сряда, 27 март 2013 г.

Late at night


Простираш ръце и знам, че искаш мен. Търсиш ме.

Но аз сама не се намирам. Не съм там, където бях. Не съм тази, която бях.
А ти просто не знаеш коя съм сега?
И как ще знаеш..
Протягаш се да ме докоснеш и само миг след това рязко дръпваш ръката си. Неизказаното остава във въздуха.
Висящи думи и висящи чувства.
Тънката нишка на разстоянието те разделя бавно от мен. Осъзнаваш го постепенно, секунда след секунда. Изтичат.
Чувам въздишката ти, безкрайно дълбока. Увисва и тя във въздуха. Бавно се разтваря.
Притваряш очи. Надяваш се моят образ да те посрещне на прага.
Знаеш какво бих казала. Знам, че би ме прегърнал.
Но мен ме няма. Също както и теб.
Свивам се в ъгъла и опирам глава на стената.
Отпускаш рамене. Примирен.
Не съм там. Не си тук.
Късно е.
Лека нощ...

Лъжи?




Какво е лъжата? Какво би означавало да ме излъжеш? Нима не е избор? Моят избор. Изборът да допусна, че реалността, която представяш пред мен, ми харесва повече от моята собствена?

Е, при това положение, значи ти никога не си имал възможността да ме излъжеш. Значи аз съм единственият човек, който може да излъже.. себе си, преди всичко.
Значи не си ме подвел или заблудил. Никога не си и могъл. Аз сама съм избрала да повярвам, предпочела съм да постъпя така. Колко просто звучи. И удобно. Но изглежда истина..
Остава само въпроса: каква би могла да е причината да приемеш на драго сърце чуждата истина и да отхвърлиш своята, без да се замислиш? Защо би предпочел една илюзия пред друга? Селективен подбор?.. Надали.
Границата между действителност, истина, заблуда, илюзия и лъжа.. толкова ли е тънка всъщност, колкото ми се иска да мисля? Може би. Остава само да си избера.
Моята реалност или твоята? Доста са различни.
Моята истина преди твоята заблуди.
Твоите заблуди след моите илюзии.
Моите илюзии за твоите истини.
Моите лъжи и твоите..
Нали така?..

вторник, 26 март 2013 г.

Няма...



Няма да допусна да ми липсваш и миг повече.
Няма да допусна липсата ти да определя съществуването ми, дори да изглежда леко безсмислено в момента.
Няма да допусна властта, която си имал над мен, да застане на пътя на приятелството ни.
Няма да допусна да убиваш по частица от мен всеки път щом вдигна телефона.
Няма да допусна да потъпкваш усмивката ми с по-малко от дума.
Няма да допусна.. себе си до теб. Не защото не ти вярвам, защото не вярвам на себе си.
Няма да допусна любовта ми към теб да засенчи обичта ми към мен самата. Защото ти ще си тръгнеш от живота ми, рано или късно, но аз ще остана.

Няма сила, която да ме спре, ако реша да те пусна. Ще го направя, продължавайки все така безгранично да те обичам. Но ще приема, че това не е достатъчно. И това ще ми даде покой.
Надявам се.

понеделник, 25 март 2013 г.

Искам да те изпиша..




Искам да те изпиша.
Да изпиша всяка дума, всяка сричка, останала у мен за теб.
Искам да изтекат и последните мастилени мисли, които все още тая.
И най-после да се отпусне хватката около съзнанието ми.
Сърцето ми да си отдъхне.

Искам да те изпиша.
Да сгъна и последния лист и да го прибера в красив плик.
Искам да те адресирам и изпратя… до себе си… след 10 години.
За да съм сигурна, че ще присъстваш в живота ми под някаква форма.

Искам да те изпиша…
Никога повече да не ти посветя и дума, да не напиша и ред за теб.
Искам да поставя последната точка и да няма интервал след това.
Искам..


Искам да осъзная, че думите няма да ме спасят, нито пък ти.

сряда, 13 март 2013 г.

