събота, 18 декември 2010 г.

Дъжд от есенни листа


''In the middle of winter I at last discovered that there was in me an invincible summer.''
( „И неочаквано, посред зима, аз открих, че вътре в себе си тая едно невидимо лято.”)

                По подобен начин, един есенен следобед през ноември, надигайки глава от книгата, над която се бях зачела в парка, се загледах в неспирния танц на есенните листа. Едно листо бавно и почти недоловимо за слуха се отрони и полетя към земята, отдавна покрита със стотици други такива. После бавно се отрони още едно. И още едно. И още много. И за първи път в този слънчев следобед дъждът от есенни листа ме наведе на мисъл, която устните ми неволно промълвиха: „Колко тъжно!”
                Колко необичайно за мен. Аз вероятно съм един от много малкото хора, които не намират есента за тъжна, които се радват на мрачното, хладно, непостоянно време, точно толкова, колкото и на неповторимата палитра, в която природата се преоблича по това време на годината и на последните откраднати слънчеви лъчи. Есен - умиращ сезон. Поне така казват всички. Може би аз не гледам особено нормално на нещата, може би именно по тази причина едва сега за пръв път свързах есента с тъгата на падащите листа, ронещи се като сълзи от дърветата, тихо танцуващи по алеята в парка. Бездомни. Но само за миг. А в следващия – всичко си идваше на мястото – с допира им до всеки, паднал миг по-рано, лист. Не бе раздяла завинаги, а просто кратък полет, породен от едва ли не случаен полъх на вятъра. Пролет – Лято – Есен и край на краткия, наситен с багри живот. А – и Зима – време за вечен покой, край на кръговрата.
                Край на мен. Край на теб. Край на листата, ронещи се мълчаливо. Край на нас, отдавна превърнали се в невидимо присъствие, потънал в тишината фон на изпразнени откъм съдържание, избледняващи с всеки миг мечти.
                Край на цветовете, потопени в стаена скръб. Край на шепота, безпричинно угаснал с един последен дъх, ненужно поет. Край на мислите, така отдавна вкоренени в притихналото ми съзнание, вплетени в неразгадаема мрежа от предположения, надежди, заключения, изводи, прибързани, протяжни, не рядко безсмислени и по-често – безплодни, но никога – безцелни. Като мен самата.
                Изгубена или ненамерена. Пристигаща или заминаваща. Объркана или просто безбожно млада, наивна, различна сред еднакви или еднаква сред твърде различни. Непозната или забравена. Отчаяна или просто меланхолична. Насила докосната или без сила оставена. Мрачна или просто неясна. Неусетна или изгубила усет. Никоя или ничия.
                Или пък просто аз – незавършена.
                И аз осъзнах, че не нося в себе си невидимото лято, а едва доловимата късна есен, тиха, меланхолична и безкрайна.

петък, 17 декември 2010 г.

Не искам...


Не искам да ми липсваш тази вечер. Не искам да ми липсваш, когато и да е. 
Не искам да  плача и не искам да мисля. Не искам да се съмнявам и не искам да бягам.

N. 

четвъртък, 16 декември 2010 г.

Знаеш ли какво е да ти липсва...


