четвъртък, 17 ноември 2011 г.

Ноемврийски размисли




Ноември.
Винаги съм си мислела, че моят месец е октомври, само защото съм мислела и че предпочитам ранната есен.
Да, ама не.
Моят месец е ноември.
Моят ноември, тази година.
Животът ми е един ноември без край.
Тъжен, меланхоличен, студен, валежен или ветровит, а може би и двете. В моята душа – буреносен. Ветрове, бури, мълнии, градушка от мен и теб, от думи и емоции, от неизказано, неизпълнено, непреживяно, но изстрадано.
Утехата неотдавна се влюби в спокойствието и заедно намериха подслон някъде далеч от нас. Мирът и разбирателството решиха да скрепят приятелството си с дългосрочна (може би безсрочна) ваканция в посока  Позитивизъм, тоест пак отвъд нашия свят. Но не си мислете, че сме останали самотни, в никакъв случай! Имаме си дразги, дребни препирни, по-едромащабни спорове, бури с всякакви размери, каквото ви душа иска. Поводите са все разни и разнообразни, причините – често неясни или поне така ни се иска да мислим. Вероятно изясняването им е въпрос на време и самозалъгване в опит да бъдат прикрити, заличени или поне козметично изменени. За не боли. Поне не чак толкова. Миг по-малко и една единствена сълза по-слабо. Надали.
Би трябвало да съм се прибрала у дома, на топло, да гледам любимо сериалче с чаша топло какао. Да, ама не. Засечка номер 1 – бездомна съм, а и безпътна, както обикновено. Засечка втора – където и да живея сега, тоест само за момента, то далеч не е на топло, поне докато не изпълня десетина мелодийки с тракане на зъби. Засечка следваща – the cacao’s over, just like the coffee’s over.
Вали, но този път не в очите ми, не съвсем в душата ми, със сигурност не и навън, просто на мен ми е валежно. Отмива ме, отмива някои болки, някои спомени, някои части от личността, която съм била. Сигурно и аз като някои влечуги си сменям кожата. А на тях дали им причинява такава болка? Като след слънчево изгаряне ли е? Или жигосване? Просто разсъбличане на ненужния товар, бремето, носено прекалено дълго.
Ноември е най-тъжният месец в годината, малко след лятото, неусетно стопило се в дълбока есен, и малко преди голямата депресия покрай декемврийския парад на празниците. Парад на нещастниците? На купеното с фалшиви финикийски знаци бледо подобие на семейно огнище? На изветрялата, продадена на безкрайно изгодна промоция, стара бутилка залежаваща любов? На идеите и вдъхновението, лутащи се безцелно, отдавна отказали се да търсят подслон в съзнанията претъпкани със стрес, работни грижи, социални неволи и прочие, и същевременно по-празни и от душите на кухите, марково облечени и перфектно напудрени кукли-клонинги, пъплещи в последно време по света, с особена концентрация в нашата мила родина.
Но на мен не ми е тъжно, само малко по-меланхолично от обикновено. Малко повече, може би. Принципно нямам време да се замисля за последния смислен цитат, който съм отбелязала в поредната започната и с месеци недочетена книга, а сега дори имам време да пиша. Времето е гадно нещо. Не конкретно времето през ноември, то си е супер. Няма нищо по-хубаво от лошото време! Нали така? Но също така: няма нищо по-хубаво от илюзорно безкрайното свободно време, разпределено според всички любими дейности и любими хора, при добро желание от тяхна страна. За жалост то напоследък често липсва. За желанието говоря, у хората, желанието им за живот, за емоция, за тръпка, страст към нещо. Страстта да четеш страхотна книга цял ден, за да я завършиш преди залез. Страстта да разлистваш страници и да обмисляш цитати, които са те докоснали преди… милион мигове. Страстта да се слееш музиката, да и позволиш да се разтвори в теб и да те завладее, да се носиш по нея, без срам от болката, неволите и евентуалните сълзи. Страстта на един или повече дни в отшелническа самота, безпризорна, неразбираема, всепоглъщаща. Да изгубиш себе си от преди в себе си сега, за да намериш следващото си аз. Шизофренията ме зове. Както и прекрачения ръб на листа, електронния както обикновено.
Ноември е месец на решения, предпразнични промени, възможност да решиш кой искаш да бъдеш и да се сътвориш сам, да избереш хората, с които можеш да се разделиш, за да си спестиш от новогодишните казуси с неизвестен край. Да разбереш за себе си кои са хората, без които не можеш, дори много да те боли от тях, дори много да те объркват, много да те нараняват, съвсем (или не) неволно. Да избереш да простиш и забравиш, ако си способен. Да обичаш след като нищо друго не ти е останало. Да раздадеш себе си, когато това е единственото, което имаш. Да изживееш дори най-малките си мечти, за да освободиш място за нови и по-големи. Да си обещаеш за пред себе си истината и само истината, защото никой друг не може да ти я даде. Твоята истина. Да станеш рано сутрин, по неволя за работа, с усмивка, напук на времето и в подкрепа на борещото се с облаците слънце. Да пиеш кафе с аромат на душевно спокойствие, мир със самия теб. Да искаш да живееш, поне до Нова година, тогава алкохолът ще произнесе тежката си присъда. Може би.
Но има време.
Има още малко Ноември.
От моя.

