Пеперудени мисли

If I lay here.. 

If I just lay here,

would you lie with me

and just forget the world?

Ако сега се излегна тук, изморена, безкрайно изгубена.. ако положа глава до теб..
Ще легнеш ли до мен?
Ще ми позволиш ли да те докосна и да забравя за света? Ще забравиш ли заедно с мен? Ще ме оставиш ли да мечтая до безкрай..
Ще ми позволиш ли да се взирам с часове в очите ти?

Това е всичко, което искам. Обещавам.

Не искам излишни думи. Не искам обещания. Не искам да ти разкажа, не искам излишно да те натоварвам с болката от сивите ми дни. Не искам да ме успокояваш с клишета, овехтели от употреба, разпокъсани по ръбовете, вече толкова прозрачни и неистински. Като хората наоколо..
Позволи ми да забравя. Позволи ми да съм с теб.
Неимоверно трудно ми е с прости думи да ти кажа какво ми носиш.. просто думи са в крайна сметка, а усещането въпреки това е.. толкова просто, семпло, истинско, достатъчно, силно, нужно, реещо се, сякаш във въздуха около мен, около теб, около нас. В мен. От теб. За нас.
И душевният ми мир не закъснява, никога не би, ако ти си тук, до мен. Сякаш ме поръсваш с него като с вълшебен прах, тихичко тананикайки ми приспивна мелодийка.. песен за щастие.  За да намеря себе си отново.
Неусетно се унасям, бавно, постепенно, но копнежът вътре в мен не утихва. Усещам го по-ярък, по-силен, по-реален от преди, сякаш извира от мен, струи като светлина през кожата ми, огрява ме. Огрява теб. Както и ти мен.
Всичко се върти.
Сякаш всичко наоколо бавно се размазва, губи очертания, като цветове, заляти с мляко, примесени, успокоени, упоени, леки и нежни, меки.. близки, мамещи да се протегнеш и да ги докоснеш.
Мечти от захарен памук.
Пърхащи мигли.
Млечно успокоение.
Вълшебен прашец.
Приспивна песен.
Тихи тонове на пиано.
Бледо лилава нежност.
Пеперудени мисли.

Цяла вселена.

Това виждам в очите ти, по-дълбоки, по-истински, по-живи от всякога.
Позволи ми да те съзерцавам още само миг.. два. Вечност. Един живот не стига.
Знам, че нямам това време, но позволи ми само за момент от безкрайността да вярвам, че не е така.
Позволи ми да легна до теб и заедно да блуждаем, гледайки небето. Звездите. Милиони. Дори повече.
Забрави какво съм казвала преди. Забрави хората. Забрави всичко. Забрави проблемите, болките, недоразуменията, различията, моментите, в които съм искала да съм навсякъде другаде, освен до теб. Сега не е така. Не вярвам, че някога отново ще бъде. Надявам се…
Нямам нужда от друго, нямам нужда от нищо и никого, освен ТИ, тук и сега.
Това не е обещание. Не е и молба.
Не съм сигурна и защо го казвам, но това е, което чувствам. Вярвам, че трябва да го знаеш, защото нищо друго не е достатъчно, ако не знаеш, че го правя за теб.

Независимо колко объркана, изгубена, разпиляна съм понякога, само ти можеш да ми помогнеш сега, да ме намериш, събереш и подредиш, да ме направиш отново цяла, посипвайки ме с прашеца на моя душевен мир, запълвайки дупките, лекувайки раните, напомняйки ми да потърся своя път и че отговорите са в мен. Моите отговори. Моите цели. Моите мечти и надежди. Вярата ми. Любовта ми. Не са се изчерпали. Не са похабени. Не са безследно изчезнали. Тук са – в мен. Сега са и твои. Разполагай с тях, както намериш за добре.

Обичам те!

            Поне докато не намеря друг качин, за да ти го кажа.

I wanna be the face you see when you close your eyes.
I wanna be the touch you need every single night.
I wanna be your fantasy and be your reality, and everything between.
I want you to need me like the air you breathe.
I want you to feel me in everything.
I want you to see me in your every dream.
The way that I taste you, feel you, breathe you, need you..
I want you to need me like I need you.
I wanna be the eyes that look deep into your soul.
I wanna be the world to you. I just want it all.
I wanna be your deepest kiss, the answer to your every wish and all you ever need.
'Cause I need you more than you could know.
And I need you to never never let me go.
And I need to be deep inside your heart.
I just want to be everywhere you are.
I want you to need me like I need you..

