel like you’re walking on eggs.
Go ahead and say what you think.
If I need telling off, tell me off.
Then we can have our fight and make up and love again.
Just us.
Please remember to call me sometimes for no reason except that you feel me thinking about you, needing your voice.
Please don’t ever lose that  laugh of yours – it’s such a real laugh.
And never change the way you brush my hair back from my eyes and smile when I’m trying to be very serious…
…or  the little odd ways you have of saying things that make you “you”, on of a kind, the one I love.
Please let’s not use politeness and busyness and silence to avoid our problems and the places where we hurt.
If something is wrong let’s go after it and make it right.
It’s a good feeling to think of growing older with you, but, please, let’s not ever grow old.
I want us to always hang on the newness that we have right now.
And let’s never be ashamed of our innocence, of the child within us.
Let’s never give up our dreams.
Please don’t try to keep it from me when you’re feeling down.
I’ll never be able to share your joy if you try to protect me from your sadness.
Please don’t ever say never…
… and please don’t promise me forever.
All I ask is that you love me now.
And please know that I love you more today than I ever have before.
I can’t promise you forever, but I can promise you today with the hope and belief that there is a beautiful tomorrow in store for us.

сряда, 27 април 2011 г.

Sleepwalker..



Лутам се в надежди. Лутам се в мечти.
В просъници се лутам.
И се надявам, и мечтая.
Съмнявам се и се губя.
Търся себе си в теб. Единственото, което се залъгвам, че мога и имам.
Намирам се и за малко губя теб, след като себе си отдавна съм изгубила поне милион пъти.
Като слепец бродя и с невиждащи очи те търся. И се моля. Само да те докосна. За момент, за два. За вечност и повече.
Секундите отчайващо бързо се стичат през пръстите ми, не ми оставят даже къшче време, за да си поема дъх.
Раздирам с очи тъмнината, търсейки спасение в твоите. Но от зениците издрани отдавна не се стичат сълзи, през тях струи  само гаснеща душа. А напуканите устни докосват изнемощели пръсти.
И дните са все тъй мрачни и пусти, на фона на поробващата самота.
Тишината, тъй пагубна за все още будното ми съзнание, ме притиска отвсякъде, задушава ме.
Блуждаеща, като призрак в нощта, се нося по почти празните улици и несъзнателно сякаш се вглеждам във всяко едно лице, с надеждата да разпозная себе си или теб поне.
Не мога да се събудя!
Помогни ми..
Сън ли е или кошмар?
Мечта?
Заблуда?
Блян?
Или просто ти..
Изгубена, ненамерена или по-лошо – непотърсена. Ще се лутам из чуждите съзнания, дирейки и най-малка следа от нещо познато, обично, нужно. От теб.
Но не се заблуждавай, че всичко започва и свършва с теб.. поне не за мен, поне не сега, но едва ли някога също. Просто искам да се отърва от всичко, свързано с теб, от цялото ми съзнанието, спомени, съмнения, мечти, надежди, планове и неизплакани сълзи, защото ми тежи. Безумно ми тежи всичко това.
Не те гоня и не бягам, но ти все пак ме преследваш, нали? Преследваш ме тайно, почти несъзнателно, в малките часове от денонощието, там, където знаеш, че бих се скрила.
Само защото копнея за теб, решаваш, че можеш да ме изтезаваш. Виждам как взимаш в ръце щастието ми и и го пришиваш за кожата си, така всеки път, когато се отдалеча, сама ще си причинявам болка. Но чакай.. не беше ти, който го приши.. бях аз. Моя грешка. Моя заблуда. Моята болка.
Неразумна ли бях или просто неразбрана?..
Усещам, не спя сега, но не съм и будна. С мъка отварям очи, с още по-голяма – протягам ръце, едва изричам думи, невъзможно тихи, за да бъдат изобщо чути, но все пак казани.
Изпросени погледи получавам, изпросени ласки и изпросено щастие.
Допирът ти за първи път ми се струва леден, както и гласът ти, чак е болезнено. Не знам дали от това настръхвам или от усещането, че вървя по тънък лед. Ледът на нашето щастие. А той бързо се напуква и ме кара да се чудя - не е ли редно най-после да се събудя.. от живота.
Безцветни форографии изтичат от рамките си, свличат се с неми писъци на пода и изчезват. Остават само бели, празни полета… бели петна в живота, в спомените, в илюзиите.
Безлични изглеждат сега всички малки моменти, бледи и пусти. Без емоция, без основа, без дори грам истина в тях. Сякаш не са били. А били ли са всъщност? Не помня. Не знам.
Безполезни са и накъсаните страници, сякаш неволно залети с мастило. И то стичащо се от ръба на времето ни капе по безсмисленото минало.
Като луда танцувам в притихналата стая, в ритъма на неписана още мелодия. Въртя се и всичко се слива, макар дори така да не придобива вчерашния смисъл. Но поне за малко прилича на живот, живян, усетен, докоснат, не попарен, не заличен.
Със широко затворени очи ще си спомням за теб и ще се радвам, че те е имало, че ни е имало, защото нищо от това вече не е истина. Само аз помня, само в моя свят още живеят отминалите мигове, цветни и реални. Само моето съзнание се самоизмъчва доброволно, завъртайки записа още веднъж. А дали ще е само един път? Силно се съмнявам… ще е завинаги.
Мразя тази дума. Вече намразих и още много. Но да бяха само думите..  Как да мразя всичко, което не си изрекъл? Което аз съм премълчала?
Сенки от нас. Сенки от друг живот. Само те преминават покрай мен, мрачни и пусти. Разминаваме се, напомняйки си един на друг едновременно за всичко и за нищо, за всеки и за никого. За теб.
Защо пак се появяваш?! Надявах се да си изостанал в плетеницата от безмислици и пленник да бъдеш в нея още поне милион години.
Призрако на моето щастие, аз ще се събудя! С мъка ще отворя очи.. Просто няма да е днес..
Ще съм добре! Ще съм щастлива! Просто няма да е днес..
Но и ти няма да бъдеш никога повече!

