четвъртък, 28 юли 2011 г.

Твърде сложно?



Събуждам се, чувствайки се самотна. А ти лежиш до мен. Поредна нощ, в която не усещам нищо както преди, поредна нощ, в която крадеш за себе си съня ми, в която бродиш из сънища, които ми принадлежат и забравяш да кроиш планове за бъдеще, в което и самата аз не се виждам съвсем ясно.
Не. Това не е самота, не е чувство за изоставеност. Може би по-скоро безспокойство, чувството, че не принадлежа напълно, че не съм твоя, но за жалост не и своя изцяло.
Бих дала всичко, за да се почувствам пак.. себе си, завършена, цяла. А ти да лежиш до мен и да знам, че си олицетворение на душевното ми спокойствие. Спомням си усещането и всеки миг, в които се обръщам с изморени, молещи, надяващи се очи към него, то изгаря кожата ми, клепачите, съзнанието ми. Но не фатално, разбира се. Само толкова, колкото ще е достатъчно, за да притъпи копнежа, да секне порива и отклони мисълта. А аз лесно се разсейвам, бързо губя търпение, а понякога и интерес.
Може би понякога искам просто да си припомня, да извикам спомена в съня си и да се потопя отново в него, да го преживея само още веднъж, все такъв – непроменен, идеален, какъвто си е бил, несъвършен, прост, истински. С теб и мен в главните роли. А беше толкова просто..  Или пък не? Просто илюзия, просто заблудата на един млад влюбен мозък? Просто отминала реалност? Кой знае..
Иска ми се да кажа, че не е имало по-лесно нещо от това да те обичам. Но не е така. Не е нито лесно, нито нещо подобно. Може би е едно от най-трудните неща, които доброволно съм правила. Чакай, доброволно ли казах? Е, не съм напълно убедена, че беше съвсем доброволно или че изобщо ми бе оставил някакъв избор от самото начало. Сам каза, че си ме избрал между другите, така че какъв шанс има в такъв случай? Но пък си заслужава. Заслужаваха си и всяка от хилядите усмивки, всяка от хилядите сълзи неволно пролети и всяка от безбройните секунди смях, страст, любов, сигурност, щастие. А казвам неволно, защото ти никога не би ме накарал да плача за теб, не и нарочно, просто никак, аз сама имах нуждата в дългите дни и безкрайните нощи, когато с всяка фибра от съществото си усещах, че те няма до мен. Не мисля, че някога съм могла с думи да изразя колко ми липсваше точно тогава, всеки път. И напук на вселенската или която и да било друга логика сега, когато си с мен, до мен, покрай мен почти през цялото време, части от мен още не го асимилират напълно, не го приемат, бунтуват се и те отхвърлят. А имам нужда от теб. Чакай.. това го казах аз.. наистина. Добре де, и в писмена форма пак се брои и все пак – Имам нужда от теб. А толкова ме е страх да го изрека.. може би защото така ще стане по-осезаемо, реално, необратимо. Твърде сложно.
Защо толкова се плашим от думите, щом действията – нашите и чуждите – са в пъти по-страховити от всичко, което можем просто да изречем.

Едно е да кажеш на някого, че ще си тръгнеш, съвсем друго е да го направиш дори без да кажеш дума.
Едно е да вярваш на някого, друго е да му имаш доверие и съвсем различно е да имаш вяра в него. Независимо от всичко. – доста неизпълнимо обещание към самия себе си, бих допълнила.
Едно е да погледнеш някого в очите и да видиш там, събран целия си свят. Доста по-различно е усещането, когато погледнеш в същите очи и там няма никого, нищо, нито онова, което е било, нито нещо, което евентуално би могло да бъде. Празнота. Пустош. Край.
А дали?
Мога ли да се надявам, че не?
Е, аз вероятно винаги бих могла да се надявам, психически способна съм, но това в никакъв случай не опровергава безсмилието на подобни действия.
И все пак избирам да вярвам: в себе си преди всичко, но също и в теб, и още повече – в нас. Защото не искам повече безспокойни, псевдо-самотни нощи, прекарани в съзерцание на спящото в леглото до мен Душевно спокойствие, което както подчертах – наистина си искам обратно. Както и теб. Какъвто беше. Какъвто си и ще бъдеш. Просто Ти и просто Аз.
Твърде сложно?
Cary Brothers - Belong
http://www.youtube.com/watch?v=rx7h2thalzQ