След челен сблъсък с реалността

Изпитвам известни (почти непреодолими, бих добавила, макар да не ми се иска, ок, просто нека кажем - сериозни) затруднения с приемането на факта, че най-голямата ми мечта е на път да се осъществи. „На път” ми звучи едновременно не достатъчно точно, но и доста описателно, предвид пътуването, което нетърпеливо чука на вратата ми. Но засега няма да му отворя, нека си стои там.

Не съм готова.

Джордж Бърнард Шоу е казал:

„Има две трагедии в живота - едната е да загубиш копнежа на сърцето си, а другата - да си го върнеш.”

Вероятно съвсем не в контекста, в който аз се сетих за тази мисъл, но определено чувствам, че ми пасва добре в случая. Особено ако се има предвид, че под копнежа на сърцето ми се разбира - отдавнашната ми мечта да замина надалеч от родината си, за постоянно. Да, определено съм била на крачка, ако не и по-малко, от загубата на този копнеж, но никога не съм си представяла, че реализирането му може да всее такъв вътрешен смут у мен самата. Никога не съм си представяла, че е възможно да преобърне до такава степен ежедневието, навиците, мечтите ми и дори възгледите ми за много неща. Ужас! Сериозно, цял ужас настана у мен и почти навсякъде около мен.

Не си спомням как точно беше формулирана мисълта, но беше нещо от сорта на:

„Ако е хаос около теб, значи е хаос и вътре в теб.”

Или може би е било точно обратното, но независимо коя версия на закономерността отнеса към себе си, то и двете ще бъдат изпълнени.

От месец и половина блуждая и всявам хаос навред, във всичко, до което се докосна, на всяко място, през което мина, у всеки, с когото съм имала контакт. Оставям опустошение или нещо достатъчно близко до това, но в най-добрия случай – само дълбоко озадачение.

                Всъщност основната ми идея през последните седмици далеч не е била такава, всичко, което си бях поставила за цел беше да продължа да съществувам. Сякаш през мен беше преминало всепомитащо торнадо и беше отнесло амбициите, мечтите, възгледите ми за света като цяло заедно с желанието ми за живот. Естествено имаше няколко спорадични изблика на потенциалното ми желание да прекарам по възможно най-добрия начин последното си лято в родината ми, но те сякаш не бяха напълно реализирани. Или греша?

Като цяло единственото, към което се стремях с цялото си същество, бе да оцелея. Глуха и сляпа за повечето неща, случващи се около мен, аз просто бродех и търсех подслон за сломената си душа и изтерзаното си съзнание. Чувствах се препълнена, до преливане или пръсване, или не знам и аз какво точно, но със сигурност до краен предел. Не можех да асимилирам нищо. Абсолютно нищо. Нищо, което ставаше наоколо; нищо, което се опитваше да достигне до мен; нищо, случващо се вътре в мен. Нищо. И едновременно с това се чувствах празна, изпразнена откъм съдържание, откъм желания, пориви, надежди.

Безпътна.

Лутах се безцелно и макар да знаех накъде отивам и къде би трябвало да стигна, безпътна е именно думата, която най-добре ме описва.

                Още преди време, година да кажем, съвсем съзнателно и целеустремено започнах да се разделям с хората, на които смятах, че държа. (Смятах – защото към днешна дата не съм особено сигурна в тогавашната си преценка, но нямам и желание да я поставям за щателно преразглеждане.) Бях сигурна, че така ще бъде по-добре и за мен, и за тях. И не знам, може би съм била права за тях, но като се замисля - за себе си май сгреших. Постепенността, с която се случваха нещата ми даде допълнително време да преживея всяка раздяла, да я изстрадам, да я осмисля и преживея. Но дали така е било по-добре, отколкото наведнъж да ме залее всичката тази.. скръб? печал? болка? Рядко се случва, но понякога наистина не мога да намеря правилната дума, която да описва идеята ми. Както и да е, мисля, че й придадох нужната яснота.

Това мое решение обаче не разреши докрай проблемите ми в тази сфера, така да се изразя. Остана основният.

Той остава тук.

А аз заминавам.

Обичам го. И това вероятно няма да се промени скоро, а и съм по-склонна да ползвам за случая думата – видоизмени, защото така си представям начина, по който ще еволюират чувствата ми.  И все пак…

„Болката ще си отиде, тогава, когато я пуснеш.”

Нямам никаква идея откъде или от кого съм чула или прочела тази мисъл, но чак сега осъзнавам колко е вярна. И колко сериозен е проблемът ми с това да се откъсвам от хора, места, да ги оставям, да ги пусна да съществуват и без мен, да допусна, че това е възможно и ще им бъде добре и след това.