Липсваш...





Липсваш.
Липсваш ми.
Липсата ти се разлива по кожата ми. Стича се. Облива ме. Хладна и по-нежна от коприна. Безплътен сатен. Материя все по-фина, разтворима във въздуха.
Ти си дъх. При това сетен. The really last one. Почти болезнен, безкрайно нужен, недостатъчен.
Колкото ме спасяваш, толкова ме и погубваш.
Разбъркваш ме и ме разпиляваш, забравяш да ме събереш и подредиш. Забравяш, че много пъти съм била натрошена  и още повече – слепяна парче по парче след това.
Не можеш да ме поправиш. Безсмислено е. А и едва ли ти е толкова наложително.
Липсваш, както вече споменах. А това ме задушава. Твърде много пространство, празно и тихо, твърде много въздух, за да го издишам сама, твърде малко вяра и твърде малко емоции, ретуширани.
Твърде много грим, твърде много чернилка по, около и в очите ми, дори се стича от тях. Размива се с поредната (не)животоспасяваща доза от неналичието ти. Твърде много не-та, твърде малко позитивизъм. Твърде много само от мен.
Липсваш. Този, който беше преди. Този сега е по-добре със статус липсващ. Някак си по-поносим е. На час по лъжичка. По целувка? По една вяла усмивка.
Погледни ме и се осмели да не ме съжаляваш в болката ми. Твърде нелогична, атипична и не съвсем безпричинна. За жалост? Радвай се, още ме има. После ще имаш достатъчно време, за да осъзнаеш, че съм си тръгнала завинаги. For good? For the best, I hope.
Още съм тук, а теб те няма. Не е честно.  Колабиралото ми съзнание още не се е преборило с теб. Помогни му.
Липсваш ти, а аз изчезвам, по-безплътна и от теб, от любовта и обещанията ти, все нереални. Обвита съм в мъгла, хладна и плътна. Завеса. От спомени? Бариера? Барикада по-скоро. Убежище за мен и теб от нас, в каквото сме се превърнали към днешна дата.
Часът и мястото на срещата са известни.
Липсвам ли ти?

Прекрасно беше, нали?




Ти си хаоса в мен - дупка от куршум.
 Всеки облак носи твоя парфюм.
 Как да те спра? - нямам ръце,
нямам лице,
някой го взе...

Защо ми каза, че винаги ще сме едно?
Защо ме раздели от себе си?

Прекрасно беше, можеше да продължи. Но всичко, свърши там, където свърши, нали?

