вторник, 14 юни 2011 г.

Приказка за цветовете и мен




Светът е сив. Безспорна истина.
Няма нищо чисто бяло и изцяло черно. Нито дори душите ни или най-вече те.
А аз като нетърпеливо дете, каквото всъщност винаги съм била и за радост все още мога да смятам, че съм, бързам с новата си палитра цветове и емоции да преобразя за миг света си. Отново.
Може би днес всичко ще е небесно морско синьо или пък тревисто маслено зелено? Нашепващо несподелени тайни виолетово, мрачно и неспокойно, като облак дим? Безумно и до жестокост агресивно червено? Нежно, светло, млечно кремаво, като мечтите? Необятно, слънчево жълто? Наситено, но все пак леко сладникаво оранжево? Цвят шампанско или пепел от рози?
Има ли значение?
Има ли смисъл?
Има ли цвят, който да опише едновременно надеждата, страха, объркването, притеснението, мечтите, вярата, силата, бурите, нервността, безвремието или липсата на време, нежността, наивността, циничността и глупавото ми романтично улечение, които заблудени и неспокойни се лутат из душата, главата и съзнанието ми?
Но нищо всъщност не е изгубено или абсолютно безсмислено, докато държиш в ръцете си дъгата.
Нали така?

Поредният въпрос без отговор.
Твърде много въпроси.
Твърде много отговори също.
Твърде много несъвпадения по време, място, намерения и очаквания.
Твърде много?
Или твърде малко. Твърде нещо-си..

Аз съм твърде влюбена, за да разсъждавам трезво и съм твърде трезвена, за да се опиянявам от глупости. Твърде съм разумна, за да допусна това да се случи изобщо. Твърде съм свикнала с несигурността, превърнала съм я в своя начин да се чувствам сигурна и когато ми се предложи нещо различно.. е, тогава напълно естествено – съм твърде уплашена, за да приема. Твърде съм зависима. От себе си. Твърде (не)зависеща от външни обстоятелства, като хората например. Приятели. Роднини, близки, познати, преподаватели. Хора без смисъл. Разумни хора, даващи акъл хора, даващи (не)поискани съвети хора, непораснали хора, независими хора, недосегаеми и докоснати хора. Докоснати от мен? Давам ли си изобщо сметка какво оставям след себе си? Трябва ли.. Твърде съм объркана сега. И винаги. Макар да мразя тази дума. Макар често да я употребявам. Макар да не вярвам в сродницата й „завинаги”. Твърде цинично-песимистично-фаталистична ставам на моменти. Чак е нездравословно. Също като хората, които обичам. Също като всяко нещо, което обичам. Ако изобщо мога да обичам.
Не мога да избера. Твърде съм нерешителна на моменти и твърде много обичам риска в други моменти. Моменти от какво? От живот? От моя? Да бе. Шанс. На това живот ли му се вика? Сбирка от тук и там, насам-натам, напред-назад, има-няма и т.н. Глупости.

Обичам цветовете. С една от сродните ми души ( 5 секунди време за смях) предпочитаме да описваме настроенията си с цветове. Ние сме артисти по душа. Кой повече – кой по-малко. Тя рисува, аз рисуваХ. Пиша, снимам, чета. Тя вярва в мен, а аз се опитвам. Но тук не става дума за нас, поне не за тези нас, но не и за другите НАС. Става дума за мен и цветовете и всичката каша в главата ми.
Нека започна този абзац от началото още веднъж.
Обичам цветовете. Всеки цвят е емоция, не е една при това. Всеки нюанс носи сякаш различна идея, различна сетивност, различна перспектива. Бих предпочела да смятам, че душата ми по начало е лилава, на моменти преминаваща към причудливи смески с какви ли не нюанси на всички останали възможни цветове. Лилава. Понякога тъмно, наситено, загатващо за емоционалната дупка и дезориентация в мен, за торнадото, което ме опустошава на вълни, помитайки всичко, оставяйки ми само толкова, колкото ми е нужно, за да преживея и винаги завръщащо се с пълна сила по свое усмотрение. Добре де, душата ми е вятър. Бурен. Изключително рядко спокоен. Най-често хладен. По невнимание изпепеляващ като клада. Непостоянен, но перманентно съществуващ. Незаличим и невъзможен за пренебрегване. Но аз все пак съм лилава. Поне душата ми или каквото е останало от нея. А мога да бъда и светло, нежно, млечно лилаво? Мога ли? Да съм щастлива, безметежна, рееща се, танцувваща с мечтите си? Сигурно мога. Сега ще пробвам.

Би трявало да съм млада. Със сигурност изглеждам спокойна, уравновесена, уверена и целеустремена, за всеки, на който не му се занимава с бурите под повърхността или за всеки, когото съм сметнала, че не желая да замесвам. Но за замесените вероятно съм: истерична, параноична, песимистична, иронична, заядлива, но не и злопаметна като цяло, може би просто леко садистична; но аз съм и мазохист и непоправим оптимист, наивно дете, самотно дете, наполовина пораснало момиче, обичащо разходки, шоколад, сладолед, изкуства и дълги разговори.
Уж беше приказка за цветовете, а тя стана за мен. Нищо. Какво пък..
Имало едно време.. или пък не. Тази приказка вече не ми е интересна. Не ми се разказва и не ми се споделя точно сега. Не ми се обяснява, не ми се дискутира, не ми се оправдава.
Аз съм лилава. Аз съм вятър. Аз съм си аз. И съм объркана. Чудо голямо.
Край на поста.
Точка.