понеделник, 25 април 2011 г.

Кажи, че ще ме преследваш!..



I will give you everything to say you want to stay,
you want me too!
Say you'll never die, you'll always haunt me!
I want to know I belong to you.. Say you'll haunt me!


Кажи, че ще ме последваш!
Кажи, че няма да ме изпуснеш от поглед, дори да се изгубя в тъмнината пред очите ти.
Кажи, че ще си винаги до мен!
Кажи, че няма да изчезнеш никога.. няма да се разтвориш в мъглата, разстилаща се навред около мен.
Кажи, че няма да отделиш поглед от мен! Кажи, че съм всичко, което виждаш в момента!
Кажи, че няма да пуснеш ръката ми, дори сама да я дърпам безумно силно!
Кажи, че ръцете ти ще са винаги около мен, ще ме обграждат, прегръщат, ще ме пазят и защитават.. дори от мен самата.
Кажи, че няма да допуснеш да се отскубна от хватката ти, дори да съм сигурна,че това е, което толкова искам. Защото понякога знаеш по-добре от мен самата колко объркана и объркваща мога да бъда.
Кажи, че никога няма да допуснеш да тръгна по път, различен от своя собствен, дори с цената на това, пътищата ни да се разделят…  временно.
Кажи, че дори разделени, пак ще ме преследваш.. в мислите, мечтите, спомените, надеждите и съмненията ми.
Кажи, че времето няма значение. Нито разстоянието. Нито мислите, думите, съмненията, а понякога дори и действията.
Кажи, че винаги има начин, дори при липса на ясно желание. Особено тогава.
Кажи, че ще те има. Винаги, или поне безкрайно дълго. Макар да съм сигурна, че мога без теб, не искам никога да се случва.
Кажи, че никога няма да умреш.. дори на края на света, далеч от очите ми да си, по-важното е да знам, че те има.
Кажи, че всичко ще е наред!
Кажи, че ще ме преследваш!
Кажи, че няма да ми дадеш и миг покой!
Кажи, че искаш да съм само твоя!
Кажи, че нищо няма значение, ако изгубим вярата си един в друг!
Кажи, че ще ме пазиш!
Кажи, че ще останеш..
Кажи, че никога няма да ме забравиш.. напълно.
Кажи, че не би ме излъгал за подобно нещо!
Кажи ми..


http://www.youtube.com/watch?v=eEn-nTkbEM0

неделя, 24 април 2011 г.