Остани...

Цял живот чаках за правилния момент, но изглежда такъв няма.

Така че върви си… или остани.
Обещавам да не вървя след теб. Да не те следвам, да не викам името ти, да не ти пращам послания по вятъра и да не се моля тихо вечер да се завърнеш.
Обещавам.. да живея без теб. Да обичам пак, да се усмихвам, да желая, да копнея, да творя. Да съм цяла отново.
Но кога?

Вероятно ще да е, едва когато се науча не да чакам идеалния момент, а да намирам време за такъв, за теб, за себе си. За да ти кажа, че се нуждая от теб. За да го призная пред себе си, дори това да ме кара да се чувствам слаба. Да призная, че сега щастието ми зависи от теб, изцяло е в твоите ръце. И макар именно това да ме прави толкова уязвима.. защото знам, че твоето едва ли някога е зависело дори частично от мен. Въпреки това..

Когато се науча да не гоня вятърните си мечти и да не строя пясъчни замъци сред блатата от съмнения в главата ми. Когато се науча да прекосявам тресавищата и плаващите пясъци в съзнанието ми, може би..
Когато се науча да приемам вътрешния ми мир като дом, спокоен, познат, присъщ, а не като квартира, нуждаеща се от пребоядисване или смяна на тапетите и мебелировката. Когато се науча да приемам себе си, каквато съм, когато съм покрай теб, защото ще е лъжа да кажа, че не ми влияеш безумно много. Безумно е най-точното определение. Безумие е. Всеки, когото съм срещнала някога, всеки, присъствал в живота ми, дори за малко, ми е повлиял, не защото съм безхарактерна, а защото лесно се впечатлявам.
Търся вдъхновение.. навсякъде.
Това ми е проблемът.
Търся несъвършенства, дефекти, недостатъци, неща за поправяне. Те ме задействат. Сякаш съм система за експресна помощ в критични ситуации или нещо подобно на група за подкрепа.  Знам ли?..

Остани.
Няма да те моля.
Пак се връщам на темата.
Знам, че е рано или прекалено късно.
Знам ли?..
Нищо не знам явно. Но и не искам. Не желая да съм все аз нещастницата, нали невежеството е блаженство?

Остани.
Колко отчаяно звучи. Особено от мен. Особено сега. Когато дори не си напът да си тръгнеш. Но после няма да му е времето и мястото да те моля, да се надявам, да те убеждавам. Ще си прав. Знам.
Просто съм длъжна да го кажа. Искам да го кажа. Казвам го, защото отсега ми липсваш.  Сега искам да се протегна, да докосна с връхчетата на пръстите си кожата ти, да затворя очи. Да те обичам, без това да е причина да съзнанието ми да заприличва на бойно поле между страхове, надежди, съмнения, мечти и желания.

Отварям очи.

Тук си. Сега. Все още. Докога?

Остани.

Имам нужда от сиянието ти в мрака на моята душа. Изобщо знаеш ли какво тъмно и непроходимо място е тя? Познаваш ли? Не ти и трябва. Аз поне милион пъти съм се губила из нея, а ти смело крачиш сякаш с факла в ръка. Може ли да вървя след теб? До теб? С теб?
Заедно..
Позволи ми да опитам. Да съм себе си с теб. За теб.

Остани.

Озаряваш деня ми, изгряваш като слънце над всички противоречия, вкопчили се в хищническа хватка около щастието ми. Не ме е страх. Всичко е толкова ясно. Не ме е страх. Макар да ослепявам. Предпочитам го. Предпочитам теб. И себе си, когато съм истински щастлива, дори да е за миг, два, момент, вечност, поне в моята душа.   

Ще останеш поне засега, нали?
Дори да знаеш, че моето засега може скоро да не свърши?

http://www.youtube.com/watch?v=1nP3XB7hrFo
http://www.youtube.com/watch?v=6CvuyaKmLnw

Exit wounds..

Виждаш ли тези прободни тази? Виждаш ли как изтича през тях и последната капка от щастието ми? Не кръв, а безброй спомени губя. Съществува ли изобщо реанимация за такава рана? Не за прободено сърце, а за разбито щастие? Може ли нещо да ме спаси в момент като този..

