неделя, 26 май 2013 г.

Ти ще ме прегърнеш...



Ти ще ме прегърнеш и морски вълни в съзнанието ми ще се разбиват.
Неумолимо ще заличават всичко по пътя си, докато не останем само аз и ти. И постепенно морето в мен ще утихне, ще намери покой, за който не е и знаело, че може да съществува. Ще спре да се гневи и да потапя корабите на надеждите ми. Ще се усмири и постепенно ще се отдръпне. А аз ще спра да се давя и да моля за глътна въздух така неистово. Ще вдишам аромата ти и с протегнати към теб ръце ще изплувам от вълните на собственото си саморазрушение. Ще те търся с поглед и ти все ще си там, а бурята ще е преминала.

Ти ще ме прегърнеш и една последна вълна на спокойно щастие ще ме залее. Мога само да се надявам да се удавя в нея...

петък, 17 май 2013 г.

Искам да те има




Днес ми подариха цвете.
Сетих се за теб.
Не, не за това, че никога не си ми подарявал цветя. Знам, че не вярваш в това.
Помислих си, че ми се иска някой да ми беше подарил теб.
За да те има в моя ден.

петък, 3 май 2013 г.

Любов, чуваш ли ме още?



Здравей, Любов!
Помниш ли ме още?
Любов… тъй глуха за думите ми преди.
Чуваш ли ги още?
Шептят ли от многобройните страници на леглото до теб, когато е толкова късно, когато нощта е ужасно тъмна, когато сънят така и не идва.. Чуваш ли все още думите ми, любов?
Любов, тъй сляпа за радостта ми преди, колкото и за тъгата.
Когато закрачиш пак по почти безлюдната гара, спомняш ли си.. Когато пак там чакаш, виждаш ли ме; виждаш ли срещите и разделите ни; виждаш ли усмивките и сълзите ми; виждаш ли протегнатите ми за така жадувана прегръдка ръце и тъжните очи, проследяващи заминаващия влак, докъдето поглед стига.. Виждаш ли ме все още, любов?
Любов, тъй безчувствена за допира ми преди.
Когато се чувстваш така самотен, можеш да усетиш присъствието ми.. В моментите, когато вярваш, че би дал и живота си за близостта на дори едно човешко същество; когато имаш чувството, че една прегръдка дори би могла да те спаси; когато светът ти би се побрал в силата на две ръце.. Усещаш ли ме все още, любов?
Любов, къде си сега?
Защото аз съм тук. До теб съм, макара да не ме виждаш. Говоря ти, макар да не ме чуваш и те прегръщам по-силно от всякога, макар да не можеш да го почувстваш.
Тук съм  и имам толкова много да ти кажа.
Защо не вярваш в силата на думите ми, любов?
Защо те не стигат до теб?
Защо не са достатъчни, щом са единственото ми останало?
Любов, ти ще си отидеш и аз може би също, но думите ми ще останат. Аз още ще ги мисля, чувствам и вярвам. Само гласът им ще бъде отнет…
Любов, чуваш ли ме още?

Писма до никъде



    „Здравей, мила!
      Помниш ли как…” и поредната отминала случка, останала в нашето общо минало. Така започва всяко твое писмо… писмо без отговор…
      Ами моите писма? Кой ли знае, та аз винаги пиша просто поредното писмо до никъде… Писма, които ти никога няма да получиш. Писма, които ти никога няма да прочетеш. Писма, които аз никога няма да изпратя… просто писма…
      А помниш ли, мили, как седяхме заедно в топлото, задимено кафене на гарата, тъй като твоя влак отново имаше закъснение? Помниш ли вкуса на горчивото кафе с аромат, напомнящ всеки предишен път? Помниш ли многото забързани, изморени, премръзнали хора, влизащи и излизащи, пристигащи и заминаващи? А ти обеща ние никога да не бъдем като тях.
      А помниш ли, мили, как стояхме на гарата в студените дни, как влаковете самотно профучаваха и спираха на метри от нас, как наоколо семейства и двойки се разделяха, споделящи последна целувка? А ти обеща ние никога да не бъдем като тях.
      А помниш ли, мили, поредните последни десет минути, които ни разделяха от заминаването ти? Помниш ли как огромният електронен циферблат бавно и мъчително отмерваше всяка изминала секунда и как с всяка минута ставаше все по-студено и по-шумно? Помниш ли хората, които всеки път негодуваха срещу необичайно мразовитото време, а всъщност ги бе страх да кажат и дума на човека до себе си, за да не остане това последната, изречена такава? Помниш ли ги? А ти обеща ние никога да не бъдем като тях.
      А помниш ли, мили, чувството? Чувството, че сме сам-сами, макар и все още двама… Все още, но за толкова кратко. Помниш ли какво си мислех аз тогава? Не и няма как, нали? Но аз все пак си мислех, че ме е страх. Страх ме бе, че няма да се върнеш, страх, че може за последно да си тръгваш. Страх ме бе, че това може да са последните тягостни десет минути. Да, точно така, мен ме бе страх тогава. И да, имаше доза тъга, доколкото може да бъде тъжен човек в лицето на смразяващото предчувствие, че може да няма следващ път, страх, при който секваше дъха ми. Помниш ли какво ми каза ти тогава.? Че аз не бива да се чувствам така никога повече. Ти обеща.
      И всичко това се повтаряше всеки един път, всеки пореден такъв и всеки път сякаш беше за последно с поредното твое, фалшиво макар, обещание да няма следващ такъв…
      И ето, минаха минути, минаха часове, минаха дни, седмици, месеци… минаха години… от поредния път на гарата, а той всъщност наистина беше последен. Помниш ли как премръзнали, стояхме там, свъсени, обсъждащи времето и нищо друго, убиващи последните мигове, споделящи последна целувка, разделящи се… като всички останали хора на тази самотна гара в студената утрин… въпреки всички твои обещания…
      Помниш ли, мили? Едва ли… а аз никога няма и да ти го припомня с това поредно последно прощално писмо… до никъде.


2009