Знаеш ли какво е да ти липсва... да ти липсва нещо или някого? Да, съвсем различно е, но липсата си е липса – никога не е приятна.
Може да ти липсва нещо, което с времето си изгубил, нещо, което си забравил, нещо, което си пропуснал. А може ли да ти липсва нещо, което никога не си имал?
Липсват ти нещата, които си оставил зад себе си, нещата, без които си преценил, че можеш, че си дори по-добре, нещата, които не са се оказали достатъчно важни. А е възможно и тези неща да са ти причинявали твърде много болка, напомняйки ти за някого, за някога, които не можеш да върнеш. А може ли да ти липсва нещо, което си мразил едва ли не от дъното на душата си, да ти липсва, защото е било там и е давало смисъл на омразата ти, която в противен случай би прехвърлил към някой друг или към самия себе си, омразата, която те разяжда отвътре дори сега?
Липсват ти неща, които са повредени, счупени, заличени, неща, на които си държал може би. А може ли да ти липсват дори тези непоправимо наранени неща, които си свикнал да обичаш дори така, защото просто значат нещо?
А може би ти липсват неща, които са ти принадлежали и може би не си оценил, които някой друг ти е отнел и сега осъзнаваш колко ценни са били всъщност. Липсват ли ти или просто искаш да знаеш, че все още са твоя собственост?
Или ти липсват нещата, с които си свикнал, може дори да не ти трябват, но си свикнал да са там, някъде наоколо?
А не ти ли липсват и хората?
Какво е да ти липсва някой?
Какво е да знаеш, че е бил до теб, че го е било грижа, но ти просто си бил твърде зает, за да го забележиш, или дори да си забелязал, си го пренебрегнал? Какво е да го няма, но да си го забелязал дълго след като вече не е там? Какво е да си бил сляп за някого толкова дълго време и сега да осъзнаеш това? Нима ти липсва по-малко?
Какво е да ти липсва някой, който е бил до теб, а сега е до някой друг и не можеш да си го върнеш, защото със собственото си пренебрежение и студенина си го отпратил? Какво ще е, ако никога не се върне, а трябва да го виждаш всеки ден?
Какво е да ти липсва някой, който си се опитал да спасиш, който е бил може би емоционално дотолкова наранен, осакатен, че ти си бил единственото, което го е крепяло да не се разпадне? Какво ако си намерил начин да обичаш този човек въпреки всичките му недостатъци, въпреки че не можеш да излекуваш раните му, или дори да ги запълниш, въпреки това? А ако този човек вече не е там, на кого ще повериш своята вече повредена психика? Кой ще спаси теб?
Какво е да ти липсва човек, който те е наранявал безброй пъти, човекът, причинил ти повече болка от всеки друг и все пак човек, когото си обичал? Какво е да ти липсва някой, когото доброволно си оставил в миналото си и то с причина? Какво е да знаеш, че си се отказал, когато вече не си е струвало... или все още е? Има ли начин да си сигурен в това?
Какво е да ти липсва някой, с когото си бил наистина близък и в един момент просто сте се изгубили, едва ли не несъзнателно, неусетно разстоянието е станало повече от километри, цял океан... от мълчание? Какво е просто да си пропуснал, да си забравил във важния момент да върнеш жеста и да бъдеш там до човек, който е бил до теб, когато най-много си имал нужда? Имаш ли право да ти липсва все пак?
Независимо кой точно ти липсва, ключовата част е, че ти липсва и че ако не можеш да го промениш, неприятното усещане си остава там. Чувстваш се сякаш си болен от рядка, едва ли не непозната болест, за която лек още не е открит, и нямаш никаква представа как ще издържиш изобщо, докато някой не го намери. Ами ако това никога не се случи? И в главата ти няма да спрат да се въртят, като на кинолента разбъркани спомени, усещания и изгубени надежди, няма да спрат да ти припомнят, да шептят, да те карат да се надяваш и да молиш да се върне изгубеното, пропуснатото. А може би не си болен от незнайна болест, може би е толкова разпространена, че има хиляди начини за лечение, но или никой от тях не ти дава особен шанс за пълноценен живот след това, или просто е твърде скъп, по един или друг начин, за да можеш да си го позволиш. И стоиш като просяк с разтворени ръце, отпуснати, с жални очи, с приведена глава и молещ се това да не е истина и някой да се смили над теб. Защо? Защото чувството се е вмъкнало под кожата ти, разпростира се и навлиза като лед в кръвта ти, раздира вените ти, устремено към издълбаната част в гръдния ти кош, към липсващото там. Но няма да спре, когато разбере, че вече не ти е останало сърце, защото си го изплакал, изстрадал, разбил на малки парченца, безкрайно малки, правейки го неспособно да бъде събрано отново заедно, сглобено, залепено, биещо отново, не и без да липсва някоя частица. Няма да спре дори тогава, ще намери