вторник, 17 май 2011 г.

Пеперудени мисли



If I lay here.. 

If I just lay here,

would you lie with me

and just forget the world?


Ако сега се излегна тук, изморена, безкрайно изгубена.. ако положа глава до теб..
Ще легнеш ли до мен?
Ще ми позволиш ли да те докосна и да забравя за света? Ще забравиш ли заедно с мен? Ще ме оставиш ли да мечтая до безкрай..
Ще ми позволиш ли да се взирам с часове в очите ти?
Това е всичко, което искам. Обещавам.
Не искам излишни думи. Не искам обещания. Не искам да ти разкажа, не искам излишно да те натоварвам с болката от сивите ми дни. Не искам да ме успокояваш с клишета, овехтели от употреба, разпокъсани по ръбовете, вече толкова прозрачни и неистински. Като хората наоколо..
Позволи ми да забравя. Позволи ми да съм с теб.
Неимоверно трудно ми е с прости думи да ти кажа какво ми носиш.. просто думи са в крайна сметка, а усещането въпреки това е.. толкова просто, семпло, истинско, достатъчно, силно, нужно, реещо се, сякаш във въздуха около мен, около теб, около нас. В мен. От теб. За нас.
И душевният ми мир не закъснява, никога не би, ако ти си тук, до мен. Сякаш ме поръсваш с него като с вълшебен прах, тихичко тананикайки ми приспивна мелодийка.. песен за щастие.  За да намеря себе си отново.
Неусетно се унасям, бавно, постепенно, но копнежът вътре в мен не утихва. Усещам го по-ярък, по-силен, по-реален от преди, сякаш извира от мен, струи като светлина през кожата ми, огрява ме. Огрява теб. Както и ти мен.
Всичко се върти.
Сякаш всичко наоколо бавно се размазва, губи очертания, като цветове, заляти с мляко, примесени, успокоени, упоени, леки и нежни, меки.. близки, мамещи да се протегнеш и да ги докоснеш.
Мечти от захарен памук.
Пърхащи мигли.
Млечно успокоение.
Вълшебен прашец.
Приспивна песен.
Тихи тонове на пиано.
Бледо лилава нежност.
Пеперудени мисли.

Цяла вселена.
Това виждам в очите ти, по-дълбоки, по-истински, по-живи от всякога.
Позволи ми да те съзерцавам още само миг.. два. Вечност. Един живот не стига.
Знам, че нямам това време, но позволи ми само за момент от безкрайността да вярвам, че не е така.
Позволи ми да легна до теб и заедно да блуждаем, гледайки небето. Звездите. Милиони. Дори повече.
Забрави какво съм казвала преди. Забрави хората. Забрави всичко. Забрави проблемите, болките, недоразуменията, различията, моментите, в които съм искала да съм навсякъде другаде, освен до теб. Сега не е така. Не вярвам, че някога отново ще бъде. Надявам се…
Нямам нужда от друго, нямам нужда от нищо и никого, освен ТИ, тук и сега.
Това не е обещание. Не е и молба.
Не съм сигурна и защо го казвам, но това е, което чувствам. Вярвам, че трябва да го знаеш, защото нищо друго не е достатъчно, ако не знаеш, че го правя за теб.
Независимо колко объркана, изгубена, разпиляна съм понякога, само ти можеш да ми помогнеш сега, да ме намериш, събереш и подредиш, да ме направиш отново цяла, посипвайки ме с прашеца на моя душевен мир, запълвайки дупките, лекувайки раните, напомняйки ми да потърся своя път и че отговорите са в мен. Моите отговори. Моите цели. Моите мечти и надежди. Вярата ми. Любовта ми. Не са се изчерпали. Не са похабени. Не са безследно изчезнали. Тук са – в мен. Сега са и твои. Разполагай с тях, както намериш за добре.

Обичам те!
            Поне докато не намеря друг качин, за да ти го кажа.







събота, 14 май 2011 г.




I wanna be the face you see when you close your eyes.
I wanna be the touch you need every single night
.
I wanna be your fantasy
and be your reality, and everything between.
I want you to need me
like the air you breathe.
I want you to feel me
in everything.
I want you to see me
in your every dream.
The way that I taste you
, feel you, breathe you, need you..
I want you to need me
like I need you.
I wanna be the eyes that look deep into your soul
.
I wanna be the world to you
. I just want it all.
I wanna be your deepest kiss
, the answer to your every wish and all you ever need.
'Cause I need you
more than you could know.
And I need you
to never never let me go.
And I need to be deep inside your heart
.
I just want to be everywhere you are.
I want you to need me
like I need you..

петък, 13 май 2011 г.

Остани...



Цял живот чаках за правилния момент, но изглежда такъв няма.
Така че върви си… или остани.
Обещавам да не вървя след теб. Да не те следвам, да не викам името ти, да не ти пращам послания по вятъра и да не се моля тихо вечер да се завърнеш.
Обещавам.. да живея без теб. Да обичам пак, да се усмихвам, да желая, да копнея, да творя. Да съм цяла отново.
Но кога?