Хаотичен пост без име

I saw heaven in your eyes...

Без име, но не и без смисъл. Нали така?
Защо трябваше да се стига до тук? До момента, в който аз съм едновременно на средата на нищото и на всичко.. До момента, в който се чудя така ли трябваше да се развият нещата или аз леко кривнах от пътя.. До момента, в който се чудя дали мога да кривна още малко.. или още много, колко точно? 
Всъщност момент ли е или цяла вечност. Колкото повече се застоявам, толкова повече се чудя - не е ли било така и преди, просто сега съм го осъзнала? Вероятно е достатъчно налудничаво да си задавам въпроси сама на себе си и с готовност да се опитвам да си отговоря по възможно най-неналудничавия начин. 
Карай. 
Но накъде?
Към момента, в който без срам, без ненужна плахост, или пък именно с тях и шипка несравним трепет ще изрека на глас това, което се върти из главата ми като неонов надпис от секунди, минути, часове, дни, седмици, месеци... Не знам. Не мога ясно да си спомня кога за първи път го осъзнах. Просто се случи. Точно като теб. От нищото. А стана толкова много
Не знам.. Не знам, не знам, не знам, не знам...
Обичам начина, по който се справяш с ужасния ми характер.
Обичам начина, по който ме успокояваш и начина, по който ме караш да се смея, дори да съм на ръба на нервна криза.
Обичам начина, по който ме търпиш... винаги.
Обичам начина, по който се усмихваш... точно, когато не трябва и дори тогава.
Обичам да те гледам как четеш - имам усещането, че можеш да го правиш завинаги, че никога няма да ти омръзне, че никога няма да изпиташ нужда да спреш. Няма такова душевно спокойствие като твоето. 
Обичам да лежа до теб и да те наблюдавам - как четеш примерно, как спиш, как правиш каквото и да било или абсолютно нищо. 
Обичам, когато спорим, което е почти винаги и обичам, когато и двамата знаем, че няма значение кой ще е прав в крайна сметка, правим го за спорта.. в повечето случаи. 
Обичам дори мълчанието между нас, обичам нашата тишина, отмервана от равномерното ти дишане и ударите на сърцето ти. 
Обичам да се събуждам до теб, да те прегръщам.. просто да знам, че те има.
Обичам среднощните ни целувки…
Обичам, когато се окаже, че си единственият човек на Земята, който ше се навие да обикаля с мен часове наред... без ясна причина. 
Обичам странната ти връзка с фотоапарата ми - така де, почти само когато си наоколо стават най-великите снимки, дори ти да не си част от кадъра.
Обичам дори начина, по който ме вбесяваш . Винаги знаеш как точно да ме докачиш, за да ти се вържа на поредната простотия.
Обичам всеки един от хилядите начини, по които ме караш да се чувствам.  
Обичам и човека, който съм, когато ти си наоколо. 
Обичам, когато свириш или пък просто си дрънкаш - винаги е перфектният саундтрак за момента.
Обичам, когато се опитваш да ме убедиш, че не си чак такава трагедия в кухнята - още си чакам доказателствата обаче. 
Обичам да ходим на гарата заедно. Нищо, че това си е моето място, с теб е дори по-хубаво. 
Обичам дори моментите, в който нямам сила да ти откажа, а аз съм човек, който много трудно се отказва от мнението си. 
Обичам дългите телефонни разговори през малките часове на нощта.  
Обичам, когато ми се обадиш през деня, съвсем случайно, само за да ме чуеш как съм, понеже си се присетил за мен.  
Обичам начина, по който мога да говоря с теб практически за всичко. 
Обичам начина, по който ми вадиш душата с памук.
Обичам момента, в който те виждам като за първи път след месец, пък било то и само седмица,  и имам пълното право да ти се метна на врата от радост. 
Обичам... о не, определено не обичам моментите, в който си тръгваш, всеки път. Но май е наложително, за да се върнеш пак. 
Обичам невъзможния ти, непоправим характер. 
Обичам и онова усещане, което създаваш у мен, сякаш винаги ще си наоколо, винаги ще си до мен, ще си тук, а аз ще съм на сигурно, независимо от всичко и всички. Което естествено няма как да е истина, но нищо, така ми харесва.
Обичам дори начина, по който се нуждая от теб. Дори този факт принципно да ме плаши до смърт и инстинктивно да ми напомня да се обърна и да избягам по-бързо от вятър.
Обичам, когато се събудя и се сетя, че съм сънувала теб. Обичам усмивката, която предизвиква това, а аз определено обичам да започвам деня си с усмивка.
Обичам дори моментите, когато вече си далеч, но по кожата ми все още се усеща ароматът ти.

