Лято 2011

И никой не разбра…

Отива ли лятото, идва есента.

Тръгвам на някъде…

Непознати улици ще извървя, себе си искам да разбера.

Беше Лято. Щуро. Различно. Запомнящо се. Поредното хубаво лято,  а принципно твърдя, че определено не ми е любимият сезон. Не защото не обичам слънцето, морето, пясъка и планината (при възможност), но не е като и то да си няма отрицателни фактори. Но нека не задълбавам в негативизма. Беше страхотно лято.

Моето лято. Поредното по-различно от на всеки друг. По моя си начин.

Нашето лято. Да бъдем заедно. Да те обичам и да си го премълчавам всеки път, в който напира на върха на езика ми, във въздуха с всяка моя въздишка, в тишината на съзерцаващите небето. Но по-важното е, че  намерих много и разнообразни начини да го изразя, с надеждата да забележиш поне половината, да разбереш поне един.

Неизказано лято, но почувствано.

Лято изпълнено с промени, с много интересни по свой начин моменти, моменти, които с цялото си същество копнея да не забравя, когато и да било, и естествено с проблеми, моменти на раздори, отчаяние, тихо разкаяние, които останаха там, където и се случиха – далеч, в миналото.

Лято изпълнено с много смях, с много разговори на какви ли не езици и с какви ли не хора. Тихи среднощни разговори с добри приятели, шумни интернационални дискусии по въпросите за всемирното пиянство, изпълнени с нежност, загриженост, голяма доза радост, известна доза болка и какво ли още не, думи, отправени към теб, не винаги постигнали своята цел, но все пак изречени. С викове, отекващи в празното пространтство, в душата ми или заглушавани от прибоя на вълните.

Лято с много и различна музика, в това число нови открития на музикалния небосвод, танци на плажа под съпровода на смесващи се ритми от съседните открити дискотеки и несравнимите емоции от Spirit of Burgas. Тук е може би моментът да вметна и великото лятно заспиване на плажа в Бургас, на пясъка, ако трябва да сме съвсем точни, на метри от бас сцената и великото измръзване след това J (посред август!).

Лято с много вълни, емоционални и реални, с нощно къпане и първи преплувани метри. С емоции, изпитвани за пръв път, не напълно разбрани, не само положителни, но предимно.

Лято, започнало и завършило с много срещи и много раздели, всички, от които предпочитам да запомня с пиенето на бира на плажа, бейлиса с шоколадов сладолед, планинските  разходки, разтворимите супи, безбройните изгледани комедии и анимации, шарените камъчета, кукличките от прежда, многото разрязани-поизрязани тениски, големия ми лилав плюшен делфин и тениската, купена за брат ми, с култовия надпис под нагъзения Барт Симпсън „Яжте ми гащите”.

Лято, през което свикнах и ми хареса, направо се влюбих във възможността да те прегръщам постоянно, когато си реша, да заспивам сгушена в теб, да се събуждам пак така или за разнообразие с целувки. Лято, което ще ми липсва най-вече заради това, почти толкова, колкото ми липсваш и ти. Та за всеки случай, тоест за през самотните нощи, си свих любимата ми твоя тениска и почти празното шишенце от парфюма ти. Не вярвам да забележиш разликата, а и ще ме разбереш, надявам се J

Лято.

Лято, започнало и завършило със залез над любимата ми неясно защо, макар и безумно мръсна сива София. Залязващо лято, изгряло преди няколко месеца и осветило ни по различен начин, със своя си гледна точка, с много емоции, с теб, с мен, с нас.

Наистина се постарах да заобичам лятото, но любимият ми сезон тепърва предстои J

Lovesong . . .

Whenever I'm alone with you, you make me feel like I am home again.

Whenever I'm alone with you, you make me feel like I am whole again.

Whenever I'm alone with you
You make me feel like I am young again.
Whenever I'm alone with you
You make me feel like I am fun again.

Whenever I'm alone with you
You make me feel like I am free again...

Whenever I'm alone with you, you make me feel like I am clean again...