„Изкуството никога не е плод на щастие.“




„Изкуството никога не е плод на щастие.“
Така ли било?
Само за изкуството ли става дума? Животът в крайна сметка не е изкуство също?..
Наистина ли всичко, което правим е само, за да се излекуваме от някаква болка? От някаква загуба?
Действително ли всяко наше действие е продиктувано от дълбокото желание да притъпим болката, да успокоим пристъпа на паника, да превъзмогнем липсата.. на някого, на нещо?
Цял живот ли се самолекуваме от раните, нанесени ни от нечия липса, от загубата на нещо важно и обичано, от ненавременния край..?
Успяваме ли?
А може би е така..
Така е защото само изкуството може да ни спаси от самите нас, от саморазрушението, което можем да си нанесем, когато сме наранени. С думи описваш и подреждаш бушуващото торнадо в душата си и се надяваш да е достатъчно, защото това е всичко, за което можеш да се хванеш точно сега. Но ако не е – опитваш пак, прибавяш мелодия, която те освобождава от всяко чувство, което е напът да те опустоши, от всяка емоция, която те кара да се луташ като изгубена душа. А ако не стига.. можеш ли да нарисуваш каквото не успяваш да кажеш? Можеш ли да нарисуваш цветовете в съзнанието си, спомените, цялата палитра на болката? Можеш ли от парче дърво да оформиш това, което ти липсва?
Можеш да опиташ.
Можеш да опиташ да излееш всичко, всяка мастилена капка, разливаща се в съзнанието ти, всяка нота, звучаща в главата ти, до последната пръска боя, с която разполагаш, до последния графитен писък по листа..
Цял живот ли това правим? Или поне се опитваме..
А какво става, когато всяко изкуство ти обърне гръб и нямаш дори това, на което досега си се опирал в труден момент? Какво ако думите просто не идват, пръстите ти не тракат по клавиатурата, мастилото не капе, моливът е отдавна счупен, а тоновете на пианото заглъхват безутешно в тишината? Как ще се спасиш тогава?
Няма ли да опиташ всичко?! Чел си толкова книги, гледал си толкова много филми, никой ли не ти дава правилния отговор там? Ще отрежеш косата си, ще смениш цвета, ще избягаш от града, ще обърнеш гръб на всичко? А ще помогне ли? Надали…
Всеки е губил нещо в живота си, някого – близък, приятел, любим, себе си.. Или пък цял живот, мечта, любимо място..
И всеки път си мислиш, че това е краят, че е най-лошото, че всичко свършва тук, че ще те убие. Но няма.
Просто ще трябва да намериш поредния нов или недотам нов начин да се излекуваш от тази болка.
Цял живот ще е така, нали?
Цял живот ще търсиш начин, цял живот ще се опитваш да приемеш и продължиш. Цял живот ще се опитваш да заместиш, да поправиш, да си върнеш, да опиташ отново. Цял живот ще си даваш още един  шанс, още едно ново начало.
Наистина ли?
Наистина ли ще е ново? Няма ли да си там, където си, заради всичко, което ще е случило преди това? Няма ли да е просто поредния начин да се самоизлекуваш?
Вероятно. Много вероятно дори.
И в началото ще боли, много ще  боли дори, докато осъзнаеш какво точно се случва с/около/без теб. После ще изплачеш всичките си сълзи, ще изслушаш всяка възможна тъжна песен, ще напишеш още (думи, песни, каквото излезе), ще излезеш и ще изпиеш всяка капка алкохол. Ще обиколиш всяко място, ще се разходиш по всяка улица, ще хванеш следващия влак/автобус/самолет. Ще се опитваш да го изкараш от себе си, всичко това, което ти причинява болка, ще се опиташ да забравиш, ще опитваш все по-силно. Но не става така. Нищо не е приключило преди да видиш края, преди да проумееш, преди да разбереш всяка частица, преди да го пуснеш.. Нищо не е приключило, не си е отишло окончателно преди да до приемеш. Но дори и след това..
След това си казваш, че си се излекувал.. и този път. Успял си. Оцелял си. Всичко е нормално отново, живееш, дишаш, твориш, работиш. Всичко трябва да е наред.
Но дори тогава всичко е само на една песен разстояние, само на случайно изречени думи, случайна гледка, аромат, секунда.. Всичко още е там, в теб. Всичко остава дори след края.
Това може би е най-лошото.. или най-хубавото?
Но ти ще продължиш да се лекуваш от загубите и всеки път ще боли както първия. Но ще се справиш и после пак ще си ти, по-различен, но все пак ти, минал през всичко дотук.


The Script - Six degrees of separation

неделя, 10 март 2013 г.

Искам душата ти..




-                        -      Искам да изпуша душата ти. – беше й казал веднъж.. преди.
Искам да ти се насладя изцяло. Първо ще обгърна душата ти с най-нежните, най-ароматните листенца тютюн, ще я докосвам прецизно, с много любов и ще я пристегна леко, все така деликатно, с нищо не бих искал да я нараня.После ще я дооформя, но много внимателно, не ми се иска да разваля естествения й вид.
Ще я запаля. Ще си дръпна рязко и дълбоко, за да се поразпали, а и да подразни сетивата ми.
А после ще дръпна отново, за да те усетя. Искам да изпуша душата ти, за да те почувствам с всяка своя фибра, да усетя, че си вътре в мен и си ми нужна, колкото и въздуха, който дишам.
После ще се облегна назад и ще те съзерцавам. Ще се възхищавам на пламъците, на неимоверно красивия начин, по който изгаря всяка частица от теб. Ще си дръпна отново и отново, и отново.. Докато ми се завие свят. Ще изпуша душата ти със страстта, нужна ми да живея. Ще те вдишвам все по-дълбоко, отново и отново. И когато най-после издишам – пак ще си ти, пак ще е твоя душата ти, но няма да е същата. Ти няма да си същата след мен.


