Остани...

Цял живот чаках за правилния момент, но изглежда такъв няма.

Така че върви си… или остани.
Обещавам да не вървя след теб. Да не те следвам, да не викам името ти, да не ти пращам послания по вятъра и да не се моля тихо вечер да се завърнеш.
Обещавам.. да живея без теб. Да обичам пак, да се усмихвам, да желая, да копнея, да творя. Да съм цяла отново.
Но кога?

Вероятно ще да е, едва когато се науча не да чакам идеалния момент, а да намирам време за такъв, за теб, за себе си. За да ти кажа, че се нуждая от теб. За да го призная пред себе си, дори това да ме кара да се чувствам слаба. Да призная, че сега щастието ми зависи от теб, изцяло е в твоите ръце. И макар именно това да ме прави толкова уязвима.. защото знам, че твоето едва ли някога е зависело дори частично от мен. Въпреки това..

Когато се науча да не гоня вятърните си мечти и да не строя пясъчни замъци сред блатата от съмнения в главата ми. Когато се науча да прекосявам тресавищата и плаващите пясъци в съзнанието ми, може би..
Когато се науча да приемам вътрешния ми мир като дом, спокоен, познат, присъщ, а не като квартира, нуждаеща се от пребоядисване или смяна на тапетите и мебелировката. Когато се науча да приемам себе си, каквато съм, когато съм покрай теб, защото ще е лъжа да кажа, че не ми влияеш безумно много. Безумно е най-точното определение. Безумие е. Всеки, когото съм срещнала някога, всеки, присъствал в живота ми, дори за малко, ми е повлиял, не защото съм безхарактерна, а защото лесно се впечатлявам.
Търся вдъхновение.. навсякъде.
Това ми е проблемът.
Търся несъвършенства, дефекти, недостатъци, неща за поправяне. Те ме задействат. Сякаш съм система за експресна помощ в критични ситуации или нещо подобно на група за подкрепа.  Знам ли?..

Остани.
Няма да те моля.
Пак се връщам на темата.
Знам, че е рано или прекалено късно.
Знам ли?..
Нищо не знам явно. Но и не искам. Не желая да съм все аз нещастницата, нали невежеството е блаженство?

Остани.
Колко отчаяно звучи. Особено от мен. Особено сега. Когато дори не си напът да си тръгнеш. Но после няма да му е времето и мястото да те моля, да се надявам, да те убеждавам. Ще си прав. Знам.
Просто съм длъжна да го кажа. Искам да го кажа. Казвам го, защото отсега ми липсваш.  Сега искам да се протегна, да докосна с връхчетата на пръстите си кожата ти, да затворя очи. Да те обичам, без това да е причина да съзнанието ми да заприличва на бойно поле между страхове, надежди, съмнения, мечти и желания.

Отварям очи.

Тук си. Сега. Все още. Докога?

Остани.

Имам нужда от сиянието ти в мрака на моята душа. Изобщо знаеш ли какво тъмно и непроходимо място е тя? Познаваш ли? Не ти и трябва. Аз поне милион пъти съм се губила из нея, а ти смело крачиш сякаш с факла в ръка. Може ли да вървя след теб? До теб? С теб?
Заедно..
Позволи ми да опитам. Да съм себе си с теб. За теб.

Остани.

Озаряваш деня ми, изгряваш като слънце над всички противоречия, вкопчили се в хищническа хватка около щастието ми. Не ме е страх. Всичко е толкова ясно. Не ме е страх. Макар да ослепявам. Предпочитам го. Предпочитам теб. И себе си, когато съм истински щастлива, дори да е за миг, два, момент, вечност, поне в моята душа.   

Ще останеш поне засега, нали?
Дори да знаеш, че моето засега може скоро да не свърши?

http://www.youtube.com/watch?v=1nP3XB7hrFo
http://www.youtube.com/watch?v=6CvuyaKmLnw