начин да се вмъкне в душата ти, да се загнезди там и да те накара да се свиеш на кълбо в спазми, които сам няма да си способен да контролираш, защото вече ще е навсякъде. Няма да са само мислите ти, които непрестанно ще те водят обратно, ще те препращат по различни пътища към едно и също – човека, който толкова ти липсва. И няма да спреш да си спомняш не само лицето му, дъха му, думите и допира на кожата, дори мириса на парфюма му, няма да е само това. Ще е всичко, всичко, което сам не си способен да си върнеш, дупките, които не можеш да запълниш, най-вече тази празнина между ръцете ти, защото няма да има кой да те прегърне в този момент. Тишината ще те притиска, няма да си способен да чуеш дори собствения си глас, няма да имаш такъв, ще ти бъде отнет от липсата на думи, с които да изразиш всичко това. Няма да има емоция, с която да сравниш тази липса, това чувство, защото колкото и пъти да си го изпитвал винаги е различно, различно лице, различни ръце, различна болка. Няма да можеш да се протегнеш и да докоснеш, да погледнеш и да видиш в далечината, защото ръцете ти ще бъдат отмалели от непрестанните опити да се задържиш цял и прав, да не се предадеш, а очите ти - отмалели от взиране в безбрежната далечина на миналото, ще бъдат като зашити за клепачите ти, за да не си способен и да погледнеш напред, да видиш нещо отвъд константната самота. И няма да имаш силата да се надигнеш, да се изправиш, не само защото няма кой да ти помогне, а и защото сам не си способен да повярваш, че има смисъл, защото няма да има. Няма да можеш дори да определиш кое боли повече – изгарящото желание, почти физическата болка, която можеш да усетиш по връхчетата на пръстите си, по дланите на ръцете си, навсякъде, или мисълта, че всичко това няма да спре скоро или изобщо, и че дори и да спре, нищо няма да е способно да поправи щетите, нанесени от усещането, че си сам в този момент. И ще усещаш как ти се иска да изчезнеш, да те няма, да можеш да се скриеш, да се свиеш на кълбо и да плачеш, но няма да можеш, защото вече си го правил и знаеш, че не променя нищо, а и не би могло. Чувстваш се ограбен и разкъсан от самия себе си и нещото, което не можеш да дефинираш, защото не можеш и да го контролираш, никога не си могъл. И ще знаеш, че ако можеше да се видиш отстрани, дори ти не би бил до себе си в този момент, в който приличаш не само на смешна и в същото време – сърцераздирателна, картинка от комикс, защото независимо колко безкрайно много ти е писнало от драмата в живота ти, ти ще знаеш, че самият ти си драмата, пропуснала да завърши с хепи енд – би било противоестествено. Няма да има хепи енд, защото няма да вдигнеш телефона и да се обадиш пръв, няма да признаеш слабостта си, няма да си позволиш да бъдеш слаб един единствен път дори, защото това си ти и независимо колко ти липсва, сега го няма и ще пропуснеш да обвиниш себе си за това. Или обратното – ще поемеш цялата вина, ще се чувстваш по-долен от всяко друго живо същество на Земята и няма да можеш да си намериш място от ненавист, от омраза към самия себе си. Но и това нищо няма да промени. Разпилян и наранен, нуждаещ се и неудовлетворен, надяващ се и протягащ ръце, взиращ се, със замъглен от пресъхнали сълзи, поглед ще продължаваш да стоиш там, все толкова сам. И дано отмине миг по-скоро, защото никой, включително и ти не знаеш какво е да ти липсва някой, защото всичко се случва толкова бързо, едва ли не миг от секундата, и последното, което можеш, е да останеш прав и с думи да пребориш напиращото да се разпадне в ръцете ти сърце. Защото току-що преминалата буря няма да е последна, и това, че сега успокоен, примирен или може би щастлив гледаш на нея така, няма да те защити от следващия прилив. И сам знаеш, че никога и никой няма да е достатъчно силен, за да те защити, дори ти самият няма да си способен да се спасиш, защото нямаш избор и няма начин.
Това е да ти липсва някой. Липсата е осъзнатото усещане за неналичието на единственото, от което се нуждаеш точно в този момент.
Липсва ти... нали? А съжаляваш ли?
И кажи ми тогава какво е да не можеш да намериш сигурно убежище дори в мислите си, да изгубиш себе си, обзет от липсата на някой друг; в безлунна нощ да се молиш дори за една звезда, защото нито едно пламъче не е останало в душата ти, за да осветява пътя ти. Или ми кажи какво е да шепнеш сам на себе си в мрака, за да не чуваш гласа на самотата, виковете, които тя неистово надава, някъде вътре в теб, и да се опитваш да се бориш с изригващите една след друга емоции, непознати, неприсъщи, но намерили си дом в поруганата ти душа.
Кажи ми или по-добре замълчи... Защото аз знам какво е, била съм там.
Защото ми липсваш всеки един ден, но се опитвам да живея с това.