However far away I will always love you..
However long I stay I will always love you..
Whatever words I say I will always love you..
I will always love you..

 

Твърде сложно?

Събуждам се, чувствайки се самотна. А ти лежиш до мен. Поредна нощ, в която не усещам нищо както преди, поредна нощ, в която крадеш за себе си съня ми, в която бродиш из сънища, които ми принадлежат и забравяш да кроиш планове за бъдеще, в което и самата аз не се виждам съвсем ясно.

Не. Това не е самота, не е чувство за изоставеност. Може би по-скоро безспокойство, чувството, че не принадлежа напълно, че не съм твоя, но за жалост не и своя изцяло.

Бих дала всичко, за да се почувствам пак.. себе си, завършена, цяла. А ти да лежиш до мен и да знам, че си олицетворение на душевното ми спокойствие. Спомням си усещането и всеки миг, в които се обръщам с изморени, молещи, надяващи се очи към него, то изгаря кожата ми, клепачите, съзнанието ми. Но не фатално, разбира се. Само толкова, колкото ще е достатъчно, за да притъпи копнежа, да секне порива и отклони мисълта. А аз лесно се разсейвам, бързо губя търпение, а понякога и интерес.

Може би понякога искам просто да си припомня, да извикам спомена в съня си и да се потопя отново в него, да го преживея само още веднъж, все такъв – непроменен, идеален, какъвто си е бил, несъвършен, прост, истински. С теб и мен в главните роли. А беше толкова просто..  Или пък не? Просто илюзия, просто заблудата на един млад влюбен мозък? Просто отминала реалност? Кой знае..

Иска ми се да кажа, че не е имало по-лесно нещо от това да те обичам. Но не е така. Не е нито лесно, нито нещо подобно. Може би е едно от най-трудните неща, които доброволно съм правила. Чакай, доброволно ли казах? Е, не съм напълно убедена, че беше съвсем доброволно или че изобщо ми бе оставил някакъв избор от самото начало. Сам каза, че си ме избрал между другите, така че какъв шанс има в такъв случай? Но пък си заслужава. Заслужаваха си и всяка от хилядите усмивки, всяка от хилядите сълзи неволно пролети и всяка от безбройните секунди смях, страст, любов, сигурност, щастие. А казвам неволно, защото ти никога не би ме накарал да плача за теб, не и нарочно, просто никак, аз сама имах нуждата в дългите дни и безкрайните нощи, когато с всяка фибра от съществото си усещах, че те няма до мен. Не мисля, че някога съм могла с думи да изразя колко ми липсваше точно тогава, всеки път. И напук на вселенската или която и да било друга логика сега, когато си с мен, до мен, покрай мен почти през цялото време, части от мен още не го асимилират напълно, не го приемат, бунтуват се и те отхвърлят. А имам нужда от теб. Чакай.. това го казах аз.. наистина. Добре де, и в писмена форма пак се брои и все пак – Имам нужда от теб. А толкова ме е страх да го изрека.. може би защото така ще стане по-осезаемо, реално, необратимо. Твърде сложно.

Защо толкова се плашим от думите, щом действията – нашите и чуждите – са в пъти по-страховити от всичко, което можем просто да изречем.

Едно е да кажеш на някого, че ще си тръгнеш, съвсем друго е да го направиш дори без да кажеш дума.

Едно е да вярваш на някого, друго е да му имаш доверие и съвсем различно е да имаш вяра в него. Независимо от всичко. – доста неизпълнимо обещание към самия себе си, бих допълнила.

Едно е да погледнеш някого в очите и да видиш там, събран целия си свят. Доста по-различно е усещането, когато погледнеш в същите очи и там няма никого, нищо, нито онова, което е било, нито нещо, което евентуално би могло да бъде. Празнота. Пустош. Край.

А дали?

Мога ли да се надявам, че не?

Е, аз вероятно винаги бих могла да се надявам, психически способна съм, но това в никакъв случай не опровергава безсмилието на подобни действия.

