Отвори ми. Нося тишина.

Тихо пристъпвам с надеждата да ме чуеш по-добре.

Пак повтарям.

Отвори ми.

Но теб просто те няма. Безмълвна сянка зад заключена врата.

Но аз пак ще се надявам.

Нося тишина.

Няма и дума да чуеш повече от мен. Всичко е казано, твърде много думи са изговорени всъщност.

Безмълвие.

Какво се случва в момента, в който осъзнаеш, че не липсваш на никого? Колкото и драматично и парадоксално да звучи, макар целта далеч да не е такава.

Какво се случва тогава? Когато мине първото денонощие, в което никое човешко същество не те е потърсило? Когато никой не се е сетил дори за миг? Не се е замислил за теб случайно през забързания си ден или дългата безсънна нощ?

Какво е чувството? Защото не ми достигат думи да го опиша.

Тишина, мълчание. Отначало странно, като затишие пред буря. Затаяваш дъх и очакваш. С всеки изминал час, ден става една идея по-тежко, тежко на душата. Докато не го приемеш изведнъж – неизбежната истина.

Има само два варианта, когато осъзнаеш, че днес е просто поредния ден, в който не липсваш на никого – това или те кара да се чувстваш безгранично свободен, или безгранично сам, сам и самотен.

Ето свободен си – никой не очаква нищо от теб, можеш да направиш всичко, да отидеш където и да било, дори да не се върнеш. А има ли къде..

Но аз съм по-скоро сама, нося тишина. Всичко в мен е затаило дъх, но не в очакване. Смирено, мълчаливо. Не чакам следващия ден да дойде, това ще се случи така или иначе. Има твърде много неизбежни неща  в живота. Ти може би си бил едно от тях, но да чакам за теб би било най-безсмисленото, което някога съм правила. И все пак съм напът. Напът да подхраня поредната надежда с поизсъхнали спомени, овехтели са с времето. Напът да завърша поредното неизпратено писмо до теб. Напът да се почувствам изгубена отново. Но защо? Аз знам как свършва тази история, ако може да се каже, че свършва изобщо.

Няма смисъл. По-добре да замълча.

Отвори ми. Нося тишина.

Друго не ми остана.

В минало несвършено време

А знае ли някой какво е да бъдеш поставен в минало несвършено време?

Да знаеш, че опция за бъдеще няма?

И нещата не търпят развитие и път напред няма?

Че всичко, което ти е останало е миналото… и малко време на заем.

Миналото несвършено време прави нещата толкова странни, непълни, незавършени, почти-неща, но не съвсем; открехва малък прозорец през, който човек да се полюбува на надеждата, която никога няма да има в действителност.

Миналото несвършено време ти дава илюзията за продължителност на нещата, за евентуалната възможност, но само за секунда време, достатъчно за да се влюбиш в идеята и после рязко ти я изтръгва от ръцете, толкова злобно, че едва ли не можеш да почувстваш болезненото изплъзване от пръстите си.

Да бъдеш в минало несвършено време ти дава фалшивостта на едно нереално бъдеще с единствената уговорка да не го пожелаваш никога и да не се опитваш да го постигнеш. Но е твърде късно за това, нали? Само секунда и вече си предал себе си и цялото си същество на прекрасната химера.

И колкото по-силно го желаеш, толкова по-ясно осъзнаваш трагичността на факта, че просто не съществува такава опция. Може би в някоя паралелна вселена?..

А колко по-просто би било нещата да са в минало свършено време. Толкова ясно, точно и конкретно като грубото затръшване на врата в лицето ти. Но при този случай поне имаш възможността с времето да се примириш и да отвориш нова страница. Нали?

В минало несвършено време ти просто не можеш да направиш и една крачка напред, а продължаваш да препрочиташ отново и отново до втръсване едва и съща глава, търсейки друг смисъл, нов изход, нещо различно. Но нищо няма да се промени, за жалост – също така и ти. Застинал във времето образ, лутащ се из пространството, търсещ своята щастлива илюзия.

Нека те успокоя: знам точно как се чувстваш.

Един съвет от мен – това е задънена улица и влезеш ли един път си обречен да си биеш наивната главица до полуда в твърдата бетонна стена на неприключеното.

А то с удоволствие ще отрови дните ти, ще плени мислите ти и ще изсмуче желанието ти за каквото и да било.

Така че ако си тръгнал на разходка, моля те, намери друга пресечка, в която да завиеш,  за да си спестиш цялата тази агонизираща ситуация.

Ако ти е възможно, разбира се..

As if you had a choise. . .

                                                                                

             

                                                                                  As if you had a choise..

И да имаше, какво?! Защо се заблуждаваш, че да направиш един избор е най-трудната част? Че това изисква всичката ти налична смелост и е проява на силна воля или нещо от сорта? Кой ти е казал, че избереш ли и всичко приключва? Край.

Да, ама не баш. Именно вземеш ли решение всичко започва.

Предимно защото трябва да живееш с това през останалата част от живота си (та било то и за най-дребното, незначително нещо). Е да, може да са 2-3 години, но ако са 50-60, тогава какво? Смелостта и силната воля се изискват именно, за да продължиш, за да живееш с изборите си. Решенията могат и да са спонтанни, необмислени или прибързани. Или трудни, дълго премисляни. И трябва да се примириш с тях, каквито и да са били. Затова ти трябват сила и търпение, за да се научиш да живееш със себе си и с последствията,  а не за да си избереш бърза закуска или нов чифт кецове.

Защо хората не го разбират?!

Защо използват изборите на някого срещу него самия?

Никой няма право да прави това.. Поне аз така си мисля.

От собствен опит смея да заключа, че човек единствено и само достатъчно се самобичува за всеки избор, за всяко взето решение, както и за всяко невзето такова. Сам знае какво му е коствало, какво е дал от себе си или какво му е било отнето, защото не е бил достатъчно наясно с избора си, ако погледнем нещата от тази гледна точка.

Може би прекалено много премислям нещата като цяло, а повечето си избори правя напълно спонтанно. В последствия се самоубеждавам, че добре съм разгледала всички възможни алтернативи, че с чиста съвест и добре аргументирано съм взела оптимално добро решение, но все пак знам, че не е така.

Защото грешно решение няма. Това не е математическа задача. Не е уравнение. Никой не ти търси една, две или n на брой неизвестни.

Ти сам търсиш и намираш.

В това сигурно се състои и смисъла – Дали това, което ще намериш, ще е това, което си търсил? И ако случайно не е, ще се задоволиш ли с полученото или ще продължиш да търсиш? А ако търсенето така и не намери желания резултат? Цял живот ли ще търсиш.. А ако не си сигурен какво точно търсиш изобщо?

Как може да има грешен избор тогава?!

Защо трябва да я има вината, ако просто си се опитвал да си отговориш на тези въпроси, ако просто си търсил себе си..

Защо хората обикновено имат ужасния навик винаги да търсят някой виновен за всяко нещо? И защо обикновено този виновен е единственият човек, имал смелостта да пристъпи напред и да заяви, макар и безгласно – „Аз отивам да намеря себе си! Отивам да търся…”

Е, аз май пристъпих, сега ми е време да спрегна всичката си сила и търпение и да се примиря, че търсенето вероятно ще е дълго, трудно и изморително, но и да продължа да вярвам, че вероятно ще се увенчае с успех в крайна сметка..