понеделник, 13 юни 2011 г.

Още един хаотичен пост с подзаглавие: Щастлива съм!

Никой няма да позвъни и никой няма да вдигне този телефон. Никой няма да се обади.
Никой няма да попита и никой няма да му отговори. Никой няма да разбере.
Никой няма да те потърси и никой няма да те намери. Някой иска ли мен?

Малко от стандартния песимизъм с доза обреченост, гарнирани с добре познатия фатализъм на базисното ми отношение на нещата, живота и света като цяло. Но нека отбележа по-важното сега:



Щастлива съм. За първи път в живота си, сякаш е константно. Сякаш е ненакърнимо, невъзможно да бъде заличено. Незабравимо. Последното поне е сигурно.
Няма да те забравя. Не се притеснявай. Няма да ти е нужно да ме жигосваш, както ти се прииска в отчаян, наивен изблик на садистичност, с аргумента, че те е страх да не те забравя и че ти се иска да имам нещо от теб.
Е, спи спокойно, слънце, вече имам.
Даде ми каквото сама не си дадох за толкова години – възможността да бъда безгранично щастлива. Безоблачно. Безпрепятствено. Безметежно. Но не и без теб. Поне засега не.
В душата ми е слънце, море, вълни, музика, аромат на лосион и цветя, плодове, хладен ветрец, бурни нощи и спокойни дни, любов и ти. Прости ми, не исках да звуча романтично, не е по моята част. Ще си поемеш частта от вината, надявам се.
Последна вечер, в която не заспивам до теб, последна утрин, в която не се будя до теб. Последни часове без теб.. е, не, не искам да ги броя, знам, че ще има още много такива.
Звуча объркано, а не съм. Само мислите ми са хаотични, неспособни да влязат в синхрон с емоциите ми, толкова невъзможно стабилни, непоклатими, константно позитивни. Неимоверно чисти и до безкрайност несвойствени на бурната ми, несретна, несвикнала да бъде шастлива и в мир със себе си душа.
Това съм аз сега, слънце. Такава ме правиш. Знам, че ти харесва. Знам. И на мен ми харесва. И не искам да свършва, не искам дори да го обмислям. Не, че няма да го приема както всеки друг край в живот като моя, изпълнен от началото си с краища безчет. Не искам да те пускам отново, дори за ден, не искам да откъсвам пръсти от кожата ти, не искам да вдишвам обикновения мръсен градски въздух, та дори бил той и разнообразен с морски примеси, вместо твоя аромат. Искам да рисувам с връхчетата на пръстите си по кожата ти безкрай, докато спиш, докато съънуваш, мечтаеш, дишаш. Искам да съм с теб и тогава, и след това.
Не искам да те губя. Не искам да губя и себе си. Не искам да съм твоя сянка, искам да вървя заедно с теб.. до теб. Не искам да се обезличавам, не искам да спирам да мисля, дишам, действам като самостоятелен човек. Не искам. Но искам теб и това е в пъти по-силно. Исках да мога да ги съвместя, да намеря баланса и успях уж. Сякаш. Може би. Стига ми засега. Доволна съм.
Щастлива съм. Това ми стига, достатъчно ми е. Всичко е. Аз съм си аз и ти си с мен. Липсваше ми и аз ти липсвах. Знаеш ли колко много значат за мен тези думи. Накара ме да се запитам дали не са по-силни от всяко „обичам те”, не броейки, разбира се, всички фалшиви такива, неизречени от нас. Възможно ли е да обичаш някого, а да не ти липсва истински? А? Не знам, наистина. Ти ми кажи. Или пък недей. Спирам с въпросите, предимно и най-вече с безсмислените. С лутането, търсенето, безсмислиците, драматизирането и всички други гаври на собственото ми съзнание с душевния ми мир.
Обещавам.
Обещавам си и ти обещавам.
Щастлива съм. Това ми стига. Това и ти сте всичко, което искам. И слънце, и море, и пясък, и сладолед, и ние. И луна, и звездно небе, и морски бриз, и ние. И спокойствие, и сладки сънища, и закуска в леглото, и аз, и ти, и ние заедно.
Трябва да спра да го повтарям. Но как като съм вклюбена в начина, по който звучи: НИЕ. Досега не е имало точно такова НИЕ. Никога след нас няма да има същото НИЕ. Ще са други, ще сте други, ще сме други. Но не и НИЕ.
Затова сега това лято е за НАС, за да можем НИЕ да сме себе си до краен предел, изцяло и напълно, без граници, без ограничения, без страхове и подозрения. Иска ми се да кажа и без проблеми, но без тях няма да интересно. Нали?
Нашето лято.
Нали?

П.С. А после дали не можем да помислим и за наша есен? Наша зима? И още една пролет заедно?
Всичко е възможно. Но е твърде далече. Има време. Нека бъде наше. Без излишни обещания, без излишни уговорки. Без излишно напрежение. С двойна доза щастие, поръсено с шоколад. Ммм… Какво повече може да иска човек?