Прекрасно беше, нали? Но това беше толкова отдавна… Преди да ти повярвам, преди да ти се доверя, преди да се предам… на теб. Преди да те опозная до степен, в която бих предпочела да се обърна и загърбя видяното, чутото, почувстваното отвъд. Преди да отдам мислите, съзнанието и времето си на теб, почти изцяло. Преди да започна да мечтая за теб, с теб, преди да започна да се надявам тези мечти да се осъществят… възможно най-бързо. Преди да ти позволя да ме докоснеш, да докоснеш душата и сетивата ми, да разбъркаш всичко в мен. Преди да ти позволя да всееш хаос във всеки аспект от живота ми, както само ти можеш; преди да си позволя това да ми хареса. Преди да ти позволя да ме разпилееш и събереш отново, след като съм се разляла в крайностите на своята объркана личност. Преди да осъзная, че съм те обикнала в момента, в който те видях за пръв път. Без причина. Дори когато не ме правиш щастлива. Въпреки че дори грам не приличаш на мен. Макар да осъзнавах риска.
Прекрасно беше. А сега не е. Сега търся причини да остана. Търся причини да повярвам, да споделя, да се върна. Търся причина да преборя хаоса, който разбърква нашата хармония, да съм по-силна от преди, поне този път или още много. За нас. Защото вярвах, защото се надявах, защото обичаМ нашето „ние”. С малка буква, защото мразя да се самозалъгвам, да си въобразявам, че има нещо вечно, че ние ще сме завинаги заедно. Напротив. Нашето щастие имаше безкрайно кратък срок на годност, още преди изобщо да бъде произведено и изконсумирано, при това написан с удебелен свръхголям шрифт. Малко повече от година и половина, нито много повече, нито много по-малко. Исках да вярвам, че поради краткотрайността си има някакъв шанс да бъде лилавко, безоблачно и леко като шоколадов пудинг.
Прекрасно беше, но ти го правиш толкова трудно, нали? Опитвам се да разбера мотивите ти, да вникна, да те разсея от тях, да се справя с цялата каша сама, за да не продължа в пъти по-самотна от сега. Вървя и толкова клиширано – в мен вали. Остави времето, нали знаеш, че за мен няма нищо по-хубаво от лошото време. А знаеш ли? Познаваш ли ме изобщо? Знаеш ли защо не бях плакала с години? Знаеш ли от какво са белезите по врата ми? Знаеш ли какъв цвят стават очите ми, когато съм на прага на нервна криза? Знаеш ли изобщо колко безумно, необяснимо, ненужно много те обичам?
Прекрасно беше, а сега е толкова безсмислено. Търся думи, смисъл, любов. От теб. А откривам само увехналите цветя, които сама съм си подарила преди месец и малко пепел след пожара снощи, малко прах след поредната буря. Малко обида, малко гузна съвест, малко повече безпокойство, малко нервност, шипка надменност, пълни шепи болка и лавина от недоразумения и неразбирателство. Объркването е безспорен владетел на територия, в която до не съвсем скоро, но и в не особено далечното минало, са царували щастливи трепети, нежни прегръдки, погледи, целувки и много страст. Избягаха ли? Изплашихме ли ги? Или по-зле… Изгубихме ли ги? Намери ме, срещни ме по пътя към себе си и нека ги намерим заедно. Не са стигнали далеч, нали?
Прекрасно беше, а дали не можем да го направим отново в сегашно време? Бъдеще?
Прекрасно би могло да бъде, нали? А дали?


„Ти си тръгна, но аз си тръгнах много преди теб.”

„Единственото по-невъзможно от това да си тръгна, бе да остана.”

неделя, 6 ноември 2011 г.

Изгубена съм. Разпиляна.

                                                                              

 
                                                                                You believed in me, but I'm broken.
                                                                       I have nothing left.
                                                                                We've been falling for all this time
                                                                                
аnd now I'm lost in paradise.


Изгубена съм. Разпиляна.
Събираш ме, само за да ме разбиеш отново. На парченца, време и мечти. Разпръснати из стичащата ми се през пробойните на реалността душа.
Отричам, само за да запазя спомена за себе си още миг, откраднат, пропилян.
Тази вечер ти разби сърцето ми, сякаш се случваше за първи път, сякаш всеки предишен е бил само проба, заблуда, илюзия на изтерзаното ми съзнание, за да оправдае болката, която си ме карал да си причинявам, почти съзнателно. Разби сърцето ми с целувка, не можеше да си по-жесток, разби го, прегръщайки ме, държейки ме в обятия си, сякаш за да прикриеш кървавите петна, избиващи изпод кожата ми. За да не ми позволиш да се разпадна напълно, да намеря най-сетне покой, за да ме събереш отново, да ме залепиш, за да остана натрошена, дефектна, за да не ме иска никой друг, за да съм само твоя. А ти така и не разбра. Аз бях твоя толкова отдавна. Сега просто съм още малко по-увредена, още малко по-разбита и много по-различна. Не съм себе си. Нея съм. Твоята любов, блян, надежда, вик от миналото. Тя. Превръщаш ме в нея. Превръщам се в призрак, в болка, в спомен, но не и в себе си отново.
Изгубена съм… в Рая. Защо никой не ме предупреди, че и тук душата не намира покой? Че и тук бива преследвана от собствените си и още милион чужди демони, призраци, видения, желания…
Колкото и да ми се иска да кажа, че принадлежа, то страхът е единственото, на което оставям вярна сега.
За секунди ме връщаш с години назад, сякаш сънувам, но не мога да отлепя крака от земята, не мога да полетя, окована съм. От теб. Зазидваш ме в миналото, затръшваш вратата пред лицето ми и се усмихваш. Обичаш ме, на думи, на хартия, но се преструваш, че не виждаш мастилените ми сълзи, криеш се от тях, от мен, от себе си, но не и от нея. Изпращаш ме в изгнание, а ме прегръщаш, сякаш се разделяме за минута, за час. Но заточението, знаеш, ще продължи не с месеци, не с години, с вечности, в които да се лутам, да се моля, да те търся.
Спри ме преди да съм се саморазрушила, защото ти сам задейства механизма. Този път не бях аз, този път не беше депресията, мракът, болката, животът. Беше ти.
Излекувай ме, излекувай душата и съзнанието ми. Върни ми ги, след като ги продаде за откраднати мигове. Поправи ги. Намери ме, събери ме и ми обещай щастие. Без край. Ще съм твоя повече, отколкото тя някога е била. Ще бъда себе си, обещавам, само ако ми дадеш шанс.
Или ме пусни. Остави ме, освободи ме. Нека бъда сама, разбита и себе си. Нека не ме измъчва образът й в очите ти, докато гледаш мен, целуваш мен, искаш нея.
Защото се чувствам изгубена, малка, незначителна, незабележима, недостойна. А не съм. Вярвам, че не съм.
Неспособна съм дори на още една доза надежда, тя отдавна не тече във вените ми. В абстиненция съм, безнадеждна. Изморена да се надявам, изморена да вярвам, че е възможно следващата ти прегръдка да е за мен, такава, каквато съм, че следващата ти усмивка ще е за мен, а не просто отражение на нейната, че допирът ти отново някога ще ме стопли, вместо да ме остави вкаменена. Вцепенена.
Изтрий ме. Заличи ме. И без това не съществувам в спомените ти. Заменил си ме с нея още преди да ме видиш. Носила съм нейния лик, нейните дрехи, нейния аромат. Казвала съм нейните думи, гледала съм те с нейните очи и нейните устни си целувал. Толкова отдавна, а сега чак отварям очи. Сякаш съм спала милион години. Измислена съм. Измислица. Привидение. Сянка, нечия чужда при това.
От милост към мен, себе си или нея, не знам, остави ме. Върни ми въздуха, който дишах, върни ми болките, мислите, тревогите, мои са си поне, ако не друго. Позволи ми да забравя и да живея.
Не ме разпилявай повече, умолявам те. Невъзможна съм за събиране. Невъзможна за обичане.
Забрави…