Обичам... обичам, обичам, обичам, обичам.
( Може би просто ми харесва как звучи.. :)
Обичам толкова неща в теб, с теб, заради теб, та дори и въпреки теб.  


петък, 22 април 2011 г.

Smile ^^


You're better than the best.
I'm lucky just to linger in your light
,
cooler than the flip-side of my pillow,
completely unaware..
Nothing can compare to where you send me
.
Let's me know that it's okay
and the moments when my good times start to fade..
You make me smile like the sun,
fall outta bed,
sing like a bird,dizzy in my head,
spin like a record,crazy on a Sunday night..
You make me dance like fool,
forget how to breathe,
shine like gold,buzz like a bee..
Just the thought of you can drive me wild
!
Oh, you make me smile
!
Even when you're gone
somehow you come along just like a flower pokin through the sidewalk crackand just like that you steal away the rain.
And just like that
..
Don't know how I lived without you
'
cuz everytime that I get around you
I see the best of me inside your eyes
!
You make me smile
!
Oh, you make me smile
..

четвъртък, 21 април 2011 г.

Фантазия за щастие


Не заспивай, слънце!
Не ме оставяй!
Не залязвай за мен..
Или по-добре.. Спи!
Затвори очи, предай душата си на покоя и потъни в сладостни сънища и благоуханни мечти, далеч оттук.
Заспивай, слънце!
За теб ще е по-добре да не чуваш никога тези думи, болезнено дразнещи слуха; по-добре ще е да не виждаш тези издайнически сълзи, стичащи се от прашасалите ми очи, отмивайки едва нищожна част от тягостните усещания, напластили се в агонизиращо абстиниращата ми душа.
Спи и не отваряй очи… за истината, която заплашва да загрози илюзорното ти щастие, на прага на реалността в борбата й с фантазията.. Фантазия за щастието.. ни.
Спи и сънувай, потънал в страна на чудесата, сбъднатите надежди и копнежи, далеч от всичко и всички, които биха могли да те докоснат и наранят. Далеч от живота и действителността, пагубна на души като теб. Мечтатели.
Спи. Бягайки далеч колкото от света, толкова и от мен.  Аз все пак ще те прегръщам, с връхчетата на пръстите си ще рисувам по кожата ти, ще се наслаждавам на спокойствието ти, защото хората наистина са най-красиви, когато спят.. най-истински.  И това неминуемо ме кара да се запитам: затова ли не мога да заспя? От страх да не бъда истинска, да не те загубя, заради всички демони вътре в мен, нашепващи ми злостни, противоречиви, ужасни думи или да не загубя себе си. Та аз съм се губила и преди.. За теб ме е страх. За теб.
А е безсмислено. Знам, че ще си отида съвсем скоро, преди още да си си го помислил. Скоро. И след мен празно място ще остане ли? Кажи ми.. Място, на което да съм принадлежала именно и само аз, моето място.. в теб. Ще има ли изобщо такова? Имало ли е..
Мога само да фантазирам. Безплодни мечти за щастливи мигове, неизречени слова и погледи, издаващи всяка мисъл, пробляснала в съзнанието ми.
Фантазии за теб. За мен. За нас.
А са толкова реални.. не плоски, кухи, празни и лишени от емоция и одухотвореност. Сякаш живи и реални.
Моменти, в които не се съмнявам, не се лутам, не търся и не се чудя. Не се тормозя, а знам.. Знам, че те заслужавам, че те имам, че не те деля с призраци от миналото или бъдещето.. че имам своето място в теб, своята част, малко парченце.. за спомен. Че ще ме помниш. Или по-важно – че ще помниш нас, какво е било, макар и само за миг.
Аз знам, слънце, ти скоро ще изгрееш пак за мен, ще отвориш очи.. както всеки ден. Но едно е слънцето за всички и то не помни лица, нито мигове и дни. Така не ще ме помниш и ти. Нали?