Вероятно ще да е, едва когато се науча не да чакам идеалния момент, а да намирам време за такъв, за теб, за себе си. За да ти кажа, че се нуждая от теб. За да го призная пред себе си, дори това да ме кара да се чувствам слаба. Да призная, че сега щастието ми зависи от теб, изцяло е в твоите ръце. И макар именно това да ме прави толкова уязвима.. защото знам, че твоето едва ли някога е зависело дори частично от мен. Въпреки това..
Когато се науча да не гоня вятърните си мечти и да не строя пясъчни замъци сред блатата от съмнения в главата ми. Когато се науча да прекосявам тресавищата и плаващите пясъци в съзнанието ми, може би..
Когато се науча да приемам вътрешния ми мир като дом, спокоен, познат, присъщ, а не като квартира, нуждаеща се от пребоядисване или смяна на тапетите и мебелировката. Когато се науча да приемам себе си, каквато съм, когато съм покрай теб, защото ще е лъжа да кажа, че не ми влияеш безумно много. Безумно е най-точното определение. Безумие е. Всеки, когото съм срещнала някога, всеки, присъствал в живота ми, дори за малко, ми е повлиял, не защото съм безхарактерна, а защото лесно се впечатлявам.
Търся вдъхновение.. навсякъде.
Това ми е проблемът.
Търся несъвършенства, дефекти, недостатъци, неща за поправяне. Те ме задействат. Сякаш съм система за експресна помощ в критични ситуации или нещо подобно на група за подкрепа.  Знам ли?..

Остани.
Няма да те моля.
Пак се връщам на темата.
Знам, че е рано или прекалено късно.
Знам ли?..
Нищо не знам явно. Но и не искам. Не желая да съм все аз нещастницата, нали невежеството е блаженство?

Остани.
Колко отчаяно звучи. Особено от мен. Особено сега. Когато дори не си напът да си тръгнеш. Но после няма да му е времето и мястото да те моля, да се надявам, да те убеждавам. Ще си прав. Знам.
Просто съм длъжна да го кажа. Искам да го кажа. Казвам го, защото отсега ми липсваш.  Сега искам да се протегна, да докосна с връхчетата на пръстите си кожата ти, да затворя очи. Да те обичам, без това да е причина да съзнанието ми да заприличва на бойно поле между страхове, надежди, съмнения, мечти и желания.

Отварям очи.
Тук си. Сега. Все още. Докога?

Остани.
Имам нужда от сиянието ти в мрака на моята душа. Изобщо знаеш ли какво тъмно и непроходимо място е тя? Познаваш ли? Не ти и трябва. Аз поне милион пъти съм се губила из нея, а ти смело крачиш сякаш с факла в ръка. Може ли да вървя след теб? До теб? С теб?
Заедно..
Позволи ми да опитам. Да съм себе си с теб. За теб.

Остани.
Озаряваш деня ми, изгряваш като слънце над всички противоречия, вкопчили се в хищническа хватка около щастието ми. Не ме е страх. Всичко е толкова ясно. Не ме е страх. Макар да ослепявам. Предпочитам го. Предпочитам теб. И себе си, когато съм истински щастлива, дори да е за миг, два, момент, вечност, поне в моята душа.   

Ще останеш поне засега, нали?
Дори да знаеш, че моето засега може скоро да не свърши?

http://www.youtube.com/watch?v=1nP3XB7hrFo
http://www.youtube.com/watch?v=6CvuyaKmLnw

Exit wounds..



Виждаш ли тези прободни тази? Виждаш ли как изтича през тях и последната капка от щастието ми? Не кръв, а безброй спомени губя. Съществува ли изобщо реанимация за такава рана? Не за прободено сърце, а за разбито щастие? Може ли нещо да ме спаси в момент като този..
Виждаш ли сега на какво си способен? Ще ми помогнеш ли да се изправя или ще умножиш белезите под кожата ми? Няма да са първите, няма да са последните, но и никога няма да бъдат изличени..
белези от изгубени дни,
хора,
чувства,
надежди…
Имаш ли такива или си още чист пред себе си?
Покажи ми!
Съблечи се! Захвърли маската и реалността.
Остани само по кожа и душа..
Искам да видя човек, който не носи миналото си, татуирано в съзнанието си, белезите от борбите с кълбото противоречия вътре в себе си, около себе си, за себе си. Има ли изобщо такъв?
Тези рани не заздравяват с времето, остават пресни, болезнени. Може би притъпяват, но няма да изчезнат, няма да ги забравя, няма да ги надживея.
Говориш, а не те чувам.
Суетиш се около мен, но не те виждам, усещам присъствието ти, но то вече не значи нищо за мен.
Казваш думи, знаеш ли изобщо значението им? Сякаш говориш на език чужд за самия теб?  На моя език.. на езика на едно отминало щастие.
На парченца съм, разпиляна.
Събери ме или ме остави.
Но моля те не казвай, че съжаляваш. Обеща да не ме лъжеш, макар истина да ти се струва, което изричаш сега.
Няма недокоснати.. няма ненаранени, няма. И ти не си оттях, затова ли ми го причини? Не можеше да понесеш щастието ми?
Трудно ми е да повярвам. Трудно ми е да мисля изобщо. Всичко е размазано пред очите ми, ръцете ми треперят, гласът ми, който не се чува – също. Колко още може едно сърце да изгуби.. 
Кой изобщо някога ще иска да бъде с мен?
Белязана,
разпръсната,
незавършена.
Можеш ли да ми помогнеш?
Ще си помогна сама и този път, опаковайки дрехите, снимките, книгите, употребените усмивки, себе си и живота си, или поне каквото е останало от мен и него.. Със съзнание, празно като бял лист, застинало в моментно недоумение, крехко, почти чупливо, съвършено неясно, не напълно адекватно и все пак мое.
Мой..
Бил ли си?

Мое..
Ли е било щастието ми? Или всичко пак е зависело от теб?

Знам ли..
А ще разбера ли?

Преди да е изтекло до последния трепет..