Can we walk this line together ?...




Празна съм и разпиляна.
Ничия.
Но не и своя.
Чужда.
Отчуждена може би?
Твърде възможно.
Отшелник. Заключен в затвора на собственото си съзнание. На не дотам сивото си ежедневие. Чужд едновременно на себе си и на света.
Празна съм, а преливам.
Преливам от емоции, от грешки, от болка, от усмивки, от енергия, макар и рядко.
Опитвам се да изляза през задната врата на действителността, на реалните проблеми, трудности, неясноти и заплахи, напълно незабелязано. Открехвам вратата и изпадам в себе си. Изпадам в дълбините на съзнанието си, за които не съм подозирала, но май и не държах да опознавам толкова интимно.
Недокосната, почти непокътната. А толкова фатално натрошена. Съм.
Аз съм повредена. Безвъзвратно, непоправимо, безкрайно.
Мина толкова време, толкова есени и зими, толкова лета, но пролетта така и не се върна. Минаха толкова усмивки, толкова сълзи и толкова думи.
Мина и този септември. А всичко, което си спомням от него е, че си мислех за теб. Листата падаха, мислите ми замъгляваха и последните слънчеви лъчи, смрачаваше се все по-рано, прибирах се все по-късно, докато не забравих коя съм и къде е домът ми. Къде принадлежа…
Била съм там и преди. Изгубена. Ненамерена. Непотърсена.
Но сега трябваше да е различно.
Просто трябваше.
Защо не е?
Защо аз не съм по-различна, защо ти не си? Защото сме ние…
Защо се опитваш да избягаш, всичко ще е почти същото, щом се върнеш. Болката ще идва и ще си отива. Но аз ще съм тук. Ще съм до теб, за да се опитам да я прогоня, ще се радвам с теб, когато си отиде и ще те прегърна, много силно, когато отново те повали на колене.
Не можем ли да вървим заедно?
Можем ли да извървим пътя заедно?
А искаш ли?
И двамата знаем, че пътищата ни рано или късно ще се разделят безвъзвратно, по-скоро рано, отколкото късно. Но защо не извървим общата отсечка заедно. Защо не си до мен, докато пиша тези редове. Защо изобщо ме оставяш да ги пиша, да си ги мисля, да ме преследват.
Не изчезвай.
Не бягай.
Иска ми се да ти кажа, че ако ти не си отидеш, аз няма да го направя. Но и двамата знаем, че няма да се получи точно така. Няма да имам този избор.
Но ти все още го имаш.
Искаш ли да извървим пътя си заедно?