Фантазирала съм си.. за щастието си.

сряда, 20 април 2011 г.

Лицето в огледалото



It don't matter what you see.
I know I could never be
someone that'll look like you.
It don't matter what you say
.
I know I could never fake someone that could sound
like you.


Огледало. Кристален образ. Моят образ. Гладко и нежно. Плъзгам пръсти и осъзнавам, че шептя… Приказка.
Не те виждам. Няма отражение в огледалото. Лицето ти просто липсва. Ти липсваш. Всичко ми липсва.
Не те чувам. Няма глас. Тихо е. Тази тишина ме влудява. От тази тишина ме боли… всичко. Боли вътре в мен.
Мислиш ли, че съм красива днес? Излъжи ме, за да ти повярвам. За да си отиде тишината. И болката. И истината.
Позволи ми да блестя със свое сияние, както никога досега. Позволи ми, а после скри слънцето и аз останах сама. Позволи ми, а после ми забрани да дишам, за да не разваля мига.
Знам, че те няма. Искам да кажа, че не ми липсваш. Не мога. Значи ми пука. А може би не искам. Знам ли какво всъщност търся?
Търся светлината, търся образ, търся подобие, търся истина.
Не разбирам. Не усещам. Не искам. Писнало ми е да повтарям „не”. Ще започна да говоря с някого другиго, за да е всичко поне малко по-чисто.
Спри да пееш. Не помниш текста, не помниш мелодията. Не помниш мен.
Говори ми. Не искам да те слушам. Не искам теб. Имам нужда от това.
Замълчи! Мразя тишината, но теб мразя повече. Заради всичко, което не си. И си. И че те няма, а те искам.
Докосни ме. Посипи косата ми със сняг и бягай. Ще те настигна. Ще бягам след теб. Ще спра и ще остана там, защото това е моето място. Аз принадлежа. Не на теб.
Мисли. Представи си какво би било, ако… Няма „ако” – има само тишина. Мразя я. Мразя и факта, че ми липсваш.
Способен ли си да видиш? Погледни. Напред. Всичко е там, но теб те няма. Мен също. Има ли значение тогава?
Не скачай. Ще скоча преди теб. Ти остани. Искам да съм сама този път. Искам да летя.
Освободи ме. Не искам да мисля повече. Нямам сила. Нямам разсъдък. Няма перспектива.
Ще има ли утре? Вчера едва мина. Днес ще дойде. Някой ден. Ще почакам. Тук, седнала на този камък. Студено е. Добре ми е. Вали сняг. Няма да се скрия. Обичам го.
Искам дъжд. Искам да отмие срама, болката, тъгата. Сърцето ми ще се размие от пороя и нещастно ще изтече в канала. Забрави.
Спомни си. Представи си мен и теб. Сега се махни. Пречиш ми да дишам. Искам друг свят. Без теб. И без мен.
Ще рисувам. Нарисувай ме. Никой не го е правил. Ти също. Отиде си.
Трябвам ти. За да разбереш за какво говоря. Слушаш ли? Не чувам.
Кристален образ. Натрошени спомени. Събери ги. Аз ще ги изхвърля.
Не мога да те видя. Няма те. Мечтая за теб. Криеш се и бягаш. Искам те.
Не мога да те чуя. Мълчиш, а аз мечтая как ми говориш. Успокоява ме.


