вторник, 31 януари 2012 г.

Изнемощяла любов..





Какво стана, любов? Какво направи?
Молих те да бъдеш мила, да не упрекваш. Молих те да не съдиш и да не се гневиш. Молих те да не обвиняваш и да не сочиш с пръст. Молих те да си смирена и щастлива, дори и с малкото, което получаваш. Молих те да поемаш отговорност за собственото си нещастие, защото никой не може да те накара да се чувстваш както и да било, ако ти не му позволиш!

Любов, молих те да останеш повече от година!
Молих те да не изчезваш, любов, защото имам нужда от теб. Молих те да бъдеш търпелива. Молих те да бъдеш с мен, дори когато той не е, за да не съм сама; за да не бъда никога самотна.

Любов, обичах го, ти знаеш!
Обичах го повече от себе си дори и нека това е най-голямата ми грешка. Обичах го и вярвах, че щастието ми само по себе си не значи нищо, ако не е споделено с него.
Любов, защо не ми даде знак, когато тайно търсех отговорите на толкова премълчани въпроси, щом си ги знаела? Защо ме остави да се чудя, вместо да ме увериш, че е щастлив с мен? Че съм способна да го предизвикам да се чувства така, знаейки, че не мога да го накарам? Каква беше причината да ме оставиш да повярвам, че не може да е щастлив с мен?

Любов.. губя го, след като вече изгубих себе си. Защо ме отпрати?
Не той, а ти.
Мислех си, че аз съм тази, която си отива първа, а него си отпратила – оказва се – много преди мен. Защо ме остави да поема цялата вина и да я нося със себе си толкова дълго?
Любов, къде сбърках?
Мислех си, че полагам всички усилия, че се грижа добре за теб, за нас. И сега, когато съм дала всичко от себе си, че дори и повече, ти искаш непосилното от мен, за да ми върнеш едва само надеждата?! Не него, не и теб.

Хайде, изнемощяла любов, приеми ме обратно при себе си! Имам нужда от теб, имах и ще имам..
Та кой ще го обича? Кой ще се бори за него? Кой ще го последва?
Нима няма да съм аз?
Няма ли..
Кажи ми, любов!

Защото утре ще се събудя пак до теб, но няма да е същото. Ще държа билета си и няма да се върна. Знаейки, че съм те дала за нищо, че съм те похабила, крайно неразумно. Но и че съм те изживяла, както само аз си знам, както съм намерила за добре.
Дори никога да не си била истинска, аз ще те оставя с мисълта, че си – все още.

Любов, – за последно – не го оставяй да забрави, че ме е имало.
Моля те!





сряда, 25 януари 2012 г.

Brand new me




Запази спомена си за мен – такава, каквато съм сега или каквато съм била, защото никога повече няма да бъда същата.

За поредна вечер се лутам, сякаш на сляпо, по пътя към моментното ми подобие на дом. В очите ми отново се стеле мъгла. В съзнанието ми вероятно също.
Вятър като шепот – разказва ми за отминалите дни и животи.
Дъжд като слайдшоу от спомени – картини от незапомненото незабравимо минало.
Небето – безкрайното поле на мечтите.
                Сънувам, че се будя и се будя, надявайки се да сънувам.  Кошмар ли си или спомен?
                 
                В перифраза от Оскар Уайлд – След като веднъж съм те обичала, бих направила всичко за теб. Освен да те обикна отново.

Не бих си го причинила отново. Не бих си те причинила отново. Макар сега да не можеш да ме нараниш. Друга съм.
Не ставам с мисълта за теб, нито пък си лягам с нея. Рядко ме спохожда през деня. Заета съм да правя всичко, което съм мечтала. Да живея живота, който съм си избрала, с надеждата да се доближи до мечтания с времето. Заета съм да бъда малко.. не, много повече себе си. По-истинска.
Отново ставам свидетел на опитите ти да достигнеш до мен, а в съзнанието си чувам монотонния глас на мобилния оператор – „Съжалявам, но тази личност вече не е достъпна за вас. Моля, опитайте с нечия друга лабилна психика.”
Не се будя за теб, не се будя и до теб. Не си поглеждам телефона с надеждата да си ти, който звъни. Опасявам се от това. Дните ми минават я в работа, в изпълнение на задачи, я в четене, рисуване, правене на планове, списъци, записки на идеи или осъществяването им. Дните ми минават в живот, небелязан от присъствието ти, непритъпен от вменените ми от теб ленивост и безделие.
Слънцето, макар и зимно, грее по-силно, защото ти не се опитваш да грееш вместо него. Дългата ти сянка не пада върху мен и аз мога да се разхождам свободна из съзнанието си, незапълнено от драми, проблеми, дилеми, размисли и всички други не дотам приятни емоции, породени от теб.