И все пак избирам да вярвам: в себе си преди всичко, но също и в теб, и още повече – в нас. Защото не искам повече безспокойни, псевдо-самотни нощи, прекарани в съзерцание на спящото в леглото до мен Душевно спокойствие, което както подчертах – наистина си искам обратно. Както и теб. Какъвто беше. Какъвто си и ще бъдеш. Просто Ти и просто Аз.

Твърде сложно?

Cary Brothers - Belong
http://www.youtube.com/watch?v=rx7h2thalzQ

Приказка за цветовете и мен

Светът е сив. Безспорна истина.

Няма нищо чисто бяло и изцяло черно. Нито дори душите ни или най-вече те.

А аз като нетърпеливо дете, каквото всъщност винаги съм била и за радост все още мога да смятам, че съм, бързам с новата си палитра цветове и емоции да преобразя за миг света си. Отново.

Може би днес всичко ще е небесно морско синьо или пък тревисто маслено зелено? Нашепващо несподелени тайни виолетово, мрачно и неспокойно, като облак дим? Безумно и до жестокост агресивно червено? Нежно, светло, млечно кремаво, като мечтите? Необятно, слънчево жълто? Наситено, но все пак леко сладникаво оранжево? Цвят шампанско или пепел от рози?

Има ли значение?

Има ли смисъл?

Има ли цвят, който да опише едновременно надеждата, страха, объркването, притеснението, мечтите, вярата, силата, бурите, нервността, безвремието или липсата на време, нежността, наивността, циничността и глупавото ми романтично улечение, които заблудени и неспокойни се лутат из душата, главата и съзнанието ми?

Но нищо всъщност не е изгубено или абсолютно безсмислено, докато държиш в ръцете си дъгата.

Нали така?

Поредният въпрос без отговор.

Твърде много въпроси.

Твърде много отговори също.

Твърде много несъвпадения по време, място, намерения и очаквания.

Твърде много?

Или твърде малко. Твърде нещо-си..

Аз съм твърде влюбена, за да разсъждавам трезво и съм твърде трезвена, за да се опиянявам от глупости. Твърде съм разумна, за да допусна това да се случи изобщо. Твърде съм свикнала с несигурността, превърнала съм я в своя начин да се чувствам сигурна и когато ми се предложи нещо различно.. е, тогава напълно естествено – съм твърде уплашена, за да приема. Твърде съм зависима. От себе си. Твърде (не)зависеща от външни обстоятелства, като хората например. Приятели. Роднини, близки, познати, преподаватели. Хора без смисъл. Разумни хора, даващи акъл хора, даващи (не)поискани съвети хора, непораснали хора, независими хора, недосегаеми и докоснати хора. Докоснати от мен? Давам ли си изобщо сметка какво оставям след себе си? Трябва ли.. Твърде съм объркана сега. И винаги. Макар да мразя тази дума. Макар често да я употребявам. Макар да не вярвам в сродницата й „завинаги”. Твърде цинично-песимистично-фаталистична ставам на моменти. Чак е нездравословно. Също като хората, които обичам. Също като всяко нещо, което обичам. Ако изобщо мога да обичам.

Не мога да избера. Твърде съм нерешителна на моменти и твърде много обичам риска в други моменти. Моменти от какво? От живот? От моя? Да бе. Шанс. На това живот ли му се вика? Сбирка от тук и там, насам-натам, напред-назад, има-няма и т.н. Глупости.

Обичам цветовете. С една от сродните ми души ( 5 секунди време за смях) предпочитаме да описваме настроенията си с цветове. Ние сме артисти по душа. Кой повече – кой по-малко. Тя рисува, аз рисуваХ. Пиша, снимам, чета. Тя вярва в мен, а аз се опитвам. Но тук не става дума за нас, поне не за тези нас, но не и за другите НАС. Става дума за мен и цветовете и всичката каша в главата ми.

Нека започна този абзац от началото още веднъж.

