My door is always.. open?

-          Здравей! Радвам се, че писа. Супер съм. Ти как си?

-          Ами добре съм, оправям се. Ти какви ги вършиш напоследък?

… и така нататък.

Станах и отидох да свърша нещо из кухнята. По между другото. А той и разговора си беше такъв „по между другото“.

-          Хей, какво има? Какво ти е?

-          Нищо, оправям се. Добре съм..

И усетих как се отдалечавам отново. Друг човек, друго време, същата схема.

Много е лесно така, нали?

Да станеш и мислено да затвориш собствената си врата. Вратата към теб. Представяйки си как ще ги оставиш неутешимо самотни да тропат по нея.

Е да, ама не баш. Удобно пропускайки няколко възможни или по-скоро – реално приложени сценария:

1.       Пред теб пръв някой друг (или последователно много други) са затръшнали своите врати, на които ти така безутешно си чукал. Така че твоята затворена врата някак си никак не променя ситуацията. Неприятно, нали?

2.       Затръшваш врата, която само ти си знаеш, че съществува, защото никой никога не се е сещал да почука. Да, вярно, нахлували са хора без предупреждение, но и са се изнизвали по същия начин.  Само ти самотно се надяваш някой някога да почука преди да те опустоши. А дали една врата би го спряла?

3.       Няма врати, няма тропащи и затръшващи. Само ти си и живота продължава. Но как би ти се искало да има… една врата, която да затръшнеш. Не че би решило проблеми ти, едва ли би променило нещо изобщо.

Намери ли се някъде там из сценариите? Само не ми казвай, че всичките са ти познати?!

Стига де, разваляш ми цинично-прозаичната идея.

Както и да е.

И аз съм тук сега, във всичките сценарии пак съм аз. И кой изобщо ме пита имам ли врата, искам ли да имам, трябва ли ми.  Все тая. Ще си я нарисувам мислено, ще си я затръшна пак мислено и ще си представя, че с това нов край и старо начало.. или пък обратното?

Мислено ще се отделя и отдалеча от нещата, които са си тръгнали от мен много отдавна. И ще си представя, че е било по мой избор. А и в крайна сметка, щом изобщо съм го допуснала, значи сама съм си го избрала. Край на драмата.

И под тънка чертичка в долния край на страницата:

Е, добре! И сега какво?! На моменти, които напоследък преобладават над всички останали, почти цялата ми житейска ситуация е толкова излишно сложна, аз самата съм толкова объркана, че и сама не мога да се разбера. Но задължително негодувам и се жалвам, че другите дори не се и опитват да ме разберат. Иначе успех им пожелавам. Ей това е – да отворят вратата и зад нея какво?! – стена. Забавно, нали? Ходи ме разбери сега..