Ноемврийски размисли

Ноември.

Винаги съм си мислела, че моят месец е октомври, само защото съм мислела и че предпочитам ранната есен.

Да, ама не.

Моят месец е ноември.

Моят ноември, тази година.

Животът ми е един ноември без край.

Тъжен, меланхоличен, студен, валежен или ветровит, а може би и двете. В моята душа – буреносен. Ветрове, бури, мълнии, градушка от мен и теб, от думи и емоции, от неизказано, неизпълнено, непреживяно, но изстрадано.

Утехата неотдавна се влюби в спокойствието и заедно намериха подслон някъде далеч от нас. Мирът и разбирателството решиха да скрепят приятелството си с дългосрочна (може би безсрочна) ваканция в посока  Позитивизъм, тоест пак отвъд нашия свят. Но не си мислете, че сме останали самотни, в никакъв случай! Имаме си дразги, дребни препирни, по-едромащабни спорове, бури с всякакви размери, каквото ви душа иска. Поводите са все разни и разнообразни, причините – често неясни или поне така ни се иска да мислим. Вероятно изясняването им е въпрос на време и самозалъгване в опит да бъдат прикрити, заличени или поне козметично изменени. За не боли. Поне не чак толкова. Миг по-малко и една единствена сълза по-слабо. Надали.

Би трябвало да съм се прибрала у дома, на топло, да гледам любимо сериалче с чаша топло какао. Да, ама не. Засечка номер 1 – бездомна съм, а и безпътна, както обикновено. Засечка втора – където и да живея сега, тоест само за момента, то далеч не е на топло, поне докато не изпълня десетина мелодийки с тракане на зъби. Засечка следваща – the cacao’s over, just like the coffee’s over.

Вали, но този път не в очите ми, не съвсем в душата ми, със сигурност не и навън, просто на мен ми е валежно. Отмива ме, отмива някои болки, някои спомени, някои части от личността, която съм била. Сигурно и аз като някои влечуги си сменям кожата. А на тях дали им причинява такава болка? Като след слънчево изгаряне ли е? Или жигосване? Просто разсъбличане на ненужния товар, бремето, носено прекалено дълго.

Ноември е най-тъжният месец в годината, малко след лятото, неусетно стопило се в дълбока есен, и малко преди голямата депресия покрай декемврийския парад на празниците. Парад на нещастниците? На купеното с фалшиви финикийски знаци бледо подобие на семейно огнище? На изветрялата, продадена на безкрайно изгодна промоция, стара бутилка залежаваща любов? На идеите и вдъхновението, лутащи се безцелно, отдавна отказали се да търсят подслон в съзнанията претъпкани със стрес, работни грижи, социални неволи и прочие, и същевременно по-празни и от душите на кухите, марково облечени и перфектно напудрени кукли-клонинги, пъплещи в последно време по света, с особена концентрация в нашата мила родина.

Но на мен не ми е тъжно, само малко по-меланхолично от обикновено. Малко повече, може би. Принципно нямам време да се замисля за последния смислен цитат, който съм отбелязала в поредната започната и с месеци недочетена книга, а сега дори имам време да пиша. Времето е гадно нещо. Не конкретно времето през ноември, то си е супер. Няма нищо по-хубаво от лошото време! Нали така? Но също така: няма нищо по-хубаво от илюзорно безкрайното свободно време, разпределено според всички любими дейности и любими хора, при добро желание от тяхна страна. За жалост то напоследък често липсва. За желанието говоря, у хората, желанието им за живот, за емоция, за тръпка, страст към нещо. Страстта да четеш страхотна книга цял ден, за да я завършиш преди залез. Страстта да разлистваш страници и да обмисляш цитати, които са те докоснали преди… милион мигове. Страстта да се слееш музиката, да и позволиш да се разтвори в теб и да те завладее, да се носиш по нея, без срам от болката, неволите и евентуалните сълзи. Страстта на един или повече дни в отшелническа самота, безпризорна, неразбираема, всепоглъщаща. Да изгубиш себе си от преди в себе си сега, за да намериш следващото си аз. Шизофренията ме зове. Както и прекрачения ръб на листа, електронния както обикновено.

Ноември е месец на решения, предпразнични промени, възможност да решиш кой искаш да бъдеш и да се сътвориш сам, да избереш хората, с които можеш да се разделиш, за да си спестиш от новогодишните казуси с неизвестен край. Да разбереш за себе си кои са хората, без които не можеш, дори много да те боли от тях, дори много да те объркват, много да те нараняват, съвсем (или не) неволно. Да избереш да простиш и забравиш, ако си способен. Да обичаш след като нищо друго не ти е останало. Да раздадеш себе си, когато това е единственото, което имаш. Да изживееш дори най-малките си мечти, за да освободиш място за нови и по-големи. Да си обещаеш за пред себе си истината и само истината, защото никой друг не може да ти я даде. Твоята истина. Да станеш рано сутрин, по неволя за работа, с усмивка, напук на времето и в подкрепа на борещото се с облаците слънце. Да пиеш кафе с аромат на душевно спокойствие, мир със самия теб. Да искаш да живееш, поне до Нова година, тогава алкохолът ще произнесе тежката си присъда. Може би.

Но има време.

Има още малко Ноември.

От моя.