Виждаш ли сега на какво си способен? Ще ми помогнеш ли да се изправя или ще умножиш белезите под кожата ми? Няма да са първите, няма да са последните, но и никога няма да бъдат изличени..
белези от изгубени дни,
хора,
чувства,
надежди…
Имаш ли такива или си още чист пред себе си?
Покажи ми!
Съблечи се! Захвърли маската и реалността.
Остани само по кожа и душа..
Искам да видя човек, който не носи миналото си, татуирано в съзнанието си, белезите от борбите с кълбото противоречия вътре в себе си, около себе си, за себе си. Има ли изобщо такъв?
Тези рани не заздравяват с времето, остават пресни, болезнени. Може би притъпяват, но няма да изчезнат, няма да ги забравя, няма да ги надживея.
Говориш, а не те чувам.
Суетиш се около мен, но не те виждам, усещам присъствието ти, но то вече не значи нищо за мен.
Казваш думи, знаеш ли изобщо значението им? Сякаш говориш на език чужд за самия теб?  На моя език.. на езика на едно отминало щастие.
На парченца съм, разпиляна.
Събери ме или ме остави.
Но моля те не казвай, че съжаляваш. Обеща да не ме лъжеш, макар истина да ти се струва, което изричаш сега.
Няма недокоснати.. няма ненаранени, няма. И ти не си оттях, затова ли ми го причини? Не можеше да понесеш щастието ми?
Трудно ми е да повярвам. Трудно ми е да мисля изобщо. Всичко е размазано пред очите ми, ръцете ми треперят, гласът ми, който не се чува – също. Колко още може едно сърце да изгуби.. 
Кой изобщо някога ще иска да бъде с мен?
Белязана,
разпръсната,
незавършена.
Можеш ли да ми помогнеш?
Ще си помогна сама и този път, опаковайки дрехите, снимките, книгите, употребените усмивки, себе си и живота си, или поне каквото е останало от мен и него.. Със съзнание, празно като бял лист, застинало в моментно недоумение, крехко, почти чупливо, съвършено неясно, не напълно адекватно и все пак мое.
Мой..
Бил ли си?

Мое..

Ли е било щастието ми? Или всичко пак е зависело от теб?

Знам ли..

А ще разбера ли?

Преди да е изтекло до последния трепет..

http://www.youtube.com/watch?v=gYehN7mWMyU

Please don’t promise me forever…

I want us to love each other one day at a time..

…and string all those days together like the precious things they are…

…instead of trying too hard and promising too much.

Please don’t except me to always be good and kind and loving.

There are times when I’ll be cold and thoughless and hard to understand.

But it will only be because of the weather or the flu or one of my moods…

…not because I love you less.

Please remember that.

Please don’t think about all the things that could happen to us.

Don’t think about other people coming between us.

Don’t think about outgrowing each other ot growing out of love.

Please do think about all the good things that could happen to us.

Think of growing closer to each other, finding new reasons for being together…

…and think of loving.

I will, too.

I am right now.

Please don’t get mad at me if I forget your birthday or some special day we share…

…and please remember that there is an “everydayness” about what we have that is beyond birthdays and anniversaries.

That’s why, sometimes, I may not remember one special day… because all our days are special to me.

Please don’t ever sign a letter “as ever”.

Please don’t be too easy on me…

Or expect me to be too easy on you.

Both of us have room to grow, and both of us have to grow if we want to hold each other’s love.

Please don’t ever give me too much of yourself or take too much of me.

In our togetherness we still need out private places.

Please listen to me when I’m talking to you…

…and please don’t ever think about someone else when I kiss you.

Please don’t start an argument or make me look foolish in front of other people…

…but when we’re alone don’t feel like you’re walking on eggs.

Go ahead and say what you think.

If I need telling off, tell me off.

Then we can have our fight and make up and love again.

Just us.

Please remember to call me sometimes for no reason except that you feel me thinking about you, needing your voice.

Please don’t ever lose that  laugh of yours – it’s such a real laugh.

And never change the way you brush my hair back from my eyes and smile when I’m trying to be very serious…

…or  the little odd ways you have of saying things that make you “you”, on of a kind, the one I love.