                За повече от година, с теб нямаме нито една обща снимка. Достатъчно е показателно. Може би така е по-добре. Трябвало е да бъде така, за да мога да те пусна и да продължа. За да не ми се насълзяват очите, докато я гледам край леглото си. Или докато се гримирам – на огледалото, докато подреждам – над етажерката. Но ако имах, сигурно щях да ги направя на хартиени лястовички и да ги пусна от терасата в някоя слънчева утрин.
                За малко повече от година минахме през всички сезони – пролетта ни, която беше съчетание от зимна приказка и пролетно безгрижие. Лятото ни, което беше жежко, бурно и отмина дори по-бързо от истинското. Есента – незнайно как нахлула, но трайно установила се между нас. Не е като да не се опитахме да я изгоним много пъти.. поне аз. Но тя неизбежно доведе единствено до зимата, нашата зима. По-студена от арктическата, със сигурност. Сняг на парцали и дъжд от сълзи успяха да потушат всички битки, всички емоции, всички надежди. Всичко, останало от нас.

                Обещавам си това да е, ако не последният, то поне един от последните пъти, в който се обръщам към теб писмено, в прозата на съзнанието ми. Защото след час-два ще си легна, щастлива, без теб. Утре ще се събудя сама на огромната си спалня, в странна поза може би, ще стана и ще си направя йога упражненията. Ще закуся без теб – тоест не с бира и чипс. Ще прочета любимото си „момичешко” списание, ще изляза на разходка може би, ще поснимам или ще се надявам вдъхновението ми да се завърне, защото ти отдавна му отне думата, а аз имам нужда от него. Имах нужда и от себе си, затова сега ще бъда преди всичко Мен. За мен това е повече от достатъчно, дори за теб да не беше. Ще потанцувам в ритъма на любимите си песни, които ти толкова не харесваше. Ще забравя телефона си и ще поскитам из фантазиите си. 
                Ще съм щастлива, не без теб, а именно защото не съм теб. И всеки следващ път ще избирам себе си пред всяко твое подобие, изпречило ми се на пътя. Защото го заслужавам, както се казва в изтърканата реклама J


You’re all I never needed.. I’m so perfect without you..



вторник, 10 януари 2012 г.

Хартиени размисли . . .




Хартиени лястовички правя, пускам ги да кръжат около мен. Неволно.
Из хартиените ми мисли, плод на хартиени реалности.
Из хартиеното ми съзнание, оцеляло след мастилено наводнение. Опустошено и отново пресушено.
Хартиени ли бяха пеперудите в стомаха ми? Едва ли някога ще разбера.
Спомени на хартия, хартиени размисли, записки по изкривени действителности.
Хартиени чувства, порцеланови едва ли не. Натрошени. Разпилени.
Болка по страници хартия – потоп от мастило.
Черни листа, траур. В хартиената ми душа, намачкана.
Хартията – по-силна от болката, от тъгата и самотата ми, от загубата, от истината дори.

Празна съм, макар и не съвсем. Като бял лист, изписан в миналото и изтрит в последствие. Всичко по повърхността му е заличено, но това не променя нищо. Празен е и същевременно неспособен да понесе натиска на графита. Мастилото се разлива, но не оставя петна. Стича се по ръбовете като сълзи, напоени с толкова много неизказани истини, с толкова много субективна история. Хартиени преживелици. Отживелици. Мислите и спомените на отшелниците в моята глава. 

Хартиеното ми Аз се сблъсква с реалността и отчаяно ме моли да бъде публикувано, само още един- единствен път. Как бих могла да му откажа.

-          Спи сега, неспокойна. Ти никога няма да бъдеш истина..

понеделник, 9 януари 2012 г.

Ода за апатичното ми съществуване




Чувствам се употребена, почти несъзнателно.
Чувствам се напълно непотребна – съвсем осезаемо.
Не осъзнавам. Не асимилирам, не разбирам. Но чувствам, усещам болка, чувам, виждам, макар да не искам.
Сякаш съм на автопилот.
Отравяш дните и нощите ми, мислите, съзнанието, желанието и думите дори.
Като автоимунна болест в тялото ми си – самоунищожавам се с теб. Не особено успешно, но бавно, трайно и мъчително до голяма степен.
Усмърти пеперудите в стомаха ми по невнимание, нали? По особено жесток начин?
Изкорени всеки трепет, всяко нежно чувство, останало след апокалипсиса? Нашият апокалипсис или моя личен ад? Ти пръв си избери, аз ще се съобразя с това и ще довърша започнатото.