Обичам цветовете. Всеки цвят е емоция, не е една при това. Всеки нюанс носи сякаш различна идея, различна сетивност, различна перспектива. Бих предпочела да смятам, че душата ми по начало е лилава, на моменти преминаваща към причудливи смески с какви ли не нюанси на всички останали възможни цветове. Лилава. Понякога тъмно, наситено, загатващо за емоционалната дупка и дезориентация в мен, за торнадото, което ме опустошава на вълни, помитайки всичко, оставяйки ми само толкова, колкото ми е нужно, за да преживея и винаги завръщащо се с пълна сила по свое усмотрение. Добре де, душата ми е вятър. Бурен. Изключително рядко спокоен. Най-често хладен. По невнимание изпепеляващ като клада. Непостоянен, но перманентно съществуващ. Незаличим и невъзможен за пренебрегване. Но аз все пак съм лилава. Поне душата ми или каквото е останало от нея. А мога да бъда и светло, нежно, млечно лилаво? Мога ли? Да съм щастлива, безметежна, рееща се, танцувваща с мечтите си? Сигурно мога. Сега ще пробвам.

Би трявало да съм млада. Със сигурност изглеждам спокойна, уравновесена, уверена и целеустремена, за всеки, на който не му се занимава с бурите под повърхността или за всеки, когото съм сметнала, че не желая да замесвам. Но за замесените вероятно съм: истерична, параноична, песимистична, иронична, заядлива, но не и злопаметна като цяло, може би просто леко садистична; но аз съм и мазохист и непоправим оптимист, наивно дете, самотно дете, наполовина пораснало момиче, обичащо разходки, шоколад, сладолед, изкуства и дълги разговори.

Уж беше приказка за цветовете, а тя стана за мен. Нищо. Какво пък..

Имало едно време.. или пък не. Тази приказка вече не ми е интересна. Не ми се разказва и не ми се споделя точно сега. Не ми се обяснява, не ми се дискутира, не ми се оправдава.

Аз съм лилава. Аз съм вятър. Аз съм си аз. И съм объркана. Чудо голямо.

Край на поста.

Точка.

Още един хаотичен пост с подзаглавие: Щастлива съм!

Никой няма да позвъни и никой няма да вдигне този телефон. Никой няма да се обади.

Никой няма да попита и никой няма да му отговори. Никой няма да разбере.

Никой няма да те потърси и никой няма да те намери. Някой иска ли мен?

Малко от стандартния песимизъм с доза обреченост, гарнирани с добре познатия фатализъм на базисното ми отношение на нещата, живота и света като цяло. Но нека отбележа по-важното сега:

Щастлива съм. За първи път в живота си, сякаш е константно. Сякаш е ненакърнимо, невъзможно да бъде заличено. Незабравимо. Последното поне е сигурно.

Няма да те забравя. Не се притеснявай. Няма да ти е нужно да ме жигосваш, както ти се прииска в отчаян, наивен изблик на садистичност, с аргумента, че те е страх да не те забравя и че ти се иска да имам нещо от теб.

Е, спи спокойно, слънце, вече имам.

Даде ми каквото сама не си дадох за толкова години – възможността да бъда безгранично щастлива. Безоблачно. Безпрепятствено. Безметежно. Но не и без теб. Поне засега не.

В душата ми е слънце, море, вълни, музика, аромат на лосион и цветя, плодове, хладен ветрец, бурни нощи и спокойни дни, любов и ти. Прости ми, не исках да звуча романтично, не е по моята част. Ще си поемеш частта от вината, надявам се.

Последна вечер, в която не заспивам до теб, последна утрин, в която не се будя до теб. Последни часове без теб.. е, не, не искам да ги броя, знам, че ще има още много такива.

Звуча объркано, а не съм. Само мислите ми са хаотични, неспособни да влязат в синхрон с емоциите ми, толкова невъзможно стабилни, непоклатими, константно позитивни. Неимоверно чисти и до безкрайност несвойствени на бурната ми, несретна, несвикнала да бъде шастлива и в мир със себе си душа.

