четвъртък, 17 ноември 2011 г.

Липсваш...





Липсваш.
Липсваш ми.
Липсата ти се разлива по кожата ми. Стича се. Облива ме. Хладна и по-нежна от коприна. Безплътен сатен. Материя все по-фина, разтворима във въздуха.
Ти си дъх. При това сетен. The really last one. Почти болезнен, безкрайно нужен, недостатъчен.
Колкото ме спасяваш, толкова ме и погубваш.
Разбъркваш ме и ме разпиляваш, забравяш да ме събереш и подредиш. Забравяш, че много пъти съм била натрошена  и още повече – слепяна парче по парче след това.
Не можеш да ме поправиш. Безсмислено е. А и едва ли ти е толкова наложително.
Липсваш, както вече споменах. А това ме задушава. Твърде много пространство, празно и тихо, твърде много въздух, за да го издишам сама, твърде малко вяра и твърде малко емоции, ретуширани.
Твърде много грим, твърде много чернилка по, около и в очите ми, дори се стича от тях. Размива се с поредната (не)животоспасяваща доза от неналичието ти. Твърде много не-та, твърде малко позитивизъм. Твърде много само от мен.
Липсваш. Този, който беше преди. Този сега е по-добре със статус липсващ. Някак си по-поносим е. На час по лъжичка. По целувка? По една вяла усмивка.
Погледни ме и се осмели да не ме съжаляваш в болката ми. Твърде нелогична, атипична и не съвсем безпричинна. За жалост? Радвай се, още ме има. После ще имаш достатъчно време, за да осъзнаеш, че съм си тръгнала завинаги. For good? For the best, I hope.
Още съм тук, а теб те няма. Не е честно.  Колабиралото ми съзнание още не се е преборило с теб. Помогни му.
Липсваш ти, а аз изчезвам, по-безплътна и от теб, от любовта и обещанията ти, все нереални. Обвита съм в мъгла, хладна и плътна. Завеса. От спомени? Бариера? Барикада по-скоро. Убежище за мен и теб от нас, в каквото сме се превърнали към днешна дата.
Часът и мястото на срещата са известни.
Липсвам ли ти?

Няма коментари:

Публикуване на коментар