Отвори ми. Нося тишина.

Тихо пристъпвам с надеждата да ме чуеш по-добре.

Пак повтарям.

Отвори ми.

Но теб просто те няма. Безмълвна сянка зад заключена врата.

Но аз пак ще се надявам.

Нося тишина.

Няма и дума да чуеш повече от мен. Всичко е казано, твърде много думи са изговорени всъщност.

Безмълвие.

Какво се случва в момента, в който осъзнаеш, че не липсваш на никого? Колкото и драматично и парадоксално да звучи, макар целта далеч да не е такава.

Какво се случва тогава? Когато мине първото денонощие, в което никое човешко същество не те е потърсило? Когато никой не се е сетил дори за миг? Не се е замислил за теб случайно през забързания си ден или дългата безсънна нощ?

Какво е чувството? Защото не ми достигат думи да го опиша.

Тишина, мълчание. Отначало странно, като затишие пред буря. Затаяваш дъх и очакваш. С всеки изминал час, ден става една идея по-тежко, тежко на душата. Докато не го приемеш изведнъж – неизбежната истина.

Има само два варианта, когато осъзнаеш, че днес е просто поредния ден, в който не липсваш на никого – това или те кара да се чувстваш безгранично свободен, или безгранично сам, сам и самотен.

Ето свободен си – никой не очаква нищо от теб, можеш да направиш всичко, да отидеш където и да било, дори да не се върнеш. А има ли къде..

Но аз съм по-скоро сама, нося тишина. Всичко в мен е затаило дъх, но не в очакване. Смирено, мълчаливо. Не чакам следващия ден да дойде, това ще се случи така или иначе. Има твърде много неизбежни неща  в живота. Ти може би си бил едно от тях, но да чакам за теб би било най-безсмисленото, което някога съм правила. И все пак съм напът. Напът да подхраня поредната надежда с поизсъхнали спомени, овехтели са с времето. Напът да завърша поредното неизпратено писмо до теб. Напът да се почувствам изгубена отново. Но защо? Аз знам как свършва тази история, ако може да се каже, че свършва изобщо.

Няма смисъл. По-добре да замълча.

Отвори ми. Нося тишина.

Друго не ми остана.