В твоите очи...


  И всичко, което виждах в твоите очи, 
     бе тази тиха болка...
...и надеждата нелепо отлетяла... 

вторник, 14 декември 2010 г.

Излишни въпроси






Говори ми, мога да те слушам цял живот. Говори ми и не спирай, аз попивам всяка твоя дума. Не ме питай дали разбирам и дали те слушам. Излишни въпроси.

Дръж ме така, няма по-хубаво място от твоите прегръдки. Мога да остана така завинаги. Прегърни ме още по-силно, не ме питай как съм и дали не ми е студено. Излишни въпроси.

Не си отивай, знам, че е късно, но остани. Не искам пак да съм сама в края на деня. Остани и не ме питай колко е часът и дали ще се прибирам. Излишни въпроси.

Играй си с косата ми, нищо че всъщност това правиш откакто седим тук. Продължавай, защото на мен никога няма да ми омръзне. Не ме питай има ли нещо и дали не съм тъжна. Излишни въпроси.

Не гаси тази цигара, дай ми да си дръпна и аз и запали следваща. Знам, че е лошо, но кое ли не е. Не ме питай дали се шегувам и дали няма да я хвърля. Излишни въпроси.

Не мърдай, знам, че ти е трудно, но искам да запомня този миг такъв, какъвто го направи ти за мен. Не ме питай какво имам в предвид и дали не е станало нещо. Излишни въпроси.

Затвори очи, красив си винаги, а така още повече. Толкова спокоен. Понякога ми се иска да бях като теб. Не ме питай плаче ли ми се и какво не е наред. Излишни въпроси.

Не ме пускай, няма да имам сили да се върна. Само тук и сега мога да бъда себе си напълно. Не ме питай дали умирам вътрешно и къде съм сбъркала. Излишни въпроси.

Спри времето, за да мога да ти се порадвам за последно преди бурята. Не искам да си тръгваме преди да е заваляло, макар че дъждът ще замъгли чертите ти. Не ме питай дали ме е страх и дали съм сигурна, че всичко ще отмине. Излишни въпроси.

Кажи ми пак, че съм красива, само на теб бих повярвала. Принципно не съм от хората, които се лъжат толкова лесно. Не ме питай какво мисля за себе си или за теб. Излишни въпроси.

Говори ми, прегърни ме пак, затвори очи и ми кажи това, което искам да чуя… всяка твоя дума.