Това съм аз сега, слънце. Такава ме правиш. Знам, че ти харесва. Знам. И на мен ми харесва. И не искам да свършва, не искам дори да го обмислям. Не, че няма да го приема както всеки друг край в живот като моя, изпълнен от началото си с краища безчет. Не искам да те пускам отново, дори за ден, не искам да откъсвам пръсти от кожата ти, не искам да вдишвам обикновения мръсен градски въздух, та дори бил той и разнообразен с морски примеси, вместо твоя аромат. Искам да рисувам с връхчетата на пръстите си по кожата ти безкрай, докато спиш, докато съънуваш, мечтаеш, дишаш. Искам да съм с теб и тогава, и след това.

Не искам да те губя. Не искам да губя и себе си. Не искам да съм твоя сянка, искам да вървя заедно с теб.. до теб. Не искам да се обезличавам, не искам да спирам да мисля, дишам, действам като самостоятелен човек. Не искам. Но искам теб и това е в пъти по-силно. Исках да мога да ги съвместя, да намеря баланса и успях уж. Сякаш. Може би. Стига ми засега. Доволна съм.

Щастлива съм. Това ми стига, достатъчно ми е. Всичко е. Аз съм си аз и ти си с мен. Липсваше ми и аз ти липсвах. Знаеш ли колко много значат за мен тези думи. Накара ме да се запитам дали не са по-силни от всяко „обичам те”, не броейки, разбира се, всички фалшиви такива, неизречени от нас. Възможно ли е да обичаш някого, а да не ти липсва истински? А? Не знам, наистина. Ти ми кажи. Или пък недей. Спирам с въпросите, предимно и най-вече с безсмислените. С лутането, търсенето, безсмислиците, драматизирането и всички други гаври на собственото ми съзнание с душевния ми мир.

Обещавам.

Обещавам си и ти обещавам.

Щастлива съм. Това ми стига. Това и ти сте всичко, което искам. И слънце, и море, и пясък, и сладолед, и ние. И луна, и звездно небе, и морски бриз, и ние. И спокойствие, и сладки сънища, и закуска в леглото, и аз, и ти, и ние заедно.

Трябва да спра да го повтарям. Но как като съм вклюбена в начина, по който звучи: НИЕ. Досега не е имало точно такова НИЕ. Никога след нас няма да има същото НИЕ. Ще са други, ще сте други, ще сме други. Но не и НИЕ.

Затова сега това лято е за НАС, за да можем НИЕ да сме себе си до краен предел, изцяло и напълно, без граници, без ограничения, без страхове и подозрения. Иска ми се да кажа и без проблеми, но без тях няма да интересно. Нали?

Нашето лято.

Нали?

П.С. А после дали не можем да помислим и за наша есен? Наша зима? И още една пролет заедно?

Всичко е възможно. Но е твърде далече. Има време. Нека бъде наше. Без излишни обещания, без излишни уговорки. Без излишно напрежение. С двойна доза щастие, поръсено с шоколад. Ммм… Какво повече може да иска човек?

Пеперудени мисли

If I lay here.. 

If I just lay here,

would you lie with me

and just forget the world?

Ако сега се излегна тук, изморена, безкрайно изгубена.. ако положа глава до теб..
Ще легнеш ли до мен?
Ще ми позволиш ли да те докосна и да забравя за света? Ще забравиш ли заедно с мен? Ще ме оставиш ли да мечтая до безкрай..
Ще ми позволиш ли да се взирам с часове в очите ти?

Това е всичко, което искам. Обещавам.

Не искам излишни думи. Не искам обещания. Не искам да ти разкажа, не искам излишно да те натоварвам с болката от сивите ми дни. Не искам да ме успокояваш с клишета, овехтели от употреба, разпокъсани по ръбовете, вече толкова прозрачни и неистински. Като хората наоколо..
Позволи ми да забравя. Позволи ми да съм с теб.
Неимоверно трудно ми е с прости думи да ти кажа какво ми носиш.. просто думи са в крайна сметка, а усещането въпреки това е.. толкова просто, семпло, истинско, достатъчно, силно, нужно, реещо се, сякаш във въздуха около мен, около теб, около нас. В мен. От теб. За нас.
И душевният ми мир не закъснява, никога не би, ако ти си тук, до мен. Сякаш ме поръсваш с него като с вълшебен прах, тихичко тананикайки ми приспивна мелодийка.. песен за щастие.  За да намеря себе си отново.
Неусетно се унасям, бавно, постепенно, но копнежът вътре в мен не утихва. Усещам го по-ярък, по-силен, по-реален от преди, сякаш извира от мен, струи като светлина през кожата ми, огрява ме. Огрява теб. Както и ти мен.
Всичко се върти.
Сякаш всичко наоколо бавно се размазва, губи очертания, като цветове, заляти с мляко, примесени, успокоени, упоени, леки и нежни, меки.. близки, мамещи да се протегнеш и да ги докоснеш.
Мечти от захарен памук.
Пърхащи мигли.
Млечно успокоение.
Вълшебен прашец.
Приспивна песен.
Тихи тонове на пиано.
Бледо лилава нежност.
Пеперудени мисли.