Искам да повярвам, че нещо може да придаде смисъл на тази цялата безсмислица. Но вярата май не ми е сред силните страни напоследък.
Искам да повярвам, че тая цялата гадост е само път, който трябва да бъде изминат, път към нещо по-добро, по-смислено или поне малко по-съдържателно.
Искам да повярвам, че е само инкубационен период и нещо истинско и значимо ще се роди през него или поне след това.
Искам да повярвам, че почти перманентната ми апатия, придружена от спорадични изблици на агресия, депресия и негодувание спрямо света, хората и живота като цяло, ще е само за малко, само гостенка в моя хаотичен свят.
Искам… не – нуждая се от някаква тръпка в опразненото си за момента съществуване, тръпка към каквото или когото и да е, искрица живец, ей така само да ме жегне, колкото да ми припомни, че съм способна и на друго, освен хибернация.
Искам да се чувствам жива и способна на чисто човешките емоции от сорта на тъга, радост, съчувствие... За разнообразие от тъпата тежест и болката в главата, в сърцето, в душата.
Искам да съм влюбена, не в теб, не в себе си. В живота си – по възможност.
Иска ми се да мисля, че след този определен период на емоционално и интелектуално вцепенение, ще се възродя, ще се отърся от пепелта като нов човек, напълно пречистена и готова за нова страница от живота си, но не се имам за феникс все още. Тъй че дотогава съм в задънена улица. Сляпа и глуха, а?
Нали?
Май да…

Let me out of this dream...!



Вали. Дори снежинките ме отбягват, кръжейки вкупом около мен.
Продължавам да вървя бавно, уж наяве, а сякаш по-скоро насън.
И звук не достига до мен, след пороя от виковете ти. Глуха съм и сляпа.
Безчувствена, след начина, по който ме докосваше.
Неспособна да съществувам след начина, по който ме обичаше ти.
Позволи ми да се събудя!
Продължавам да крещя тихичко, на ум, без глас и без сила.
Позволи ми да дишам, ако ти си това, което ме спира. Вдишвам, а недостигът на кислород ме задушава все повече.
Давя се. Не в сълзи този път, не в дъжда, в самата себе си. Потъвам, а дори не се боря да изплувам.
Апатия. Превзема ме и ме завладява за секунди, минути, дни и вечности. Мигове. Както преди време ти… било е много по-отдавна, отколкото си мисля, нали?
Забравям. Но не напълно.
Въртя се в кръг по улици от спомени, пресечки, пътеки, цели булеварди. Катастрофирам по невнимание.
Играя си на криеница с болката, познаваме се твърде добре – знаем си номерата.
Изненадващи проблясъци от реалността се опитват да ме повалят, но добре знам, че са само сенки. Няма да ме докоснат, само ще ме наранят.
Не се бъркай и не се притеснявай – не те мразя. Но не те и обичам. Не те искам, не те желая, не се интересувам от теб. Просто си ми безразличен, а това е дори по-страшно, по-лошо. Не е ли?
Когато си нещастен, поне ти остава утехата, че в един прекрасен момент и това ще мине и може би дори пак ще си щастлив. А когато ти е безразлично, апатията ти отнема дори тази последна надежда.
Продължавам да крача съвсем сама по зле осветената алея, а не стигам никъде, та аз дори не се движа. Замръзнала съм във времето, неспособна да продължа, неспособна дори да тъжа за това, което си е отишло от мен. Или по-скоро това, от което аз съм си отишла почти доброволно. Почти.
Не можех да бъда тази, която искаше да съм, не се примирих с ролята на заместител. Но докато го разбера, се разпилях съвсем. Ти все пак искаше каквото е останало, поне парченцата, които успя да събереш. Но аз не исках никога повече да бъда така натрошена, разбита. И лепилото на времето не можеше да поправи съвсем изкривения ми образ, неистински, несвойствен. Боляха пукнатините, нелепо запълнени с  фалшиви обещания и надежди.
Вярвах, за да ме лъжеш. Очаквах, за да ме разочароваш. Докосвах, за да ме отблъснеш.
Продължавам да се сблъсквам със стени, който не мога да преодолея. Невидими, по-тънки от стъкло, но по-силни от волята ми.
                Пусни ме.
Позволи ми…