Излишно е да ме питаш дали разбирам – винаги съм търсела смисъла.
Излишно е да ме питаш дали те слушам – никога не съм спирала.
Излишно е да ме питаш как съм – никога не съм била по-добре.
Излишно е да ме питаш дали не ми е студено - никога не съм била по-близо до теб.
Излишно е да ме питаш колко е часът – има ли значение, щом искам да останеш с мен.
Излишно е да ме питаш дали няма да се прибирам – има ли смисъл, щом ще трябва да те пусна.
Излишно е да ме питаш има ли нещо – има още толкова много, но те нямат значение сега.
Излишно е да ме питаш дали съм не съм тъжна – с теб съм единствено спокойна.
Излишно е да ме питаш дали се шегувам – бих могла, обожавам смеха ти.
Излишно е да ме питаш дали няма да хвърля цигарата – не, че не съм го правила, но днес забравих принципите си вкъщи.
Излишно е да ме питаш какво имам в предвид – толкова много неща, за които ти дори не подозираш, но като че ли е по-добре да си остане така.
Излишно е да ме питаш дали не е станало нещо – да, стана естествено. Ти се появи и си намери място в моя свят.
Излишно е да ме питаш плаче ли ми се – да, но не е нужно да разбираш колко ми е трудно.
Излишно е да ме питаш какво не е наред – знаеш, че не съм от хората, които се оплакват от тривиални неща като живота.
Излишно е да ме питаш дали умирам вътрешно – отдавна умрях, а ти ме върна към живота. Не ми го отнемай.
Излишно е да ме питаш къде съм сбъркала – грешка е дори, че пиша това, но не намерих друго решение.
Излишно е да ме питаш да ме е страх – трябва ли, когато ти си все още тук.
Излишно е да ме питаш дали съм сигурна, че всичко ще отмине – естествено, винаги отминава. Хубавите неща също.
Излишно е да ме питаш какво мисля за себе си – сега не говорим за мен. Познаваш ме.
Излишно е да ме питаш какво мисля за теб – всичко тук беше за теб. Нищо, че не го знаеш.

Говори ми, прегърни ме пак, затвори очи и ми кажи това, което искам да чуя… всяка твоя дума.

октомври 2009. година

неделя, 12 декември 2010 г.

Приказка за Никога



Никога не се върна. 

Никога тази врата не се отвори отново.

Никога ти не се показа зад нея.

Никога аз не бях там, за да те посрещна на прага.

Никога е ужасна дума. Никога е символ на безнадеждност, обреченост, безкрайност, липса.

Никога е олицетворение на вечност, която няма да я има, на мечти, които няма да се осъществят, на всичко, което няма да се случи, на цял живот, който няма да бъде изживян… никога.

Никога.         

Никога. Никога.

Никога.
Никога не ти казах всичко, макар да бях се зарекла да не крия нищо от теб.

Никога обаче не те и излъгах, точно както и ти бях обещала.

Никога не се осмелих, никога не повярвах, никога не посегнах, никога не се борих.

Никога не изрекох думите, които изгаряха езика ми и се въртяха като неонов надпис в главата ми, думи, които можеха да сринат света ми и да го изградят наново.

Никога.

Никога не наруших мълчанието, което бе толкова оглушително. Мълчание, което можеше да ме побърка, да ме лиши и от последната капка здрав -  или не дотам – разум. Мълчание, което ми коства цял един живот. Мълчание, от което ме боли, мълчание, което овъглява езика ми, изпарява мислите ми, вледенява сълзите ми. Мълчание, което ми тежи повече от всичко, а го нося със себе си всеки ден, като клеймо, като жигосан белег по кожата ми.

Никога не преодолях себе си от страх да бъда щастлива един-единствен път. Никога не надмогнах безграничната си способност да се самонаказвам, никога не си простих.

Никога не поисках, знаейки, че мога и да получа, каквото искам. Никога не помолих, знаейки, че това няма да са просто думи, глухи и празни. Никога не се ослушах, никога не дочаках ответен отговор, никога не зададох въпроса.

Никога и не спрях… да копнея, да мечтая, да градя илюзорни реалности, фалшиви, невъзможни утопии и никога не спрях да вярвам в тях.

Никога не спрях да се надявам, дори когато нямаше място за напразни надежди.

Никога не погледнах назад.

Никога.

И вината е само моя.

А можех да ти кажа всичко, можех да ти дам шанс, можех да си дам шанс. Можех да попитам, да чуя, да повярвам, да спра да се надявам и да приема истината, която така и не опознах. Можех да не се спирам пред фалшиви стени, градейки още хиляди такива.

Можех да не ти давам повод сега да не спиш, точно както и аз впрочем.

Можех да лежа до теб и да съзерцавам лицето ти, олицетворение на моя душевен покой.

Не.

Никога не съм могла. Това щеше да е съвсем друга приказка.