Цяла вселена.

Това виждам в очите ти, по-дълбоки, по-истински, по-живи от всякога.
Позволи ми да те съзерцавам още само миг.. два. Вечност. Един живот не стига.
Знам, че нямам това време, но позволи ми само за момент от безкрайността да вярвам, че не е така.
Позволи ми да легна до теб и заедно да блуждаем, гледайки небето. Звездите. Милиони. Дори повече.
Забрави какво съм казвала преди. Забрави хората. Забрави всичко. Забрави проблемите, болките, недоразуменията, различията, моментите, в които съм искала да съм навсякъде другаде, освен до теб. Сега не е така. Не вярвам, че някога отново ще бъде. Надявам се…
Нямам нужда от друго, нямам нужда от нищо и никого, освен ТИ, тук и сега.
Това не е обещание. Не е и молба.
Не съм сигурна и защо го казвам, но това е, което чувствам. Вярвам, че трябва да го знаеш, защото нищо друго не е достатъчно, ако не знаеш, че го правя за теб.

Независимо колко объркана, изгубена, разпиляна съм понякога, само ти можеш да ми помогнеш сега, да ме намериш, събереш и подредиш, да ме направиш отново цяла, посипвайки ме с прашеца на моя душевен мир, запълвайки дупките, лекувайки раните, напомняйки ми да потърся своя път и че отговорите са в мен. Моите отговори. Моите цели. Моите мечти и надежди. Вярата ми. Любовта ми. Не са се изчерпали. Не са похабени. Не са безследно изчезнали. Тук са – в мен. Сега са и твои. Разполагай с тях, както намериш за добре.

Обичам те!

            Поне докато не намеря друг качин, за да ти го кажа.

I wanna be the face you see when you close your eyes.
I wanna be the touch you need every single night.
I wanna be your fantasy and be your reality, and everything between.
I want you to need me like the air you breathe.
I want you to feel me in everything.
I want you to see me in your every dream.
The way that I taste you, feel you, breathe you, need you..
I want you to need me like I need you.
I wanna be the eyes that look deep into your soul.
I wanna be the world to you. I just want it all.
I wanna be your deepest kiss, the answer to your every wish and all you ever need.
'Cause I need you more than you could know.
And I need you to never never let me go.
And I need to be deep inside your heart.
I just want to be everywhere you are.
I want you to need me like I need you..

Остани...

Цял живот чаках за правилния момент, но изглежда такъв няма.

Така че върви си… или остани.
Обещавам да не вървя след теб. Да не те следвам, да не викам името ти, да не ти пращам послания по вятъра и да не се моля тихо вечер да се завърнеш.
Обещавам.. да живея без теб. Да обичам пак, да се усмихвам, да желая, да копнея, да творя. Да съм цяла отново.
Но кога?

Вероятно ще да е, едва когато се науча не да чакам идеалния момент, а да намирам време за такъв, за теб, за себе си. За да ти кажа, че се нуждая от теб. За да го призная пред себе си, дори това да ме кара да се чувствам слаба. Да призная, че сега щастието ми зависи от теб, изцяло е в твоите ръце. И макар именно това да ме прави толкова уязвима.. защото знам, че твоето едва ли някога е зависело дори частично от мен. Въпреки това..