Please let’s not use politeness and busyness and silence to avoid our problems and the places where we hurt.

If something is wrong let’s go after it and make it right.

It’s a good feeling to think of growing older with you, but, please, let’s not ever grow old.

I want us to always hang on the newness that we have right now.

And let’s never be ashamed of our innocence, of the child within us.

Let’s never give up our dreams.

Please don’t try to keep it from me when you’re feeling down.

I’ll never be able to share your joy if you try to protect me from your sadness.

Please don’t ever say never…

… and please don’t promise me forever.

All I ask is that you love me now.

And please know that I love you more today than I ever have before.

I can’t promise you forever, but I can promise you today with the hope and belief that there is a beautiful tomorrow in store for us.

Sleepwalker..

Лутам се в надежди. Лутам се в мечти.

В просъници се лутам.

И се надявам, и мечтая.

Съмнявам се и се губя.

Търся себе си в теб. Единственото, което се залъгвам, че мога и имам.

Намирам се и за малко губя теб, след като себе си отдавна съм изгубила поне милион пъти.

Като слепец бродя и с невиждащи очи те търся. И се моля. Само да те докосна. За момент, за два. За вечност и повече.

Секундите отчайващо бързо се стичат през пръстите ми, не ми оставят даже къшче време, за да си поема дъх.

Раздирам с очи тъмнината, търсейки спасение в твоите. Но от зениците издрани отдавна не се стичат сълзи, през тях струи  само гаснеща душа. А напуканите устни докосват изнемощели пръсти.

И дните са все тъй мрачни и пусти, на фона на поробващата самота.

Тишината, тъй пагубна за все още будното ми съзнание, ме притиска отвсякъде, задушава ме.

Блуждаеща, като призрак в нощта, се нося по почти празните улици и несъзнателно сякаш се вглеждам във всяко едно лице, с надеждата да разпозная себе си или теб поне.

Не мога да се събудя!

Помогни ми..

Сън ли е или кошмар?

Мечта?

Заблуда?

Блян?

Или просто ти..

Изгубена, ненамерена или по-лошо – непотърсена. Ще се лутам из чуждите съзнания, дирейки и най-малка следа от нещо познато, обично, нужно. От теб.

Но не се заблуждавай, че всичко започва и свършва с теб.. поне не за мен, поне не сега, но едва ли някога също. Просто искам да се отърва от всичко, свързано с теб, от цялото ми съзнанието, спомени, съмнения, мечти, надежди, планове и неизплакани сълзи, защото ми тежи. Безумно ми тежи всичко това.

Не те гоня и не бягам, но ти все пак ме преследваш, нали? Преследваш ме тайно, почти несъзнателно, в малките часове от денонощието, там, където знаеш, че бих се скрила.

Само защото копнея за теб, решаваш, че можеш да ме изтезаваш. Виждам как взимаш в ръце щастието ми и и го пришиваш за кожата си, така всеки път, когато се отдалеча, сама ще си причинявам болка. Но чакай.. не беше ти, който го приши.. бях аз. Моя грешка. Моя заблуда. Моята болка.

Неразумна ли бях или просто неразбрана?..

Усещам, не спя сега, но не съм и будна. С мъка отварям очи, с още по-голяма – протягам ръце, едва изричам думи, невъзможно тихи, за да бъдат изобщо чути, но все пак казани.

Изпросени погледи получавам, изпросени ласки и изпросено щастие.

Допирът ти за първи път ми се струва леден, както и гласът ти, чак е болезнено. Не знам дали от това настръхвам или от усещането, че вървя по тънък лед. Ледът на нашето щастие. А той бързо се напуква и ме кара да се чудя - не е ли редно най-после да се събудя.. от живота.

Безцветни форографии изтичат от рамките си, свличат се с неми писъци на пода и изчезват. Остават само бели, празни полета… бели петна в живота, в спомените, в илюзиите.

Безлични изглеждат сега всички малки моменти, бледи и пусти. Без емоция, без основа, без дори грам истина в тях. Сякаш не са били. А били ли са всъщност? Не помня. Не знам.

Безполезни са и накъсаните страници, сякаш неволно залети с мастило. И то стичащо се от ръба на времето ни капе по безсмисленото минало.

