If I lay here..
If I just lay here,
would you lie with me
and just forget the world?
Ще легнеш ли до мен?
Ще ми позволиш ли да те докосна и да забравя за света? Ще забравиш ли заедно с мен? Ще ме оставиш ли да мечтая до безкрай..
Ще ми позволиш ли да се взирам с часове в очите ти?
Това е всичко, което искам. Обещавам.
Не искам излишни думи. Не искам обещания. Не искам да ти разкажа, не искам излишно да те натоварвам с болката от сивите ми дни. Не искам да ме успокояваш с клишета, овехтели от употреба, разпокъсани по ръбовете, вече толкова прозрачни и неистински. Като хората наоколо..Позволи ми да забравя. Позволи ми да съм с теб.
Неимоверно трудно ми е с прости думи да ти кажа какво ми носиш.. просто думи са в крайна сметка, а усещането въпреки това е.. толкова просто, семпло, истинско, достатъчно, силно, нужно, реещо се, сякаш във въздуха около мен, около теб, около нас. В мен. От теб. За нас.
И душевният ми мир не закъснява, никога не би, ако ти си тук, до мен. Сякаш ме поръсваш с него като с вълшебен прах, тихичко тананикайки ми приспивна мелодийка.. песен за щастие. За да намеря себе си отново.
Неусетно се унасям, бавно, постепенно, но копнежът вътре в мен не утихва. Усещам го по-ярък, по-силен, по-реален от преди, сякаш извира от мен, струи като светлина през кожата ми, огрява ме. Огрява теб. Както и ти мен.
Всичко се върти.
Сякаш всичко наоколо бавно се размазва, губи очертания, като цветове, заляти с мляко, примесени, успокоени, упоени, леки и нежни, меки.. близки, мамещи да се протегнеш и да ги докоснеш.
Мечти от захарен памук.
Пърхащи мигли.
Млечно успокоение.
Вълшебен прашец.
Приспивна песен.
Тихи тонове на пиано.
Бледо лилава нежност.
Пеперудени мисли.
Цяла вселена.
Това виждам в очите ти, по-дълбоки, по-истински, по-живи от всякога. Позволи ми да те съзерцавам още само миг.. два. Вечност. Един живот не стига.
Знам, че нямам това време, но позволи ми само за момент от безкрайността да вярвам, че не е така.
Позволи ми да легна до теб и заедно да блуждаем, гледайки небето. Звездите. Милиони. Дори повече.
Забрави какво съм казвала преди. Забрави хората. Забрави всичко. Забрави проблемите, болките, недоразуменията, различията, моментите, в които съм искала да съм навсякъде другаде, освен до теб. Сега не е така. Не вярвам, че някога отново ще бъде. Надявам се…
Нямам нужда от друго, нямам нужда от нищо и никого, освен ТИ, тук и сега.
Това не е обещание. Не е и молба.
Не съм сигурна и защо го казвам, но това е, което чувствам. Вярвам, че трябва да го знаеш, защото нищо друго не е достатъчно, ако не знаеш, че го правя за теб.
Независимо колко объркана, изгубена, разпиляна съм понякога, само ти можеш да ми помогнеш сега, да ме намериш, събереш и подредиш, да ме направиш отново цяла, посипвайки ме с прашеца на моя душевен мир, запълвайки дупките, лекувайки раните, напомняйки ми да потърся своя път и че отговорите са в мен. Моите отговори. Моите цели. Моите мечти и надежди. Вярата ми. Любовта ми. Не са се изчерпали. Не са похабени. Не са безследно изчезнали. Тук са – в мен. Сега са и твои. Разполагай с тях, както намериш за добре.
Обичам те!
Поне докато не намеря друг качин, за да ти го кажа. 
Няма коментари:
Публикуване на коментар