21.12.20..

неделя, 17 април 2011 г.

Да желаеш друг човек ..


" Да желаеш друг човек е може би най- рискованият от всички стремежи. В мига, в който пожелаеш някого - наистина го пожелаеш, - сякаш си взел хирургическа игла и си пришил щастието си към кожата на този човек, затова всяко разделяне оттук нататък ще причини разкъсна рана. "

четвъртък, 14 април 2011 г.

Едно трагично откровение



Безцветна.
Безпътна.
Безпризорна.
Непонятна.
Ще ме оставиш ли да вярвам, че път за мен не съществува?
Безцелно скитаща се. Непозната. Непримирима.
Необятна.
Такава съм била. Съм. Или ще бъда. Не можеш да знаеш. Аз самата не знам. Но и не ме интересува.
Ще избягам! .. Ако понечиш да ме разгадаеш. Ще изчезна, ще се разтворя в тишината, тъмнината, пустотата на града. В нощта. Или през деня. Без да забележиш.

Неуловима. Ще усетиш дъха ми по кожата си, аромата ми по устните си и допира ми по цялото си тяло. Присъствието ми в съзнанието ти.
Но ще ме забравиш.
А цялото ти същество ще пулсира от неистова жажда. За мен. Без да го знаеш, разбира се.
Ще си като болен. Непрестанно, маниакално търсещ. Обсебен. Абстиниращо неспокоен. Лутащ се. Молещ и надяващ се. Насън.
Ще съм загадка. Пъзел. Незнайна награда.
Ще ме достигаш и същевременно ще ме губиш от поглед. Ще се дразниш и няма да намираш покой. Нито пък мен. Ще ме имаш. Но не и този път.
Ще ме искаш, знаейки, че за теб не съществувам.
Ще се тормозиш, ще те измъчвам.

Неуморима. Ще се промъквам в съня ти. Ще те будя и ще те унасям. Ще те галя и ще те разкъсвам.  Ще раздирам съзнанието ти. Само наум.

Неразбрана. Ще те предизвиквам. Ще ти опонирам. Ще разчленявам доводите ти, ще прекъсвам и умъртвявам създежнията. Ще те обърквам.

Недостижима. Ще ме докосваш с трепет, но ще те боли. А душата ми прашна, кална, жалка и употребена ще те плаши до смърт. Но и ще те привлича със същата сила. Поругана, дефектна, разпиляна, тлееща. Ще  падне в краката ти разголена, изтощена, осакатена, жигосана. Във вените ми ще тече ту лениво, ту бясно отровена кръв. Ще те гледам невиждащо, чакайки уместният страх да отстъпи място на перманентното отвращение.

Душата ми е гнила, проядена, натрошена, зле скроена, разпиляна, поразена от незнайно проклятие,  ненужна, гаснеща, разлагаща се, чезнеща, фалшива и отхвърлена, полу-прозрачна, меко казано неугледна. Презряна. Ограбена. Осквернена. Погубена. Изтощена. Разчленена. До основи срината. Унищожена. Избягала и изстрадала. Онеправдана може би. Заслепена и упоена. Задимена. Опърпана, разхвърляна. Захвърлена, отритната. Измършавяла, намачкана. Неподвластна, но пропаднала.  Проклета. Проядена. Пристрастена.

Но това е тайна! Ти не го знаеш. Не го виждаш. Неясно и невидимо е за теб. Замъглено.
Виждаш само мен! Или поне това, което си представяш, че съм аз. Самозалъгваш се. Но..

Ти си лъжец. Както и аз.
Аз съм излъгана. Както и ти.
Ние сме Лъжа. Както и всичко останало.

Ще ми покажеш ли пътя?
(1. 0.  20.. и някой друг живот)

понеделник, 11 април 2011 г.

" Ако знаех, че...

.. тези са последните моменти, когато те виждам, щях да ти казвам "Обичам те!" и нямаше глупаво да мисля, че ти вече го знаеш.."

