сряда, 17 април 2013 г.

My door is always.. open?




-          Здравей! Радвам се, че писа. Супер съм. Ти как си?
-          Ами добре съм, оправям се. Ти какви ги вършиш напоследък?
… и така нататък.
Станах и отидох да свърша нещо из кухнята. По между другото. А той и разговора си беше такъв „по между другото“.

-          Хей, какво има? Какво ти е?
-          Нищо, оправям се. Добре съм..
И усетих как се отдалечавам отново. Друг човек, друго време, същата схема.

Много е лесно така, нали?
Да станеш и мислено да затвориш собствената си врата. Вратата към теб. Представяйки си как ще ги оставиш неутешимо самотни да тропат по нея.
Е да, ама не баш. Удобно пропускайки няколко възможни или по-скоро – реално приложени сценария:
1.       Пред теб пръв някой друг (или последователно много други) са затръшнали своите врати, на които ти така безутешно си чукал. Така че твоята затворена врата някак си никак не променя ситуацията. Неприятно, нали?
2.       Затръшваш врата, която само ти си знаеш, че съществува, защото никой никога не се е сещал да почука. Да, вярно, нахлували са хора без предупреждение, но и са се изнизвали по същия начин.  Само ти самотно се надяваш някой някога да почука преди да те опустоши. А дали една врата би го спряла?
3.       Няма врати, няма тропащи и затръшващи. Само ти си и живота продължава. Но как би ти се искало да има… една врата, която да затръшнеш. Не че би решило проблеми ти, едва ли би променило нещо изобщо.

Намери ли се някъде там из сценариите? Само не ми казвай, че всичките са ти познати?!
Стига де, разваляш ми цинично-прозаичната идея.
Както и да е.
И аз съм тук сега, във всичките сценарии пак съм аз. И кой изобщо ме пита имам ли врата, искам ли да имам, трябва ли ми.  Все тая. Ще си я нарисувам мислено, ще си я затръшна пак мислено и ще си представя, че с това нов край и старо начало.. или пък обратното?
Мислено ще се отделя и отдалеча от нещата, които са си тръгнали от мен много отдавна. И ще си представя, че е било по мой избор. А и в крайна сметка, щом изобщо съм го допуснала, значи сама съм си го избрала. Край на драмата.

И под тънка чертичка в долния край на страницата:
Е, добре! И сега какво?! На моменти, които напоследък преобладават над всички останали, почти цялата ми житейска ситуация е толкова излишно сложна, аз самата съм толкова объркана, че и сама не мога да се разбера. Но задължително негодувам и се жалвам, че другите дори не се и опитват да ме разберат. Иначе успех им пожелавам. Ей това е – да отворят вратата и зад нея какво?! – стена. Забавно, нали? Ходи ме разбери сега..

понеделник, 8 април 2013 г.

Пази ме, защото си тръгвам от теб.


It’s not that I can’t be alone, I just don’t know how to be without you.


Пази ме, защото си тръгвам от теб.
Връщам се обратно, за да се науча да бъда себе си без теб.
Гледаш ме объркан, но обяснение не е това, което търсиш.
Усещаш, че нещо се е променило. За пореден път. По различен начин.
Аз. И няма да спра.
За миг ме изпускаш от поглед и вече не съществувам.
Можеш да ме почувстваш във въздуха около себе си.
Виждаш ме, когато затвориш очи. Само аз прозирам под клепачите ти и въпреки това ги отваряш.
Избираш да ме няма. Този път съзнателно.

Душата ми като празно кино



Душата ми като празно кино.
Прашасалият салон на живота ми.
История с липсващи зрители.
По една празна седалка за всеки, който си е тръгнал някога от мен.
Прозрачни снопове слънчеви лъчи от някоя мимолетна надежда се промъкват по крайните редици.
Скоро ще дойдат дежурните от Поддръжката на Разбити Същности да ме постегнат и приведат във вид за следващата прожекция.
Мечтаех си тази да е последна. За деня. За света.
Исках само тихо да затворя врати и да останем с непоканеното минало насаме.
Но се изплъзва. Разтваря се във въздуха.
Отново е днес. Отново съм аз. Без теб.

Днес ти не мислиш за мен.



Ръцете ти не могат да ме стоплят днес.
Допирът ти пари, жигосва ме. Но не топли, а сякаш отнема топлината.
Очите ти не търсят мен в този ден.
Поглеждам те и вече не съм у дома. А доскоро бях.
Душата ти не копнее вече за моята близост.
Близост, която днес дори леко нагарча.
Устните ти не шептят нито на мен, нито за мен.
Мълчанието остава единственото ни успокоение.
Днес ти не мислиш за мен.
Но аз не мисля за теб. Мисля за човека, когото вече не си.