Но как да го пусна (не ми харесва тази дума!) като ми се струва равносилно на това доброволно да се откажа да от всичко, което сме преживели заедно, от всеки момент? Не е ли пускането на болката да си отиде, отказване от спомените, които я причиняват? Или е възможно някак си да бъдат съвместени тези все неща?

                Възможно ли е да запазя прекрасните спомени и да се поуча от не чак толкова хубавите, без това да ми причинява болка, обвързана в моя случай с недотам приятните ми сълзи и т.н. ?

                Възможно ли е да се примиря с действителността, която заплашва да нахълта с взлом в живота ми, ако не я приема и допусна до себе си в най-скоро време?

                Способна ли съм на тази крачка или този път се опитвам да си поставя непосилна задача? Естествено гордото ми Аз протестира в този момент, твърдейки, че ще се справи, не му трябва помощ, още утре ще си състави подробен план за всяка част от схемата, която би могла да се окаже проблем и ще го следва стриктно до постигане на желания резултат. А именно – безболезнено приобщаване към един напълно и изцяло различен и непознат за мен свят. Е, не дотам непознат, но достатъчно плашещ във всеки случай.

А дали мога да си позволя лукса да се чувствам изплашена, когато би трябвало да съм на ръба на осъществяването на пълното ми щастие?

Дали?..

- Две лъжички любов за мен, моля!

-          Две лъжички любов за мен, моля! Само две, но от моята.

Винаги съм смятала, че общовалидна дефиниция за думата „любов” и нейното съдържание няма и не би трябвало да има. Всеки е свободен да даде своята индивидуална дефиниция, според това какво той самият приема за „любов” и точка.

                Моята любов напук на всяка друга е странно съчетание между несъвместими качества. Любовта ми е егоистична – също като мен, но и е безкрайно алтруистична. Някой иска ли доказателство?

Любовта ми бе готова да „сподели” обекта си и с други, ако това би било желанието му, да отстъпва, когато е нужно и да си затваря очите, когато е била пренебрегвана, недооценена или изобщо незабелязвана, но най-трудното нещо за нея беше да приеме факта, че дори след като си отиде, светът ще продължи да се върти, животът няма да спре и обектът й ще продължи да съществува, да диша, а й вероятно ще е способен съвсем скоро да се влюби отново, да обича. Такава трагедия, тя така и не го преживя.

Любовта ми е като шоколад. Бих я сравнила и със захарта, защото обожавам следния цитат:

-          Как бих могъл да пия кафето си без захар?! Та животът и без друго е толкова горчив!

И все пак: шоколад. Любовта ми е нежна, разтапяща, силно калорична и водеща до пристрастяване, но също така може да бъде и доста горчива. Зависи от консистенцията и дневната доза.

Любовта ми не е като наркотик – би могъл да дишаш и без нея, но знаеш, че би предпочел да не ти се налага. По-скоро би могла да бъде като много хубава книга, която постепенно те увлича, а когато свърши – си безкрайно объркан, трудно ти е да си спомниш какво е било преди това.

Любовта ми би могла да бъде едновременно най-стабилната ти упора, но и стените, които те притискат. Защото макар да е подарък, тя изисква много грижи.

Любовта ми не е безсмъртна, но умее да се пази и дори тежко ранена – да оцелява. Но ти знаеш най-добре - има неща, които са я карали да изпада в кома за неизвестно време.

Любовта ми може да бъде и всичко, и нищо. Но това вече сам решаваш.

Не знам за моята, но твоята любов със сигурност беше и продължава да бъде като хронична болка, за чието притъпяване е нужно все по-голямо количество от нея самата.

Безумно, нали?

Твоята любов беше всичко, което исках и всичко, което ми беше толкова трудно да получа. Не съм сигурна дали беше трудно да я заслужа или по-скоро да я задържа. Тя е свободна, също като теб, не признава граници, правила и норми. Има навика неусетно да се изплъзва и да отлита в неясна посока. Исках да я следвам, но не беше никак лесно. А може би не беше за мен.

Само тя можеше едновременно да ме успокоява както нищо друго, но и да ме докарва до истерия в рамките на по-малко от десет секунди. Много си приличате с нея. Не сте егоисти, просто много от нещата твърде слабо ви вълнуват. Трудно е да ви опознае човек.

Любовта ти е като стихийно бедствие – едновременно подхранва надеждата, но и поражда всички съпътстващи я неволи и трагедии. На моменти дори води до разни хамлетовски  дилеми -  има ли я, няма ли я?

Любовта ти за мен беше и всичко, и нищо; като самотен камък насред буйна река – да, прекрасно е, че си успял да се добереш и закрепиш на него, но съвсем не ти гарантира, че ще оцелееш.

Ето затова искам две лъжички любов от моята, защото ако сипя една от нея и една от твоята – кафето нито ще стане по-сладко, нито по-горчиво, а аз ще съм пропиляла още малко любов.