неделя, 6 ноември 2011 г.

Изгубена съм. Разпиляна.

                                                                              

 
                                                                                You believed in me, but I'm broken.
                                                                       I have nothing left.
                                                                                We've been falling for all this time
                                                                                
аnd now I'm lost in paradise.


Изгубена съм. Разпиляна.
Събираш ме, само за да ме разбиеш отново. На парченца, време и мечти. Разпръснати из стичащата ми се през пробойните на реалността душа.
Отричам, само за да запазя спомена за себе си още миг, откраднат, пропилян.
Тази вечер ти разби сърцето ми, сякаш се случваше за първи път, сякаш всеки предишен е бил само проба, заблуда, илюзия на изтерзаното ми съзнание, за да оправдае болката, която си ме карал да си причинявам, почти съзнателно. Разби сърцето ми с целувка, не можеше да си по-жесток, разби го, прегръщайки ме, държейки ме в обятия си, сякаш за да прикриеш кървавите петна, избиващи изпод кожата ми. За да не ми позволиш да се разпадна напълно, да намеря най-сетне покой, за да ме събереш отново, да ме залепиш, за да остана натрошена, дефектна, за да не ме иска никой друг, за да съм само твоя. А ти така и не разбра. Аз бях твоя толкова отдавна. Сега просто съм още малко по-увредена, още малко по-разбита и много по-различна. Не съм себе си. Нея съм. Твоята любов, блян, надежда, вик от миналото. Тя. Превръщаш ме в нея. Превръщам се в призрак, в болка, в спомен, но не и в себе си отново.
Изгубена съм… в Рая. Защо никой не ме предупреди, че и тук душата не намира покой? Че и тук бива преследвана от собствените си и още милион чужди демони, призраци, видения, желания…
Колкото и да ми се иска да кажа, че принадлежа, то страхът е единственото, на което оставям вярна сега.
За секунди ме връщаш с години назад, сякаш сънувам, но не мога да отлепя крака от земята, не мога да полетя, окована съм. От теб. Зазидваш ме в миналото, затръшваш вратата пред лицето ми и се усмихваш. Обичаш ме, на думи, на хартия, но се преструваш, че не виждаш мастилените ми сълзи, криеш се от тях, от мен, от себе си, но не и от нея. Изпращаш ме в изгнание, а ме прегръщаш, сякаш се разделяме за минута, за час. Но заточението, знаеш, ще продължи не с месеци, не с години, с вечности, в които да се лутам, да се моля, да те търся.
Спри ме преди да съм се саморазрушила, защото ти сам задейства механизма. Този път не бях аз, този път не беше депресията, мракът, болката, животът. Беше ти.
Излекувай ме, излекувай душата и съзнанието ми. Върни ми ги, след като ги продаде за откраднати мигове. Поправи ги. Намери ме, събери ме и ми обещай щастие. Без край. Ще съм твоя повече, отколкото тя някога е била. Ще бъда себе си, обещавам, само ако ми дадеш шанс.
Или ме пусни. Остави ме, освободи ме. Нека бъда сама, разбита и себе си. Нека не ме измъчва образът й в очите ти, докато гледаш мен, целуваш мен, искаш нея.
Защото се чувствам изгубена, малка, незначителна, незабележима, недостойна. А не съм. Вярвам, че не съм.
Неспособна съм дори на още една доза надежда, тя отдавна не тече във вените ми. В абстиненция съм, безнадеждна. Изморена да се надявам, изморена да вярвам, че е възможно следващата ти прегръдка да е за мен, такава, каквато съм, че следващата ти усмивка ще е за мен, а не просто отражение на нейната, че допирът ти отново някога ще ме стопли, вместо да ме остави вкаменена. Вцепенена.
Изтрий ме. Заличи ме. И без това не съществувам в спомените ти. Заменил си ме с нея още преди да ме видиш. Носила съм нейния лик, нейните дрехи, нейния аромат. Казвала съм нейните думи, гледала съм те с нейните очи и нейните устни си целувал. Толкова отдавна, а сега чак отварям очи. Сякаш съм спала милион години. Измислена съм. Измислица. Привидение. Сянка, нечия чужда при това.
От милост към мен, себе си или нея, не знам, остави ме. Върни ми въздуха, който дишах, върни ми болките, мислите, тревогите, мои са си поне, ако не друго. Позволи ми да забравя и да живея.
Не ме разпилявай повече, умолявам те. Невъзможна съм за събиране. Невъзможна за обичане.
Забрави…

Няма коментари:

Публикуване на коментар