Липсва ми случването

Случва се.

Сякаш някъде в душата ми съществува бездна, едва ли не безкрайно депо от чиста тъга. И когато нещо успее да го докосне – просто се случва.

Първоначално по повърхността на съзнанието ми се усеща леко вълнение, което постепенно, а в последствие – лавинообразно набира скорост из същността ми. Емоциите се умножават и преплитат, създавайки невъобразима приливна силна, която успява да помете всичко, заемащо каквото и да било място във вътрешния ми свят, и да залее цялото ми същество.

В миг всичките ми органи изпитват остър недостиг на кислород, съзнанието ми се бори да надделее над усещането за давене и за секунда всичко изпада в колапс. Душата и тялото ми се свиват за съвсем кратко, след което всичко се отпуска и със страшна сила, едва ли не видимо за очите – започва да пулсира.

Пулсът на безграничната липса.

Липсата на случване, както биха казали някои.

Случване – възможността нещо да се сбъдне, да приеме реален образ и вид; да бъде.

В такива моменти, макар и крайно редки в последно време, имам чувството, че от мислите ми започва да капе мастило, което сякаш протича във вените ми и се процежда през пръстите ми. Просто така. Случва се, придобива форма, има смисъл. И боли.

Безкрайната липса на нещо, което не е успяло да бъде наистина, но фактът е, че дори само за момент вече е било, случило се е в съзнанието ми. И като всяка идея, зародила се някога някъде вътре в мен, вече е незаличимо. Някак съществува в някаква полу-реалност, само за мен.

А толкова ми се иска да ти я споделя. Да споделя с теб тази не-съвсем-действителност, защото ти си толкова съществена част от нея, колкото и аз. Да бъдем само аз и ти и нашата си истина за нещата, а?

Или пък не.

Да оставя тялото, душата и съзнанието си да пулсират от липсата на неясно какво точно, просто всепомитаща липса. Такава, която настоява, изисква неминуемо да бъде запълнена. Не се знае с какво конкретно, от кого, кога, как изобщо и дали е напълно възможно, но трябва. Нужно е. На мен ми е нужно и това докарва бедното ми почти безпомощно съзнание до ръба. Неудовлетворената липса го притиска до степен на крайност, в която, ако можеше да има мнение различно от моето, вероятно би предпочело да не изпада. Но докато го осъзная като факт – то вече е.

Не е глас, та бил той и вътрешен, това, което ме призовава и подтиква; не е музика, нито мелодия, това, което търся; не е видимо, не бих могла да го посоча... но сякаш мога да го докосна, все едно бих могла да усетя допира му по кожата си, присъствието му. Не е човек обаче, не са дори група хора, не е предмет или нещо материално. Но каквото и да е, трябва да си заслужава, защото мога да усетя как цялото ми същество се напряга, влага цялата си воля в желанието си да го достигне и  почувства.

И всичко това е крайно странно и непонятно дори за мен самата, но се случва... понякога. После моментът отминава и идва друг, следващ момент, в който съм просто аз със своите всекидневни мисли, чувства и грижи. Магията си е отишла, мигът на вдъхновение отново е преминал покрай мен, оставяйки аромата си по белите ми листи. Оставяйки мен – неудовлетворена, замислена, чакаща, желаеща още. Остава ми и тръпчивият привкус от безумното желание да запълня липсата, на впрегна всичките си сили и идеи, за да помогна на нещата да се случат. Но просто не бива да става така, нали?

Не би могло да е насила.

Ще се случи все пак, просто не сега, не днес. Но някога...