Когато се науча да не гоня вятърните си мечти и да не строя пясъчни замъци сред блатата от съмнения в главата ми. Когато се науча да прекосявам тресавищата и плаващите пясъци в съзнанието ми, може би..
Когато се науча да приемам вътрешния ми мир като дом, спокоен, познат, присъщ, а не като квартира, нуждаеща се от пребоядисване или смяна на тапетите и мебелировката. Когато се науча да приемам себе си, каквато съм, когато съм покрай теб, защото ще е лъжа да кажа, че не ми влияеш безумно много. Безумно е най-точното определение. Безумие е. Всеки, когото съм срещнала някога, всеки, присъствал в живота ми, дори за малко, ми е повлиял, не защото съм безхарактерна, а защото лесно се впечатлявам.
Търся вдъхновение.. навсякъде.
Това ми е проблемът.
Търся несъвършенства, дефекти, недостатъци, неща за поправяне. Те ме задействат. Сякаш съм система за експресна помощ в критични ситуации или нещо подобно на група за подкрепа.  Знам ли?..

Остани.
Няма да те моля.
Пак се връщам на темата.
Знам, че е рано или прекалено късно.
Знам ли?..
Нищо не знам явно. Но и не искам. Не желая да съм все аз нещастницата, нали невежеството е блаженство?

Остани.
Колко отчаяно звучи. Особено от мен. Особено сега. Когато дори не си напът да си тръгнеш. Но после няма да му е времето и мястото да те моля, да се надявам, да те убеждавам. Ще си прав. Знам.
Просто съм длъжна да го кажа. Искам да го кажа. Казвам го, защото отсега ми липсваш.  Сега искам да се протегна, да докосна с връхчетата на пръстите си кожата ти, да затворя очи. Да те обичам, без това да е причина да съзнанието ми да заприличва на бойно поле между страхове, надежди, съмнения, мечти и желания.

Отварям очи.

Тук си. Сега. Все още. Докога?

Остани.

Имам нужда от сиянието ти в мрака на моята душа. Изобщо знаеш ли какво тъмно и непроходимо място е тя? Познаваш ли? Не ти и трябва. Аз поне милион пъти съм се губила из нея, а ти смело крачиш сякаш с факла в ръка. Може ли да вървя след теб? До теб? С теб?
Заедно..
Позволи ми да опитам. Да съм себе си с теб. За теб.

Остани.

Озаряваш деня ми, изгряваш като слънце над всички противоречия, вкопчили се в хищническа хватка около щастието ми. Не ме е страх. Всичко е толкова ясно. Не ме е страх. Макар да ослепявам. Предпочитам го. Предпочитам теб. И себе си, когато съм истински щастлива, дори да е за миг, два, момент, вечност, поне в моята душа.   

Ще останеш поне засега, нали?
Дори да знаеш, че моето засега може скоро да не свърши?

http://www.youtube.com/watch?v=1nP3XB7hrFo
http://www.youtube.com/watch?v=6CvuyaKmLnw

Exit wounds..

Виждаш ли тези прободни тази? Виждаш ли как изтича през тях и последната капка от щастието ми? Не кръв, а безброй спомени губя. Съществува ли изобщо реанимация за такава рана? Не за прободено сърце, а за разбито щастие? Може ли нещо да ме спаси в момент като този..

