понеделник, 13 юни 2011 г.

Още един хаотичен пост с подзаглавие: Щастлива съм!

Никой няма да позвъни и никой няма да вдигне този телефон. Никой няма да се обади.
Никой няма да попита и никой няма да му отговори. Никой няма да разбере.
Никой няма да те потърси и никой няма да те намери. Някой иска ли мен?

Малко от стандартния песимизъм с доза обреченост, гарнирани с добре познатия фатализъм на базисното ми отношение на нещата, живота и света като цяло. Но нека отбележа по-важното сега:



Щастлива съм. За първи път в живота си, сякаш е константно. Сякаш е ненакърнимо, невъзможно да бъде заличено. Незабравимо. Последното поне е сигурно.
Няма да те забравя. Не се притеснявай. Няма да ти е нужно да ме жигосваш, както ти се прииска в отчаян, наивен изблик на садистичност, с аргумента, че те е страх да не те забравя и че ти се иска да имам нещо от теб.
Е, спи спокойно, слънце, вече имам.
Даде ми каквото сама не си дадох за толкова години – възможността да бъда безгранично щастлива. Безоблачно. Безпрепятствено. Безметежно. Но не и без теб. Поне засега не.
В душата ми е слънце, море, вълни, музика, аромат на лосион и цветя, плодове, хладен ветрец, бурни нощи и спокойни дни, любов и ти. Прости ми, не исках да звуча романтично, не е по моята част. Ще си поемеш частта от вината, надявам се.
Последна вечер, в която не заспивам до теб, последна утрин, в която не се будя до теб. Последни часове без теб.. е, не, не искам да ги броя, знам, че ще има още много такива.
Звуча объркано, а не съм. Само мислите ми са хаотични, неспособни да влязат в синхрон с емоциите ми, толкова невъзможно стабилни, непоклатими, константно позитивни. Неимоверно чисти и до безкрайност несвойствени на бурната ми, несретна, несвикнала да бъде шастлива и в мир със себе си душа.
Това съм аз сега, слънце. Такава ме правиш. Знам, че ти харесва. Знам. И на мен ми харесва. И не искам да свършва, не искам дори да го обмислям. Не, че няма да го приема както всеки друг край в живот като моя, изпълнен от началото си с краища безчет. Не искам да те пускам отново, дори за ден, не искам да откъсвам пръсти от кожата ти, не искам да вдишвам обикновения мръсен градски въздух, та дори бил той и разнообразен с морски примеси, вместо твоя аромат. Искам да рисувам с връхчетата на пръстите си по кожата ти безкрай, докато спиш, докато съънуваш, мечтаеш, дишаш. Искам да съм с теб и тогава, и след това.
Не искам да те губя. Не искам да губя и себе си. Не искам да съм твоя сянка, искам да вървя заедно с теб.. до теб. Не искам да се обезличавам, не искам да спирам да мисля, дишам, действам като самостоятелен човек. Не искам. Но искам теб и това е в пъти по-силно. Исках да мога да ги съвместя, да намеря баланса и успях уж. Сякаш. Може би. Стига ми засега. Доволна съм.
Щастлива съм. Това ми стига, достатъчно ми е. Всичко е. Аз съм си аз и ти си с мен. Липсваше ми и аз ти липсвах. Знаеш ли колко много значат за мен тези думи. Накара ме да се запитам дали не са по-силни от всяко „обичам те”, не броейки, разбира се, всички фалшиви такива, неизречени от нас. Възможно ли е да обичаш някого, а да не ти липсва истински? А? Не знам, наистина. Ти ми кажи. Или пък недей. Спирам с въпросите, предимно и най-вече с безсмислените. С лутането, търсенето, безсмислиците, драматизирането и всички други гаври на собственото ми съзнание с душевния ми мир.
Обещавам.
Обещавам си и ти обещавам.
Щастлива съм. Това ми стига. Това и ти сте всичко, което искам. И слънце, и море, и пясък, и сладолед, и ние. И луна, и звездно небе, и морски бриз, и ние. И спокойствие, и сладки сънища, и закуска в леглото, и аз, и ти, и ние заедно.
Трябва да спра да го повтарям. Но как като съм вклюбена в начина, по който звучи: НИЕ. Досега не е имало точно такова НИЕ. Никога след нас няма да има същото НИЕ. Ще са други, ще сте други, ще сме други. Но не и НИЕ.
Затова сега това лято е за НАС, за да можем НИЕ да сме себе си до краен предел, изцяло и напълно, без граници, без ограничения, без страхове и подозрения. Иска ми се да кажа и без проблеми, но без тях няма да интересно. Нали?
Нашето лято.
Нали?

П.С. А после дали не можем да помислим и за наша есен? Наша зима? И още една пролет заедно?
Всичко е възможно. Но е твърде далече. Има време. Нека бъде наше. Без излишни обещания, без излишни уговорки. Без излишно напрежение. С двойна доза щастие, поръсено с шоколад. Ммм… Какво повече може да иска човек?


Няма коментари:

Публикуване на коментар