четвъртък, 17 ноември 2011 г.

Прекрасно беше, нали?




Ти си хаоса в мен - дупка от куршум.
 Всеки облак носи твоя парфюм.
 Как да те спра? - нямам ръце,
нямам лице,
някой го взе...

Защо ми каза, че винаги ще сме едно?
Защо ме раздели от себе си?

Прекрасно беше, можеше да продължи. Но всичко, свърши там, където свърши, нали?

Прекрасно беше, нали? Но това беше толкова отдавна… Преди да ти повярвам, преди да ти се доверя, преди да се предам… на теб. Преди да те опозная до степен, в която бих предпочела да се обърна и загърбя видяното, чутото, почувстваното отвъд. Преди да отдам мислите, съзнанието и времето си на теб, почти изцяло. Преди да започна да мечтая за теб, с теб, преди да започна да се надявам тези мечти да се осъществят… възможно най-бързо. Преди да ти позволя да ме докоснеш, да докоснеш душата и сетивата ми, да разбъркаш всичко в мен. Преди да ти позволя да всееш хаос във всеки аспект от живота ми, както само ти можеш; преди да си позволя това да ми хареса. Преди да ти позволя да ме разпилееш и събереш отново, след като съм се разляла в крайностите на своята объркана личност. Преди да осъзная, че съм те обикнала в момента, в който те видях за пръв път. Без причина. Дори когато не ме правиш щастлива. Въпреки че дори грам не приличаш на мен. Макар да осъзнавах риска.
Прекрасно беше. А сега не е. Сега търся причини да остана. Търся причини да повярвам, да споделя, да се върна. Търся причина да преборя хаоса, който разбърква нашата хармония, да съм по-силна от преди, поне този път или още много. За нас. Защото вярвах, защото се надявах, защото обичаМ нашето „ние”. С малка буква, защото мразя да се самозалъгвам, да си въобразявам, че има нещо вечно, че ние ще сме завинаги заедно. Напротив. Нашето щастие имаше безкрайно кратък срок на годност, още преди изобщо да бъде произведено и изконсумирано, при това написан с удебелен свръхголям шрифт. Малко повече от година и половина, нито много повече, нито много по-малко. Исках да вярвам, че поради краткотрайността си има някакъв шанс да бъде лилавко, безоблачно и леко като шоколадов пудинг.
Прекрасно беше, но ти го правиш толкова трудно, нали? Опитвам се да разбера мотивите ти, да вникна, да те разсея от тях, да се справя с цялата каша сама, за да не продължа в пъти по-самотна от сега. Вървя и толкова клиширано – в мен вали. Остави времето, нали знаеш, че за мен няма нищо по-хубаво от лошото време. А знаеш ли? Познаваш ли ме изобщо? Знаеш ли защо не бях плакала с години? Знаеш ли от какво са белезите по врата ми? Знаеш ли какъв цвят стават очите ми, когато съм на прага на нервна криза? Знаеш ли изобщо колко безумно, необяснимо, ненужно много те обичам?
Прекрасно беше, а сега е толкова безсмислено. Търся думи, смисъл, любов. От теб. А откривам само увехналите цветя, които сама съм си подарила преди месец и малко пепел след пожара снощи, малко прах след поредната буря. Малко обида, малко гузна съвест, малко повече безпокойство, малко нервност, шипка надменност, пълни шепи болка и лавина от недоразумения и неразбирателство. Объркването е безспорен владетел на територия, в която до не съвсем скоро, но и в не особено далечното минало, са царували щастливи трепети, нежни прегръдки, погледи, целувки и много страст. Избягаха ли? Изплашихме ли ги? Или по-зле… Изгубихме ли ги? Намери ме, срещни ме по пътя към себе си и нека ги намерим заедно. Не са стигнали далеч, нали?
Прекрасно беше, а дали не можем да го направим отново в сегашно време? Бъдеще?
Прекрасно би могло да бъде, нали? А дали?


„Ти си тръгна, но аз си тръгнах много преди теб.”

„Единственото по-невъзможно от това да си тръгна, бе да остана.”

Няма коментари:

Публикуване на коментар