понеделник, 3 декември 2012 г.

Никога повече





Думи, които не горят в съзнанието, а жигосват.
Думи, които всяват неподправен ужас в душата.
Но защо сме толкова ужасени? Нали са просто думи? Или..
Не знам за другите, но поне за себе си смея да твърдя, че ме побиват тръпки именно от тези две думички, защото са равносилни на край, защото значат, че нещо никога повече няма да се повтори, независимо колко много ми се иска.
Могат и да действат много успокоително, но сякаш не ги забелязвам много често в тази им роля. За жалост.
По-често се сблъсквам с тях , разбира се напълно неволно, докато бродя в съзнанието си, а понякога дори на самата повърхност. Сякаш ме причакват умишлено. За да ми напомнят, за да натякват.
Не боли по-малко така. Никак даже.
Стремят се да удължат агонията ми.
Две думички само са нужни и оттам нататък спомените поемат. Развеждат ме на своята импровизирана обиколка в парка на спомените. Безумно красиво място, смея да отбележа. Има безброй пътеки, безброй закътани местенца, безброй пейки, на които да поседнеш и с часове да си спомняш, обграден от образите на всички любими. А и градината на емоциите не е за подценяване, не бива да се пропуска. С изумителните си до болка наситени цветове, безкрайно разнообразие от чувства и мисли. Но времето понякога е ограничено и ми позволяват да мина само по любимите си алеи, следят ме, но аз все пак честичко се отклонявам към отдавна забравени кътчета. Само за да стана неволен свидетел на отминалото щастие и да напусна с бавни крачки и натежало сърце, със свит стомах от предчувствието, че нищо от това няма да се случи никога повече.