събота, 19 май 2012 г.

Старата нова история за последен път



"Искам да съм в състояние да разтворя длан и да пусна онова, което днес вече го няма,
което днес вече е безполезно, което днес не е за мен, което днес не ми принадлежи. 
Не искам да те задържам, не искам да останеш с мен, защото няма да те пусна да си тръгнеш. 
Не искам да правиш нищо, за да останеш по-дълго, отколкото сам желаеш. 
Докато държа вратата отворена, ще знам, че си тук, защото искаш да останеш, защото ако не беше така - вече нямаше да си тук."
                                                    Хорхе Букай


 Мислех си, че съм те изживяла.
Вярвах, че съм те изплакала.
Надявах се, че съм те изстрадала.
Мислех, че няма нищо в мен, останало от теб.
Грешка!

Ти си там – навсякъде – вътре в мен, в мислите, в спомените, в настроенията, в сълзите и усмивките; около мен – във въздуха, в аромата от парфюма ти, носен от непознати, по познатите улици, пейки, места, в изгрева и залеза.
А исках да те няма! Колко неистово, почти безпричинно исках да те няма, никога повече.
Исках да изчезнеш от мен, за мен.
За да не се събуждам с мисълта за теб, след като съм заспала с нея и съм те сънувала.
За да не ме преследваш из текстовете на любими песни.
За да не чувам гласа ти в главата си, който ми напомня какво, как и защо би казал, ако стоеше до мен в този момент. За да не те чувам никога повече, защото гласът ти заглушаваше моя собствен. Не чувах себе си, за да слушам теб.
За да не си спомням какво съм имала, какво съм искала и какво съм изгубила, за не си причинявам така мазохистично все същата болка отново и отново.
За да забравя, че са ми били дадени милион причини да остана, милион шансове за компромис, милион други опции – всички отхвърлени. На инат?
За да оправдая себе си пред мен самата, за да успея някога да се приема и да си простя за каквото съм сторила и най-вече – за всичко, което съм пропуснала да направя и за теб, и за мен.
За да не поглеждам през рамо, надявайки се да те видя задъхан да тичаш след мен. Всеки път.
За да не допусна никога отново същите грешки, за да повярвам, че съм си научила урока и всичко е трябвало да се случки точно така, точно по тази причина.

Мислех си, че не съм имала друг избор.
Вярвах, че съм постъпила правилно.
Надявах се така да е по-добре и за двама ни.
Мислех, че всичко свършва там и следващата страница е нова глава, нова история.
А дали?

събота, 5 май 2012 г.

Ignorance is bliss…





Незнанието е блаженство.
Забравата – също.
Или може би в днешно време би било по-скоро лукс?

Луксът да се събуждаш непокътнат, нов човек – необременен от миналото, от болките, спомените, отминалите радости и прочие.
Луксът сам да решаваш за всеки нов ден кой да бъдеш, какъв човек да бъдеш, без това да е предварително предопределено от досегашния ти житейски опит. Да имаш възможността да бъдеш нова, по-добра версия на себе си, без страха от вече направените грешки, без смътното усещане за тежестта на вече взетите решения, без бремето на отминалите години, колкото и малко/много да са те.
Защото всеки, с когото се сблъскаш – буквално или не съвсем – те променя. Всеки. А не всеки го заслужава, не всеки те променя към по-добро.
Нима не ставаме една идея (или повече) по-предпазливи след всеки път, в който ме останали измамени, съкрушени, с разбито сърце или просто предадени. Нима не ставаме все по-недоверчиви, по-подозрителни? И още как. Жалко. Макар да твърдим, че така се учим от грешките си.

I won't let you close enough to hurt me. I won't rescue you to just desert me. I can't give you the heart you think you gave me. Next time I'll be braver, I'll be my own savior..

Нима не даваме един шанс по-малко на всеки следващ индивид, с когото животът/съдбата/късметът  или обстоятелствата ни срещнат. Със сигурност не им даваме равен старт. И неусетно се оказва, че се носим през времето все по-сами (но не задължително самотни), свързани с все по-малко неща (независимо хора, предмети или места), все по-блуждаещи и все по-обременени. Нима е лесно да носим този товар на гръб всеки час от всеки ден.
Не мисля.

На моменти се улавям, че мечтая как забравям. Макар вътрешно по природа да се ужасявам то идеята да изгубя спомените ти, защото нали те ме правят това, което съм сега – всеки избор, всяко решение, колкото и грешни да са били, всеки един изживян момент, всяка изпитана емоция, всичко това съм аз. Но какво ако мога да бъда Аз и без този - понякога излишен - багаж? Какво ако можех да пътувам само с празна раница, в която да събирам нови и нови преживявания, надежди и усещания, без старите да ме възпират..
Нима би било толкова ужасно усещането да се събудиш с чисто съзнание, с чиста памет, без върволица мисли, идеи, проблеми, дилеми в главата си, без болки, трепети и надежди в душата си, просто да станеш от леглото и да започнеш деня на ново. Или не само деня?
Иска ми се да можех като с магическа пръчица, без никакво усилие да изтривам ненужното от съзнанието си, да се самопочиствам от всичко, което ме спира да бъда себе си напълно. Да не губя време да осмислям и приемам грешките и изборите си, да се примирявам с тях и да се помирявам в последствие със себе си. Просто да ги заличавам безследно и без страх да се отправям към следващото предизвикателство, без да ме задържа спомена за отминалите провали, без да ми пречи да бъда силна, без да ме кара да се съмнявам в себе си.
Дали не би било прекрасно за определен период от време (колко алчно от моя страна да искам контрола винаги да е в моите ръце) паметта ми да се рестартира на всеки примерно 24 часа. Така всеки ден би бил ново приключение, всяка цел би била безкрайно вълнуваща, всяка идея би била чисто нова и просторът пред мен – все така необятен.
Дали бих си била самодостатъчна тогава?
Ако знам, че утре ще се събудя и няма да си спомням вчерашните познати, вчерашната любов, вчерашното разочарование.. Дали тогава бих рискувала милион пъти повече от сега или точно обратното – ще ми се струва безсмислено упражнение?
Нямам ни най-малка идея.
Наистина ми се иска да опозная себе си от преди всичко, от преди да съм живяла няма и 20 години, от преди да съм минала през каквото и да ми се е случило.

Какви бихме били, ако днес е първият ден от живота ни? Ако възможностите са неограничени? Ако никога досега не сме правили избор? Ако грешен път няма? Ако никога не сме се усмихвали, плакали, смели или борили със зъби и нокти за нещо, в което вярваме, ако никога не сме наранявали или не сме били ранявани, разочаровани, приятно изненадани? Бихме ли били тогава по-добри със себе си? А с останалите?