Представете си как в
даден момент от живота си ви се налага да застанете лице в лице със самите себе
си (или по-скоро с човека, в който съзнателно или не съвсем сте се превърнали)
и да констатирате следното: …
Не мразя. Но и сякаш не обичам истински, поне за момента.
Не ми е безразлично, не съм изпаднала в поредната си апатична
фаза.
Надявам се.
Вярвам.
Важното е, че продължавам да дишам и живея въпреки всичко и
всички, а не просто да пребивавам на тази земя, не просто да съществувам.
Дори може би мечтая.
Защото вече с абсолютна сигурност мога да заявя, че никога няма
да се откажа от себе си. Независимо от каквото и да било.
… независимо колко обичани хора ме поставят в минало време. Това не ми
пречи да продължа да ги обичам по възможно най-безкористен начин, нали така?
… независимо колко обичани места
напусна или вече не съществуват. Това не ми пречи да си ги спомням и да се
връщам там мислено, нали?
… and so on, and so on,
and so on…
Представихте
ли си го?
Е, аз съм точно там сега. И знаете ли какво? Всъщност е изненадващо
успокоително, не точно радващо или с някаква негативна нотка, но определено
носи доза от така нужния ми душевен мир.
Лека нощ!