Като луда танцувам в притихналата стая, в ритъма на неписана още мелодия. Въртя се и всичко се слива, макар дори така да не придобива вчерашния смисъл. Но поне за малко прилича на живот, живян, усетен, докоснат, не попарен, не заличен.

Със широко затворени очи ще си спомням за теб и ще се радвам, че те е имало, че ни е имало, защото нищо от това вече не е истина. Само аз помня, само в моя свят още живеят отминалите мигове, цветни и реални. Само моето съзнание се самоизмъчва доброволно, завъртайки записа още веднъж. А дали ще е само един път? Силно се съмнявам… ще е завинаги.

Мразя тази дума. Вече намразих и още много. Но да бяха само думите..  Как да мразя всичко, което не си изрекъл? Което аз съм премълчала?

Сенки от нас. Сенки от друг живот. Само те преминават покрай мен, мрачни и пусти. Разминаваме се, напомняйки си един на друг едновременно за всичко и за нищо, за всеки и за никого. За теб.

Защо пак се появяваш?! Надявах се да си изостанал в плетеницата от безмислици и пленник да бъдеш в нея още поне милион години.

Призрако на моето щастие, аз ще се събудя! С мъка ще отворя очи.. Просто няма да е днес..

Ще съм добре! Ще съм щастлива! Просто няма да е днес..

Но и ти няма да бъдеш никога повече!

Кажи, че ще ме преследваш!..

I will give you everything to say you want to stay,

you want me too!

Say you'll never die, you'll always haunt me!

I want to know I belong to you.. Say you'll haunt me!

Кажи, че ще ме последваш!

Кажи, че няма да ме изпуснеш от поглед, дори да се изгубя в тъмнината пред очите ти.

Кажи, че ще си винаги до мен!

Кажи, че няма да изчезнеш никога.. няма да се разтвориш в мъглата, разстилаща се навред около мен.

Кажи, че няма да отделиш поглед от мен! Кажи, че съм всичко, което виждаш в момента!

Кажи, че няма да пуснеш ръката ми, дори сама да я дърпам безумно силно!

Кажи, че ръцете ти ще са винаги около мен, ще ме обграждат, прегръщат, ще ме пазят и защитават.. дори от мен самата.

Кажи, че няма да допуснеш да се отскубна от хватката ти, дори да съм сигурна,че това е, което толкова искам. Защото понякога знаеш по-добре от мен самата колко объркана и объркваща мога да бъда.

Кажи, че никога няма да допуснеш да тръгна по път, различен от своя собствен, дори с цената на това, пътищата ни да се разделят…  временно.

Кажи, че дори разделени, пак ще ме преследваш.. в мислите, мечтите, спомените, надеждите и съмненията ми.

Кажи, че времето няма значение. Нито разстоянието. Нито мислите, думите, съмненията, а понякога дори и действията.

Кажи, че винаги има начин, дори при липса на ясно желание. Особено тогава.

Кажи, че ще те има. Винаги, или поне безкрайно дълго. Макар да съм сигурна, че мога без теб, не искам никога да се случва.

Кажи, че никога няма да умреш.. дори на края на света, далеч от очите ми да си, по-важното е да знам, че те има.

Кажи, че всичко ще е наред!

Кажи, че ще ме преследваш!

Кажи, че няма да ми дадеш и миг покой!

Кажи, че искаш да съм само твоя!

Кажи, че нищо няма значение, ако изгубим вярата си един в друг!

Кажи, че ще ме пазиш!

Кажи, че ще останеш..

Кажи, че никога няма да ме забравиш.. напълно.

Кажи, че не би ме излъгал за подобно нещо!

Кажи ми..

http://www.youtube.com/watch?v=eEn-nTkbEM0

Хаотичен пост без име

I saw heaven in your eyes...

Без име, но не и без смисъл. Нали така?

Защо трябваше да се стига до тук? До момента, в който аз съм едновременно на средата на нищото и на всичко.. До момента, в който се чудя така ли трябваше да се развият нещата или аз леко кривнах от пътя.. До момента, в който се чудя дали мога да кривна още малко.. или още много, колко точно? 

Всъщност момент ли е или цяла вечност. Колкото повече се застоявам, толкова повече се чудя - не е ли било така и преди, просто сега съм го осъзнала? Вероятно е достатъчно налудничаво да си задавам въпроси сама на себе си и с готовност да се опитвам да си отговоря по възможно най-неналудничавия начин. 