Тогава го намираше за невероятно красиво, романтично и уникално като идея. А сега й се струваше по-скоро като възможно най-бруталният и опустошителен начин да бъде изконсумирана. Струваше й се като признание за неописуемо дълбоките му чувство, за страстта му към нея, за любовта му. А в крайна сметка чак сега осъзнаваше колко егоистични са били подбудите му и колко разрушителни биха могли да бъдат страстите му. Но за едно несъмнено бе прав – тя не беше същата след него. Друга беше. Но не обезателно по-лоша, просто помъдряла, една или много идеи по-истинска, по-безстрашна, смела в желанията си. Тя знаеше, че ще оцелее, каквото и да я връхлети, колкото и непредвидено и опустошително да е. Тя беше оцеляла след него. Може да оцелее след всичко и всеки, дори душата и да бъдеше разбита, ограбена, изконсумирана, все тая. Беше нейна, никой не можеше да й я отнеме, също както и никой не би могъл да я разбере, да я почувства напълно.
Никога.
Тя беше приела това.
И дори го намираше за очарователно.
Та защо някой би обичал друго човешко същество, ако го разбираше напълно и изцяло; ако се беше докоснал до всяка негова мисъл, всяка идея, спомен, чувство? Ако ги беше усетил дори за миг? Защо някой би обичал, ако знае всичко, разбира всичко и няма какво повече да му бъде разкрито? Защо някой би обичал другия, ако няма от какво да се притеснява, от какво да се страхува, в какво да е несигурен? Защо някой би обичал друг, ако той просто няма какво да му даде и с какво да го изненада?..
Защо някой би я обичал, ако можеше да чете душата й като книга?..

Думите ми


Думите не потичат от мен.
Не изтичат от съзнанието ми, не капят от пръстите.
Задръстват мислите ми, настоявайки за още и още внимание. Настояват за време. Настояват..
А аз се чувствам просто безсилна. Точно тук и сега съм толкова до абсолютна крайност изморена, че искам само да си полегна, да поспра за миг.. Всичко да спре.
Не може ли?
Искам просто да се рея в безтегловност из собственото си съзнание, без всичките ми идеи да се блъскат в мен безпощадно и без секунда почивка; без многобройните ми безплодни фантазии да замъгляват представите ми за реалността; без сълзи по (не)знайни причини да напират всеки миг, заплашвайки да бликнат във вид на мастилен порой с утрешно пощенско клеймо.. без всичко това.
Без мен.. от вчера.
Искам минута, час, цял живот на спокойствие от всичко, което вече е било или никога няма да бъде. Не може ли просто всички да са доволни, че каквото там се е случило, просто се е и е приключило, имало е своето време. Край на историята. Не става ли така?
А пък каквото не е било.. ами съжалявам, дала съм всичко от себе си, просто не се е получило. Вероятно си има причина. Вярвам в причинно-следствената зависимост. Край и на тази история.
Искам ден, в който „Аз от вчера“ не се кара с „Аз от миналата година по това време“, ден, в който не се съюзяват, за да ми напомнят спомен след спомен, да изискват вниманието ми и времето ми и да ме принуждават да правя отчаяни, напразни усилия за изгубени каузи.
Искам ден, в който Аз съм аз, себе си, само толкова. Без множество бивши главни герои напуснали сцената непредвидено, преди края на представлението, без лица, промъкнали се тихомълком по средата на действието, без постоянно отсъстващите присъстващи, без каквито и да било илюзии, без сценаристи-моралисти, подпъхващи думите и идеите си в главата ми сякаш са мои, без излишен грим и без маскаради. Край на пиесата. Благодаря за вниманието.

А сега мисля просто да си полежа тук, на тази бяла страница и да почакам думите да изплуват от водовъртежа на мислите ми, да разперят криле и да накацат по редовете, да ме освободят от бремето на „вчера“, „днес“, „утре“ и „някога“.
Би било прекрасно..

Душата ми е необикновено място да останеш..



Heaven is a place on earth with you …


Когато и да се почувстваш самотен, сети се за мен.
В моята душа винаги си добре дошъл, винаги можеш да останеш.
Мястото е слънчево с внезапни бури, но е сигурен подслон все пак.
Намира се близо до сърцето ми, а всичко, което можеш да поискаш ти е грубо казано – на една ръка разстояние.
Наемът вероятно няма да ти е проблем – и без пари го давам, стига да ми донесеш късче душевен мир, от моя, тоест от твоя – само ти ми го носиш.
Гледката също е хубава – безкрайни поля от спомени, мечти, надежди, идеи. Няма да скучаеш. Сигурна съм.
Обзавеждането е скромно, наистина: само моята безгранична любов, безусловната ми подкрепа и плахото ми доверие.
И да отбележа: дава се безсрочно. Време имам, стига и ти да искаш да инвестираш своето.
Пропуснах май да спомена: имаме си домашен любимец, много любвеобилен и грижовен. Името му е Приятелство. Мисля, че добре ще се разбираме тримата.
Ако обявата ти харесва, ще очаквам да ме потърсиш.
Не забравяй, че вече съм ти резервирала местенце.

12.02.2013