Приказка с евентуален хепи енд. Приказка, в която нямаше да съм себе си напълно – тъмна, мрачна и вечно обсебена от собствените си демони. Приказка, в която море от безбрежно щастие щеше да залее света ми, да го наводни и постепенно да го превърне в безкрайна идилия. Приказка, в която щях бавно да се давя, мислейки само за теб. Приказка, в която мечтите се сбъдват и всички заживяват щастливо. Приказка, която вероятно би завършила с главната героиня – тоест аз, в клиника за душевно болни, овързана в бяла усмирителна риза, с поглед зареян, неадекватен и щастлив.

Приказка… от която избягах.

Празно е, но на мен така ми харесва...

Теб те няма. 
Мен ме няма.
Празно е.
Точно както и в очите ти. Точно като пощенската ми кутия. Като ЖП гара, потънала в среднощния мрак, като малките улички в безлюдния град.
Празно е като избледнял спомен за вчерашно щастие.

Празно е, но на мен така ми харесва...

 

Тази вечер...




Тази вечер стоя сама на скалите, близо до плажа, близо до вълните, разбиващи се и превръщащи се в нежна мъгла.
Тази вечер наблюдавам залеза сама, а след това оставам с очи, вперени в звездите. Небосводът никога не е бил толкова необятен.
Тази вечер не съм тъжна, не ми е самотно дори.
Тази вечер всичко е идеално такова, каквото е – несъвършено.
Тази вечер отнякъде долита тиха музика, позната мелодия, заглъхващи в далечината думи, носещи своето недочуто послание.
Тази вечер си мисля за вчера, за онзи ден, за миналата седмица, за миналото лято, просто за преди. А беше толкова просто...

„Тази вечер няма да плача” бях си обещала, макар и не на глас, макар и сама на себе си. И наистина опитах. Опитах се да погледна, да задържа погледа си повече от минута и да се слея с безбрежната синева. Опитах се да оставя всичко там, където принадлежи – в миналото, и да погледна без страх напред. Лекият ритмичен плясък на вълните, небрежното шумолене на листата, тихата мелодия – защо можех да ги усетя, но не и да се слея с тях, когато наистина имах нужда... да забравя. Да се заслушам, да се замисля, да спра да мисля. Да погледна, да оставя взорът ми да се рее, свободен като птица, свободен като лек ветрец, като нежен бриз... като теб.

„Тази вечер няма нужда да мисля за теб.” бях си казала. И го вярвах. Може и да нямаше нужда, но беше толкова естествено за мен, толкова спонтанно и нормално, сякаш запълваше времето ми, сякаш винаги е било така. А не беше. Не, ти не беше мой любим, не беше мой приятел, не беше роднина или близък, беше просто ти и това ми беше достатъчно. Мога ясно да си спомня колко нормално и някак естествено бе за мен да чуя гласа ти всяка вечер, независимо какво точно ми казваше, независимо от думите ти, от действията, гласът ти ми стигаше. Не беше най-сладкият звук, но беше единственото, което исках да чуя. И ти не беше моето момче-мечта, дори трудно някой можеше да те опише с мечта, та била тя каквато и да е. Ти беше проблем, кошмар, но не и моят. Ти беше моето душевно спокойствие, моят мир, моята свобода. Само ти беше способен да ми донесеш това усещане и сякаш го знаеше, затова нямаше нужда да го казвам на глас. Толкова много неща не успях да ти кажа, толкова много неща, който ти вече знаеше... може би. Толкова други успях да изговоря, незначителни, безсмислени, но споделени... с теб. Толкова пъти не бях спала, толкова пъти се бях тормозила, толкова пъти ме бе притеснявал и толкова пъти ме бе ядосвал. Но много повече ме бе накарал да се усмихна, да се засмея, когато не мислех, че съм  способна на това, толкова много пъти ме бе успокоявал. Толкова много пъти те нямаше, толкова много пъти не можех да те докосна, да те прегърна, толкова много пъти не исках да ти казвам и дума, нямаше нужда. Но много повече бе до мен от другия край на телефонната линия, от другия край на света, на моя свят.

