петък, 28 септември 2012 г.

„Аутопсия на една любов”


Всяка нощ танцуваш из душата ми, сякаш свириш на пиано. Бавно, нежно и мелодично. Докосващо.
Но твърде късно осъзнавам, че съвсем не е пиано. Ти късаш струна и всичко се разпада.
Душата ми и аз с нея.



Все същите думи, а очаквам смисълът да е различен. Не е.
Пак съм ничия, дори не и своя.

Не чувам ‘абсолютния тон’ в съзнанието си,не чувам дори собствения си глас. Безгласна, празна нота. Тон, лишен от звук.
Няма я мелодията ми, никой вече не свири за мен.
Не си тананикам мелодийки, които си сътворил набързо преди закуска.
Не се заслушвам в нечии виртуозни сола, звучащи от слушалките на случаен минувач. Не се опитвам до побъркване да ги разпозная.
Не търся музиката в своя ден.
Защото това беше ти.

Не усещам...
Не те усещам до себе си. Около себе си.
Не усещам допира ти и съзнанието ми инстинктивно се опитва да възпроизведе по всички възможни начини всеки спомен, всеки допир, с единствената цел да запълни липсата.
С усилия си припомням аромата на кожата ти, докато споменът бавно се изплъзва, изтича сякаш между пръстите ми, присвити до болка с единствената надежда да го задържат още дори само секунда.
Но образът ти е кристално ясен, макар мъгла да обгръща целия ми свят. Бавно притъпява сетивата ми, за да забави процеса на забравяне.

Като на кинолента преминават купища спомени, в нехронологичен ред. Твоето лице, твоята усмивка, твоите ръце, твоите думи, твоите ноти, твоята любов и твоите сълзи. Всяка частица от теб изгаря в съзнанието ми, превръща се в пепел и отравя дните и нощите ми. Затварям очи в отчаян опит да заспя, а твоят образ прогаря зениците ми. Отказвам се, отварям очи. Все още си ти.. Заспивам, сънувам, събуждам се и съществувам с теб като фон на всяка моя мисъл, на всяко мое действие, на всяка асоциация.
Почти две години на забавен кадър се въртят отново и отново и наподобяват някакъв извратен адски капан.

Не си принадлежа, съзнанието ми протестира, тялото ми отказва да ме слуша, сълзите ми търсят всеки удобен момент да напомнят за съществуването си.
Не съм болна, а не се чувствам и жива. Макар да съществувам. Все още. Като обсебена в борба със собствените си демони. Ту отпускам глава примирена и повдигам рамене в знак на капитулация, ту ми иде да крещя и троша, за да наруша монотонно повтарящата се схема. До лудост съм твоя с всяка част от тялото и съзнанието си. Разума ми не диктува, а сърцето не си записва. Почти не бие, от страх да не те изхвърли постепенно от системата ми.
А аз те искам вън! Далеч от мен..
Давам всичко, за да избягам.
Давам всичко, за да те няма, но този път наистина.
Защото половинчатите истини вече ми видяха сметката.
Кажи ми, че никога не е било, че е само фантазия, безсмислена проекция, безплътна илюзия, овехтяла мечта.

Но не е. И тази аутопсирана любов ще ме преследва до края на живота ми, спотайвайки се в крайните ъгълчета на съзнанието ми, събирайки сълзи и прах.
Никога няма да бъдеш на повече от един спомен разстояние.
Нали?
Никога няма да избягам достатъчно далеч...