вторник, 14 юни 2011 г.

Приказка за цветовете и мен




Светът е сив. Безспорна истина.
Няма нищо чисто бяло и изцяло черно. Нито дори душите ни или най-вече те.
А аз като нетърпеливо дете, каквото всъщност винаги съм била и за радост все още мога да смятам, че съм, бързам с новата си палитра цветове и емоции да преобразя за миг света си. Отново.
Може би днес всичко ще е небесно морско синьо или пък тревисто маслено зелено? Нашепващо несподелени тайни виолетово, мрачно и неспокойно, като облак дим? Безумно и до жестокост агресивно червено? Нежно, светло, млечно кремаво, като мечтите? Необятно, слънчево жълто? Наситено, но все пак леко сладникаво оранжево? Цвят шампанско или пепел от рози?
Има ли значение?
Има ли смисъл?
Има ли цвят, който да опише едновременно надеждата, страха, объркването, притеснението, мечтите, вярата, силата, бурите, нервността, безвремието или липсата на време, нежността, наивността, циничността и глупавото ми романтично улечение, които заблудени и неспокойни се лутат из душата, главата и съзнанието ми?
Но нищо всъщност не е изгубено или абсолютно безсмислено, докато държиш в ръцете си дъгата.
Нали така?

Поредният въпрос без отговор.
Твърде много въпроси.
Твърде много отговори също.
Твърде много несъвпадения по време, място, намерения и очаквания.
Твърде много?
Или твърде малко. Твърде нещо-си..

Аз съм твърде влюбена, за да разсъждавам трезво и съм твърде трезвена, за да се опиянявам от глупости. Твърде съм разумна, за да допусна това да се случи изобщо. Твърде съм свикнала с несигурността, превърнала съм я в своя начин да се чувствам сигурна и когато ми се предложи нещо различно.. е, тогава напълно естествено – съм твърде уплашена, за да приема. Твърде съм зависима. От себе си. Твърде (не)зависеща от външни обстоятелства, като хората например. Приятели. Роднини, близки, познати, преподаватели. Хора без смисъл. Разумни хора, даващи акъл хора, даващи (не)поискани съвети хора, непораснали хора, независими хора, недосегаеми и докоснати хора. Докоснати от мен? Давам ли си изобщо сметка какво оставям след себе си? Трябва ли.. Твърде съм объркана сега. И винаги. Макар да мразя тази дума. Макар често да я употребявам. Макар да не вярвам в сродницата й „завинаги”. Твърде цинично-песимистично-фаталистична ставам на моменти. Чак е нездравословно. Също като хората, които обичам. Също като всяко нещо, което обичам. Ако изобщо мога да обичам.
Не мога да избера. Твърде съм нерешителна на моменти и твърде много обичам риска в други моменти. Моменти от какво? От живот? От моя? Да бе. Шанс. На това живот ли му се вика? Сбирка от тук и там, насам-натам, напред-назад, има-няма и т.н. Глупости.

Обичам цветовете. С една от сродните ми души ( 5 секунди време за смях) предпочитаме да описваме настроенията си с цветове. Ние сме артисти по душа. Кой повече – кой по-малко. Тя рисува, аз рисуваХ. Пиша, снимам, чета. Тя вярва в мен, а аз се опитвам. Но тук не става дума за нас, поне не за тези нас, но не и за другите НАС. Става дума за мен и цветовете и всичката каша в главата ми.
Нека започна този абзац от началото още веднъж.
Обичам цветовете. Всеки цвят е емоция, не е една при това. Всеки нюанс носи сякаш различна идея, различна сетивност, различна перспектива. Бих предпочела да смятам, че душата ми по начало е лилава, на моменти преминаваща към причудливи смески с какви ли не нюанси на всички останали възможни цветове. Лилава. Понякога тъмно, наситено, загатващо за емоционалната дупка и дезориентация в мен, за торнадото, което ме опустошава на вълни, помитайки всичко, оставяйки ми само толкова, колкото ми е нужно, за да преживея и винаги завръщащо се с пълна сила по свое усмотрение. Добре де, душата ми е вятър. Бурен. Изключително рядко спокоен. Най-често хладен. По невнимание изпепеляващ като клада. Непостоянен, но перманентно съществуващ. Незаличим и невъзможен за пренебрегване. Но аз все пак съм лилава. Поне душата ми или каквото е останало от нея. А мога да бъда и светло, нежно, млечно лилаво? Мога ли? Да съм щастлива, безметежна, рееща се, танцувваща с мечтите си? Сигурно мога. Сега ще пробвам.

Би трявало да съм млада. Със сигурност изглеждам спокойна, уравновесена, уверена и целеустремена, за всеки, на който не му се занимава с бурите под повърхността или за всеки, когото съм сметнала, че не желая да замесвам. Но за замесените вероятно съм: истерична, параноична, песимистична, иронична, заядлива, но не и злопаметна като цяло, може би просто леко садистична; но аз съм и мазохист и непоправим оптимист, наивно дете, самотно дете, наполовина пораснало момиче, обичащо разходки, шоколад, сладолед, изкуства и дълги разговори.
Уж беше приказка за цветовете, а тя стана за мен. Нищо. Какво пък..
Имало едно време.. или пък не. Тази приказка вече не ми е интересна. Не ми се разказва и не ми се споделя точно сега. Не ми се обяснява, не ми се дискутира, не ми се оправдава.
Аз съм лилава. Аз съм вятър. Аз съм си аз. И съм объркана. Чудо голямо.
Край на поста.
Точка.

Няма коментари:

Публикуване на коментар