Тази вечер си мислех единствено как ми бе обещал да сме заедно тук, а не можа да изпълниш обещанието си. Но не те виня. Поне опита – обеща ми, даде ми надеждата, а това бе достатъчно. Да, иска ми се да бе тук и да можеше да чуеш каквото чувах аз, да можеше да усетиш това, което усещам и аз, да можеше да помиришеш, да вкусиш, да опиташ, да разбереш. Но и без това съм сигурна, че щеше, това ми стига.

Тази вечер ти отново си моят покой, моят далечен пристан, моята утеха в мрака, рамото, на което да склоня глава. Дори да те няма.
Тази вечер – това си ти – всичко край мен. Не е нужно да мисля за теб, защото ти стоиш пред мен, ти си във всичко, което ме заобикаля, във въздуха и морето, в пясъка и залязващото слънце, в скалите и далечния кей, в мечтите и спомените ми. Не е нужно да затварям очи, за да те видя, ти си тук и мога да те усетя. Това ми е достатъчно. Ти си ми достатъчен, за да живея. Нужен си ми и за първи път не ме е страх да го кажа открито, да призная, че имам нужда от някого, че наистина с него светът ми е по-добър, че аз съм по-добър човек, че съм себе си. Може би закъснях, но вярвам, че ти го знаеше, вярвам, че го беше разбрал, вгледан в очите ми, замислен, унесен.

Тази вечер може би беше поредната прекарана по този начин, може би с нищо не се различаваше от всяка друга. Навярно някой бе забелязал момичето, което всеки ден по залез се отправяше към недалечните скали и оставаше там, чакайки изгрева. Чаках го, вярно е. Все пак ти бях обещала да го гледаме заедно. Само аз, ти и слънцето. За да видим как бавно разкъсва мрака, изплувайки сякаш от дълбините на безкрайното море, как постепенно обагря небето в хилядите нюанси на розово, оранжево, червено. За да видим как се издига все по-нагоре, прокуждайки всеки спомен за тъмнината, която бе царяла минути преди то да се появи, носейки надеждата на един нов ден. За да го наблюдаваме, сгушени един в друг, после да станем спокойно и да се приберем, може би да легнем, може би да заспим.

Тази вечер не дочаках изгрева, дори не останах в очакване на слънцето да залезе.
Тази вечер за пръв път нямах сила да гледам същия спектакъл.
Тази вечер за първи път не казах нито дума, не допуснах нито сълза да се стече от изморените ми очи.
Тази вечер за последен път си припомних какво можеше да бъде, защото утре вече нямаше да съм тук, нито някой друг ден.
Тази вечер знаех, че никога няма да се върна.
Тази вечер си бях взела сбогом с теб за последен път. За да няма повече красиви несподелени залези и изгреви, за да няма повече с мъка слепени, натрошени мечти, за да няма повече думи, изречени тихо в необятната тъмнината. За да не протягам вече неуморно ръце, за да не се взирам в безкрайността, за да остана цяла поне веднъж до края на нощта. И за да не се боря със сянката ти през деня. За да не пропуска сърцето ми по един удар, когато се сетя за теб, за да не спре да бие изобщо. За да си тръгна с усмивка, че те е имало и без тъга, че те няма.
Тази вечер те обичах. Както всяка друга вечер. Повече от всяка друга.





30.08.20..

"Някои хора..", Недялко Йорданов


 

Аз те попитах за какво мислиш, а ти ми каза:

- Не зная. Вятърът отвява мислите ми като калинки.

Тогава аз вдигнах ръка, хванах една мисъл и я

затворих в шепата си като в кибритена кутийка.

Долепих ухо и чух гласа на затворената калинка:

- Не искам да си отиваш!

- Усмихни се. Какво, че ще си отида?

На далечен път заминават и жеравите, но ще се върнат.

Зад червените къщи изчезва Слънцето, но ще се върне.

И влаковете се завръщат, нали?

И хората.

Какво са разстоянията метър и километри?

Има очи, които виждат през високите планини.

Има мисли, които летят над безкрайните равнини.

Има хора, които никога не се разделят.





Усмихни се.
Има хора, които никога не се разделят.