Виждаш ли сега на какво си способен? Ще ми помогнеш ли да се изправя или ще умножиш белезите под кожата ми? Няма да са първите, няма да са последните, но и никога няма да бъдат изличени..
белези от изгубени дни,
хора,
чувства,
надежди…
Имаш ли такива или си още чист пред себе си?
Покажи ми!
Съблечи се! Захвърли маската и реалността.
Остани само по кожа и душа..
Искам да видя човек, който не носи миналото си, татуирано в съзнанието си, белезите от борбите с кълбото противоречия вътре в себе си, около себе си, за себе си. Има ли изобщо такъв?
Тези рани не заздравяват с времето, остават пресни, болезнени. Може би притъпяват, но няма да изчезнат, няма да ги забравя, няма да ги надживея.
Говориш, а не те чувам.
Суетиш се около мен, но не те виждам, усещам присъствието ти, но то вече не значи нищо за мен.
Казваш думи, знаеш ли изобщо значението им? Сякаш говориш на език чужд за самия теб?  На моя език.. на езика на едно отминало щастие.
На парченца съм, разпиляна.
Събери ме или ме остави.
Но моля те не казвай, че съжаляваш. Обеща да не ме лъжеш, макар истина да ти се струва, което изричаш сега.
Няма недокоснати.. няма ненаранени, няма. И ти не си оттях, затова ли ми го причини? Не можеше да понесеш щастието ми?
Трудно ми е да повярвам. Трудно ми е да мисля изобщо. Всичко е размазано пред очите ми, ръцете ми треперят, гласът ми, който не се чува – също. Колко още може едно сърце да изгуби.. 
Кой изобщо някога ще иска да бъде с мен?
Белязана,
разпръсната,
незавършена.
Можеш ли да ми помогнеш?
Ще си помогна сама и този път, опаковайки дрехите, снимките, книгите, употребените усмивки, себе си и живота си, или поне каквото е останало от мен и него.. Със съзнание, празно като бял лист, застинало в моментно недоумение, крехко, почти чупливо, съвършено неясно, не напълно адекватно и все пак мое.
Мой..
Бил ли си?

Мое..

Ли е било щастието ми? Или всичко пак е зависело от теб?

Знам ли..

А ще разбера ли?

Преди да е изтекло до последния трепет..

http://www.youtube.com/watch?v=gYehN7mWMyU

Please don’t promise me forever…

I want us to love each other one day at a time..

…and string all those days together like the precious things they are…

…instead of trying too hard and promising too much.

Please don’t except me to always be good and kind and loving.

There are times when I’ll be cold and thoughless and hard to understand.

But it will only be because of the weather or the flu or one of my moods…

…not because I love you less.

Please remember that.

Please don’t think about all the things that could happen to us.

Don’t think about other people coming between us.

Don’t think about outgrowing each other ot growing out of love.

Please do think about all the good things that could happen to us.

Think of growing closer to each other, finding new reasons for being together…

…and think of loving.

I will, too.

I am right now.

Please don’t get mad at me if I forget your birthday or some special day we share…

…and please remember that there is an “everydayness” about what we have that is beyond birthdays and anniversaries.

That’s why, sometimes, I may not remember one special day… because all our days are special to me.

Please don’t ever sign a letter “as ever”.

Please don’t be too easy on me…

Or expect me to be too easy on you.

Both of us have room to grow, and both of us have to grow if we want to hold each other’s love.

Please don’t ever give me too much of yourself or take too much of me.

In our togetherness we still need out private places.

Please listen to me when I’m talking to you…

…and please don’t ever think about someone else when I kiss you.

Please don’t start an argument or make me look foolish in front of other people…

…but when we’re alone don’t feel like you’re walking on eggs.

Go ahead and say what you think.

If I need telling off, tell me off.

Then we can have our fight and make up and love again.

Just us.

Please remember to call me sometimes for no reason except that you feel me thinking about you, needing your voice.

Please don’t ever lose that  laugh of yours – it’s such a real laugh.

And never change the way you brush my hair back from my eyes and smile when I’m trying to be very serious…

…or  the little odd ways you have of saying things that make you “you”, on of a kind, the one I love.

Please let’s not use politeness and busyness and silence to avoid our problems and the places where we hurt.

If something is wrong let’s go after it and make it right.

It’s a good feeling to think of growing older with you, but, please, let’s not ever grow old.

I want us to always hang on the newness that we have right now.

And let’s never be ashamed of our innocence, of the child within us.

Let’s never give up our dreams.

Please don’t try to keep it from me when you’re feeling down.

I’ll never be able to share your joy if you try to protect me from your sadness.

Please don’t ever say never…

… and please don’t promise me forever.

All I ask is that you love me now.

And please know that I love you more today than I ever have before.

I can’t promise you forever, but I can promise you today with the hope and belief that there is a beautiful tomorrow in store for us.