понеделник, 9 януари 2012 г.

Let me out of this dream...!



Вали. Дори снежинките ме отбягват, кръжейки вкупом около мен.
Продължавам да вървя бавно, уж наяве, а сякаш по-скоро насън.
И звук не достига до мен, след пороя от виковете ти. Глуха съм и сляпа.
Безчувствена, след начина, по който ме докосваше.
Неспособна да съществувам след начина, по който ме обичаше ти.
Позволи ми да се събудя!
Продължавам да крещя тихичко, на ум, без глас и без сила.
Позволи ми да дишам, ако ти си това, което ме спира. Вдишвам, а недостигът на кислород ме задушава все повече.
Давя се. Не в сълзи този път, не в дъжда, в самата себе си. Потъвам, а дори не се боря да изплувам.
Апатия. Превзема ме и ме завладява за секунди, минути, дни и вечности. Мигове. Както преди време ти… било е много по-отдавна, отколкото си мисля, нали?
Забравям. Но не напълно.
Въртя се в кръг по улици от спомени, пресечки, пътеки, цели булеварди. Катастрофирам по невнимание.
Играя си на криеница с болката, познаваме се твърде добре – знаем си номерата.
Изненадващи проблясъци от реалността се опитват да ме повалят, но добре знам, че са само сенки. Няма да ме докоснат, само ще ме наранят.
Не се бъркай и не се притеснявай – не те мразя. Но не те и обичам. Не те искам, не те желая, не се интересувам от теб. Просто си ми безразличен, а това е дори по-страшно, по-лошо. Не е ли?
Когато си нещастен, поне ти остава утехата, че в един прекрасен момент и това ще мине и може би дори пак ще си щастлив. А когато ти е безразлично, апатията ти отнема дори тази последна надежда.
Продължавам да крача съвсем сама по зле осветената алея, а не стигам никъде, та аз дори не се движа. Замръзнала съм във времето, неспособна да продължа, неспособна дори да тъжа за това, което си е отишло от мен. Или по-скоро това, от което аз съм си отишла почти доброволно. Почти.
Не можех да бъда тази, която искаше да съм, не се примирих с ролята на заместител. Но докато го разбера, се разпилях съвсем. Ти все пак искаше каквото е останало, поне парченцата, които успя да събереш. Но аз не исках никога повече да бъда така натрошена, разбита. И лепилото на времето не можеше да поправи съвсем изкривения ми образ, неистински, несвойствен. Боляха пукнатините, нелепо запълнени с  фалшиви обещания и надежди.
Вярвах, за да ме лъжеш. Очаквах, за да ме разочароваш. Докосвах, за да ме отблъснеш.
Продължавам да се сблъсквам със стени, който не мога да преодолея. Невидими, по-тънки от стъкло, но по-силни от волята ми.
                Пусни ме.
Позволи ми…



Няма коментари:

Публикуване на коментар