Карай. 

Но накъде?

Към момента, в който без срам, без ненужна плахост, или пък именно с тях и шипка несравним трепет ще изрека на глас това, което се върти из главата ми като неонов надпис от секунди, минути, часове, дни, седмици, месеци... Не знам. Не мога ясно да си спомня кога за първи път го осъзнах. Просто се случи. Точно като теб. От нищото. А стана толкова много. 

Не знам.. Не знам, не знам, не знам, не знам...

Обичам начина, по който се справяш с ужасния ми характер.

Обичам начина, по който ме успокояваш и начина, по който ме караш да се смея, дори да съм на ръба на нервна криза.

Обичам начина, по който ме търпиш... винаги.

Обичам начина, по който се усмихваш... точно, когато не трябва и дори тогава.

Обичам да те гледам как четеш - имам усещането, че можеш да го правиш завинаги, че никога няма да ти омръзне, че никога няма да изпиташ нужда да спреш. Няма такова душевно спокойствие като твоето. 

Обичам да лежа до теб и да те наблюдавам - как четеш примерно, как спиш, как правиш каквото и да било или абсолютно нищо. 

Обичам, когато спорим, което е почти винаги и обичам, когато и двамата знаем, че няма значение кой ще е прав в крайна сметка, правим го за спорта.. в повечето случаи. 

Обичам дори мълчанието между нас, обичам нашата тишина, отмервана от равномерното ти дишане и ударите на сърцето ти. 

Обичам да се събуждам до теб, да те прегръщам.. просто да знам, че те има.

Обичам среднощните ни целувки…

Обичам, когато се окаже, че си единственият човек на Земята, който ше се навие да обикаля с мен часове наред... без ясна причина. 

Обичам странната ти връзка с фотоапарата ми - така де, почти само когато си наоколо стават най-великите снимки, дори ти да не си част от кадъра.

Обичам дори начина, по който ме вбесяваш . Винаги знаеш как точно да ме докачиш, за да ти се вържа на поредната простотия.

Обичам всеки един от хилядите начини, по които ме караш да се чувствам.  

Обичам и човека, който съм, когато ти си наоколо. 

Обичам, когато свириш или пък просто си дрънкаш - винаги е перфектният саундтрак за момента.

Обичам, когато се опитваш да ме убедиш, че не си чак такава трагедия в кухнята - още си чакам доказателствата обаче. 

Обичам да ходим на гарата заедно. Нищо, че това си е моето място, с теб е дори по-хубаво. 

Обичам дори моментите, в който нямам сила да ти откажа, а аз съм човек, който много трудно се отказва от мнението си. 

Обичам дългите телефонни разговори през малките часове на нощта.  

Обичам, когато ми се обадиш през деня, съвсем случайно, само за да ме чуеш как съм, понеже си се присетил за мен.  

Обичам начина, по който мога да говоря с теб практически за всичко. 

Обичам начина, по който ми вадиш душата с памук.

Обичам момента, в който те виждам като за първи път след месец, пък било то и само седмица,  и имам пълното право да ти се метна на врата от радост. 

Обичам... о не, определено не обичам моментите, в който си тръгваш, всеки път. Но май е наложително, за да се върнеш пак. 

Обичам невъзможния ти, непоправим характер. 

Обичам и онова усещане, което създаваш у мен, сякаш винаги ще си наоколо, винаги ще си до мен, ще си тук, а аз ще съм на сигурно, независимо от всичко и всички. Което естествено няма как да е истина, но нищо, така ми харесва.

Обичам дори начина, по който се нуждая от теб. Дори този факт принципно да ме плаши до смърт и инстинктивно да ми напомня да се обърна и да избягам по-бързо от вятър.

Обичам, когато се събудя и се сетя, че съм сънувала теб. Обичам усмивката, която предизвиква това, а аз определено обичам да започвам деня си с усмивка.

Обичам дори моментите, когато вече си далеч, но по кожата ми все още се усеща ароматът ти.

Обичам... обичам, обичам, обичам, обичам.
( Може би просто ми харесва как звучи.. :)

Обичам толкова неща в теб, с теб, заради теб, та дори и въпреки теб.