петък, 3 май 2013 г.

Писма до никъде



    „Здравей, мила!
      Помниш ли как…” и поредната отминала случка, останала в нашето общо минало. Така започва всяко твое писмо… писмо без отговор…
      Ами моите писма? Кой ли знае, та аз винаги пиша просто поредното писмо до никъде… Писма, които ти никога няма да получиш. Писма, които ти никога няма да прочетеш. Писма, които аз никога няма да изпратя… просто писма…
      А помниш ли, мили, как седяхме заедно в топлото, задимено кафене на гарата, тъй като твоя влак отново имаше закъснение? Помниш ли вкуса на горчивото кафе с аромат, напомнящ всеки предишен път? Помниш ли многото забързани, изморени, премръзнали хора, влизащи и излизащи, пристигащи и заминаващи? А ти обеща ние никога да не бъдем като тях.
      А помниш ли, мили, как стояхме на гарата в студените дни, как влаковете самотно профучаваха и спираха на метри от нас, как наоколо семейства и двойки се разделяха, споделящи последна целувка? А ти обеща ние никога да не бъдем като тях.
      А помниш ли, мили, поредните последни десет минути, които ни разделяха от заминаването ти? Помниш ли как огромният електронен циферблат бавно и мъчително отмерваше всяка изминала секунда и как с всяка минута ставаше все по-студено и по-шумно? Помниш ли хората, които всеки път негодуваха срещу необичайно мразовитото време, а всъщност ги бе страх да кажат и дума на човека до себе си, за да не остане това последната, изречена такава? Помниш ли ги? А ти обеща ние никога да не бъдем като тях.
      А помниш ли, мили, чувството? Чувството, че сме сам-сами, макар и все още двама… Все още, но за толкова кратко. Помниш ли какво си мислех аз тогава? Не и няма как, нали? Но аз все пак си мислех, че ме е страх. Страх ме бе, че няма да се върнеш, страх, че може за последно да си тръгваш. Страх ме бе, че това може да са последните тягостни десет минути. Да, точно така, мен ме бе страх тогава. И да, имаше доза тъга, доколкото може да бъде тъжен човек в лицето на смразяващото предчувствие, че може да няма следващ път, страх, при който секваше дъха ми. Помниш ли какво ми каза ти тогава.? Че аз не бива да се чувствам така никога повече. Ти обеща.
      И всичко това се повтаряше всеки един път, всеки пореден такъв и всеки път сякаш беше за последно с поредното твое, фалшиво макар, обещание да няма следващ такъв…
      И ето, минаха минути, минаха часове, минаха дни, седмици, месеци… минаха години… от поредния път на гарата, а той всъщност наистина беше последен. Помниш ли как премръзнали, стояхме там, свъсени, обсъждащи времето и нищо друго, убиващи последните мигове, споделящи последна целувка, разделящи се… като всички останали хора на тази самотна гара в студената утрин… въпреки всички твои обещания…
      Помниш ли, мили? Едва ли… а аз никога няма и да ти го припомня с това поредно последно прощално писмо… до никъде.


2009
      

Няма коментари:

Публикуване на коментар