вторник, 31 януари 2012 г.

Изнемощяла любов..





Какво стана, любов? Какво направи?
Молих те да бъдеш мила, да не упрекваш. Молих те да не съдиш и да не се гневиш. Молих те да не обвиняваш и да не сочиш с пръст. Молих те да си смирена и щастлива, дори и с малкото, което получаваш. Молих те да поемаш отговорност за собственото си нещастие, защото никой не може да те накара да се чувстваш както и да било, ако ти не му позволиш!

Любов, молих те да останеш повече от година!
Молих те да не изчезваш, любов, защото имам нужда от теб. Молих те да бъдеш търпелива. Молих те да бъдеш с мен, дори когато той не е, за да не съм сама; за да не бъда никога самотна.

Любов, обичах го, ти знаеш!
Обичах го повече от себе си дори и нека това е най-голямата ми грешка. Обичах го и вярвах, че щастието ми само по себе си не значи нищо, ако не е споделено с него.
Любов, защо не ми даде знак, когато тайно търсех отговорите на толкова премълчани въпроси, щом си ги знаела? Защо ме остави да се чудя, вместо да ме увериш, че е щастлив с мен? Че съм способна да го предизвикам да се чувства така, знаейки, че не мога да го накарам? Каква беше причината да ме оставиш да повярвам, че не може да е щастлив с мен?

Любов.. губя го, след като вече изгубих себе си. Защо ме отпрати?
Не той, а ти.
Мислех си, че аз съм тази, която си отива първа, а него си отпратила – оказва се – много преди мен. Защо ме остави да поема цялата вина и да я нося със себе си толкова дълго?
Любов, къде сбърках?
Мислех си, че полагам всички усилия, че се грижа добре за теб, за нас. И сега, когато съм дала всичко от себе си, че дори и повече, ти искаш непосилното от мен, за да ми върнеш едва само надеждата?! Не него, не и теб.

Хайде, изнемощяла любов, приеми ме обратно при себе си! Имам нужда от теб, имах и ще имам..
Та кой ще го обича? Кой ще се бори за него? Кой ще го последва?
Нима няма да съм аз?
Няма ли..
Кажи ми, любов!

Защото утре ще се събудя пак до теб, но няма да е същото. Ще държа билета си и няма да се върна. Знаейки, че съм те дала за нищо, че съм те похабила, крайно неразумно. Но и че съм те изживяла, както само аз си знам, както съм намерила за добре.
Дори никога да не си била истинска, аз ще те оставя с мисълта, че си – все още.

Любов, – за последно – не го оставяй да забрави, че ме е имало.
Моля те!





Няма коментари:

Публикуване на коментар