събота, 19 май 2012 г.

Старата нова история за последен път



"Искам да съм в състояние да разтворя длан и да пусна онова, което днес вече го няма,
което днес вече е безполезно, което днес не е за мен, което днес не ми принадлежи. 
Не искам да те задържам, не искам да останеш с мен, защото няма да те пусна да си тръгнеш. 
Не искам да правиш нищо, за да останеш по-дълго, отколкото сам желаеш. 
Докато държа вратата отворена, ще знам, че си тук, защото искаш да останеш, защото ако не беше така - вече нямаше да си тук."
                                                    Хорхе Букай


 Мислех си, че съм те изживяла.
Вярвах, че съм те изплакала.
Надявах се, че съм те изстрадала.
Мислех, че няма нищо в мен, останало от теб.
Грешка!

Ти си там – навсякъде – вътре в мен, в мислите, в спомените, в настроенията, в сълзите и усмивките; около мен – във въздуха, в аромата от парфюма ти, носен от непознати, по познатите улици, пейки, места, в изгрева и залеза.
А исках да те няма! Колко неистово, почти безпричинно исках да те няма, никога повече.
Исках да изчезнеш от мен, за мен.
За да не се събуждам с мисълта за теб, след като съм заспала с нея и съм те сънувала.
За да не ме преследваш из текстовете на любими песни.
За да не чувам гласа ти в главата си, който ми напомня какво, как и защо би казал, ако стоеше до мен в този момент. За да не те чувам никога повече, защото гласът ти заглушаваше моя собствен. Не чувах себе си, за да слушам теб.
За да не си спомням какво съм имала, какво съм искала и какво съм изгубила, за не си причинявам така мазохистично все същата болка отново и отново.
За да забравя, че са ми били дадени милион причини да остана, милион шансове за компромис, милион други опции – всички отхвърлени. На инат?
За да оправдая себе си пред мен самата, за да успея някога да се приема и да си простя за каквото съм сторила и най-вече – за всичко, което съм пропуснала да направя и за теб, и за мен.
За да не поглеждам през рамо, надявайки се да те видя задъхан да тичаш след мен. Всеки път.
За да не допусна никога отново същите грешки, за да повярвам, че съм си научила урока и всичко е трябвало да се случки точно така, точно по тази причина.

Мислех си, че не съм имала друг избор.
Вярвах, че съм постъпила правилно.
Надявах се така да е по-добре и за двама ни.
Мислех, че всичко свършва там и следващата страница е нова глава, нова история.
А дали?

Няма коментари:

Публикуване на коментар