Среднощни размисли . . .

Представете си как в даден момент от живота си ви се налага да застанете лице в лице със самите себе си (или по-скоро с човека, в който съзнателно или не съвсем сте се превърнали) и да констатирате следното: …

                Не мразя. Но и сякаш не обичам истински, поне за момента.

     Не ми е безразлично, не съм изпаднала в поредната си апатична фаза.

     Надявам се.

     Вярвам.

     Важното е, че продължавам да дишам и живея въпреки всичко и всички, а не просто да пребивавам на тази земя, не просто да съществувам.

     Дори може би мечтая.

     Защото вече с абсолютна сигурност мога да заявя, че никога няма да се откажа от себе си. Независимо от каквото и да било.

… независимо колко обичани хора ме поставят в минало време. Това не ми пречи да продължа да ги обичам по възможно най-безкористен начин, нали така?

…  независимо колко обичани места напусна или вече не съществуват. Това не ми пречи да си ги спомням и да се връщам там мислено, нали?

…  and so on, and so on, and so on…

Представихте ли си го?

Е, аз съм точно там сега. И знаете ли какво? Всъщност е изненадващо успокоително, не точно радващо или с някаква негативна нотка, но определено носи доза от така нужния ми душевен мир.

Лека нощ!