Тери Пратчет


неделя, 10 април 2011 г.

Всеки път, когато замълча...



Всеки път, когато замълча, се питам как успя да ме намериш; как аз успях да те намеря сред тълпата.
Всеки път, когато замълча, се питам с какво успях да те спечеля; а ти с какво ме спечели.
Всеки път, когато замълча, се вглеждам в очите ти и там виждам света… моя свят, целия ми свят от различна гледна точка.
Всеки път, когато замълча, се питам какво виждаш в моите очи сега. Защото…
Всеки път, когато замълча, всъщност казвам без глас, че не мога без теб или по-скоро мога, но не искам да се налага. Но…
Всеки път, когато замълча, всъщност се питам искаш ли ме до теб. Въпреки че…
Всеки път, когато замълча, сгушена в ръцете ти, се заслушвам в ритъма на сърцето ти и знам, че тук ми е мястото точно сега, моето място.
Всеки път, когато замълча, се замислям какво съм направила днес за теб, за да знаеш, че тук, до мен, има място за теб.
Всеки път, когато замълча, се замислям за думите, казани и неизказани, за мислите, споделени или не, за болките, страховете, тревогите, мечтите… ни.
Всеки път, когато замълча, се чудя успях ли да ти покажа днес, че денят ми е по-хубав, когато си до мен; че се радвам, че е така; че се надявам още дълго това да не се промени.
Всеки път, когато замълча, мислено прехвърлям всеки момент с теб, опитвайки се да си припомня как стигнахме до тук; опитвайки се да намеря доказателство, че съм те заслужила; опитвайки се сама на себе си да докажа, че няма нищо нередно в това да съм щастлива за момент… или повече.
Всеки път, когато замълча, се питам за какво ли мислиш сега, мислиш ли изобщо, нужно ли е. Hима спокойствието не е достатъчно?
Всеки път, когато замълча, се опитвам да намеря правилните думи, за да ти кажа, че си един от най-стойностните хора, които познавам; един от хората, от които съм научила много; човек, с когото съм преживяла достатъчно, за да знам, че с теб съм по-добър човек.
Всеки път, когато замълча, мислено се радвам, защото нали истинското приятелство между двама души идва, когато мълчанието помежду им стане приятно. А за къде сме тръгнали, ако не сме преди всичко приятели?
Всеки път, когато замълча, се опитвам да ти кажа и без думи, че независимо колко си далеч понякога, винаги си близо до мен, мога да те усетя и понякога сякаш, ако се протегна – ще мога да те докосна с връхчетата на пръстите си.
Всеки път, когато замълча, се заглеждам в пръстите ни – преплетени и си мисля колко неща по-хубави от това съм виждала. А именно – твърде малко.
Всеки път, когато замълча, не искам никога повече да изричам и дума, не искам да помръдвам дори веднъж, дъх не искам да си поема. Нищо не искам да се променя.
Всеки път, когато замълча, осъзнавам колко незначителни, бледи, не достатъчно изразителни са думите, колко малко мога да ти кажа с тях всъщност, а колко много бих искала.
Всеки път, когато замълча, за миг си мисля за теб, дори в най-напрегнатите дни, дори когато не ми остава време да ти пиша или да те чуя.
Всеки път, когато замълча, безгласно ти казвам, че не искам да си тръгваш, макар да знам, че е неизбежно…  за да се върнеш.
Всеки път, когато замълча, знам, че не искам да си тръгвам, не искам да пускам ръката ти, не искам да те оставям отново, но знам и че понякога така е най-добре.
Всеки път, когато замълча, наум си повтарям, че скоро ще се върна; че скоро ще се върнеш при мен.
Всеки път, когато замълча, искам да знаеш, че те искам, че те обичам, че имам нужда от теб. И че не искам това да се променя, макар да знам, че не е мой изборът.
Всеки път, когато замълча…
Всеки път…

Така че не ми се сърди, когато мълча. Не е защото нямам какво да кажа.
А вярвам, че ти това вече го знаеш…
Но това не ми пречи пак да ти го кажа: Всеки път, когато замълча, съм щастлива!