понеделник, 9 януари 2012 г.

Ода за апатичното ми съществуване




Чувствам се употребена, почти несъзнателно.
Чувствам се напълно непотребна – съвсем осезаемо.
Не осъзнавам. Не асимилирам, не разбирам. Но чувствам, усещам болка, чувам, виждам, макар да не искам.
Сякаш съм на автопилот.
Отравяш дните и нощите ми, мислите, съзнанието, желанието и думите дори.
Като автоимунна болест в тялото ми си – самоунищожавам се с теб. Не особено успешно, но бавно, трайно и мъчително до голяма степен.
Усмърти пеперудите в стомаха ми по невнимание, нали? По особено жесток начин?
Изкорени всеки трепет, всяко нежно чувство, останало след апокалипсиса? Нашият апокалипсис или моя личен ад? Ти пръв си избери, аз ще се съобразя с това и ще довърша започнатото.

Искам да повярвам, че нещо може да придаде смисъл на тази цялата безсмислица. Но вярата май не ми е сред силните страни напоследък.
Искам да повярвам, че тая цялата гадост е само път, който трябва да бъде изминат, път към нещо по-добро, по-смислено или поне малко по-съдържателно.
Искам да повярвам, че е само инкубационен период и нещо истинско и значимо ще се роди през него или поне след това.
Искам да повярвам, че почти перманентната ми апатия, придружена от спорадични изблици на агресия, депресия и негодувание спрямо света, хората и живота като цяло, ще е само за малко, само гостенка в моя хаотичен свят.
Искам… не – нуждая се от някаква тръпка в опразненото си за момента съществуване, тръпка към каквото или когото и да е, искрица живец, ей така само да ме жегне, колкото да ми припомни, че съм способна и на друго, освен хибернация.
Искам да се чувствам жива и способна на чисто човешките емоции от сорта на тъга, радост, съчувствие... За разнообразие от тъпата тежест и болката в главата, в сърцето, в душата.
Искам да съм влюбена, не в теб, не в себе си. В живота си – по възможност.
Иска ми се да мисля, че след този определен период на емоционално и интелектуално вцепенение, ще се възродя, ще се отърся от пепелта като нов човек, напълно пречистена и готова за нова страница от живота си, но не се имам за феникс все още. Тъй че дотогава съм в задънена улица. Сляпа и глуха, а?
Нали?
Май да…

Няма коментари:

Публикуване на коментар