вторник, 31 юли 2012 г.

But these days have come and gone



                                 Прекарах толкова много време, хвърляйки камъчета по прозореца ти,
                                                    а така и не се сетих да почукам на вратата…

„За последен път” – уж, а поне милион пъти след това си обещавах различни неща, започвайки така.
Кога е последният път?
Кога идва и как знаеш, че е за последно?
Как разбираш, че това е последният път, в който виждаш някого… изобщо? Когато помирисваш парфюма му, смесен с аромата от алкохол и цигари? Когато го докосваш, прегръщаш и прочие?
Разбираш ли изобщо?
Или винаги го осъзнаваш post factum?...

Кога спираш да си обещаваш и се примиряваш?
Примирих ли се, питам себе си, или е само момент между поредните две обещания?
Вроденото ти, почти безгранично, любопитство към живота би те подтикнало да ме попиташ какво съм си обещавала толкова, че ми е трудно да пренебрегна неизпълненото.
Твърде много неща – бих отговорила тихо, но с твърд тон, защото и сама мога да се справя с последствията.
Не съм дете.. вече, макар понякога отчаяно да ми се иска да стисна очи и когато ги отворя всичко да е отминало, светът да е продължил да се върти и без мен и да е нов ден. Но не, не става така вече. Новият ден не винаги е по-добър от предишния, не винаги носи нова надежда и вяра, и идеи, и успокоение. Не съм пораснала за ден, нито за два, но ми се стори секунда, дори част от секундата, която понякога дори ми се губи и не знам дали е минала или предстои. Но това няма значение. Не съм негативист въпреки многото „не”-та в последния абзац, дори смея да заявя, че съм реалист с доста позитивна нагласа, какъвто и оксиморон да е това.
Не вярвам в „последните” – последният път, в който правиш нещо, последният път, в който виждаш някого, последният път, в който си позволяваш да се чувстваш еди-как-си, нито дори в последния шанс.
Няма такова нещо като последен, та било то и влак за някъде. Особено ако е влак.
Всичко в този живот е едновременно първо и последно, единствено по рода си и неповторимо, както в добрия, така и в лошия смисъл. Поне така мисля.
Не можеш два пъти да стъпиш в една и съща река, нали така. Нито водата, в която стъпваш, ще е същата, нито пък ти.
Болезненото е, предполагам, докато го приемеш. Докато се предадеш пред тази истина, след като си се борил с нея прекалено дълго.
Доскоро и аз поглеждах дадено място, малко преди да се изнеса от поредния квартал в поредния град, и си казвах „Хей, това е последният път, в който съм тук, ходя по тези улички, разговарям с тези хора и т.н., и т.н.”. Същото съм си казвала и когато напускам независимо – работа, квартира, дом – без значение. И какво от това? Няма как да съм била права, но и не съм грешала вероятно. Има места, на които не съм се завърнала, поне засега, но нищо не мога да обещая за в бъдеще. А и дори да се върна – това ще е друга версия на мен, старата никога няма да се завърне. Тоест моментът, в който съм осъзнала въпросното нещо, е бил и първи и последен, никога няма да е бил или да се повтори.
Вероятно с всяко нещо е така.

Първият най-добър приятел, първата любов (каквото и да влага всеки човек, в тази доста изтъркана дума), първите разочарования от различен тип. Та дори и да не е било нищо наистина първо от това – успях да го събера в един човек, да го обичам, обожавам и т.н., да разбия сърцето си за него - няколко пъти - само за да го събера отново, сглобя и насиля да проработи, да бие, чувства, прощава и дава милион и един последни шансове. И всичко това за какво? За да мога сега да обмислям всеки момент, всеки детайл, всеки шанс, всяко камъче по прозореца ти. За не мога за хиляден път да намеря покой и да се примиря със себе си, предимно заради теб. Не. Позволявам си това да е първият и последният миг, в който почти съзнателно поставям бъдещето си на карта заради теб. Не мога да ти позволя да ме задържиш, тоест да си позволя сама на себе си да го направя заради теб.

И с удоволствие бих завършила този странно получил се пост с цитат от самата себе си, няколко объркани дни по-рано:

Заминавам.
На път съм да замина тоест.
От години чакам този момент. Чаках. Предимно с нетърпение.
Знаех си, че ще се чувствам така..
Малко тъжна, леко виновна.. Щастлива.. Леко… Всъщност доста объркана.
Това не го прави по-лесно. Нищо не го прави по-лесно. Никой.
Преживявала съм го в съзнанието си поне милион пъти и бих искала да кажа, че сега съм подготвена и с радост тръгвам уверена и с чисто съзнание.
Но за жалост нещата не стоят съвсем или изобщо така.
Бих искала с чиста съвест поне да твърдя, че нищо вече (или когато и да било) не ме задържа тук. Нищо, освен ако то не е олицетворение на ужасно (наблягайки на тази дума) много спомени и цялото ми съществуване.
Тук се задържам само аз самата, по собствена воля.
Наистина не знам как се получи това и съм искрено изненадана от себе си, смея да заявя. Но и това не помага.
Дори писането на хаотичен, граничещ с безсмислието пост не помага.
Тогава какво? Аз какво.. ?

Не мога да остана тук. Никога не бих си го простила.
Не мога и да си замина от тук. Но вероятно някога ще си го простя.


Няма коментари:

Публикуване на коментар