четвъртък, 16 декември 2010 г.

Знаеш ли какво е да ти липсва...


Знаеш ли какво е да ти липсва... да ти липсва нещо или някого? Да, съвсем различно е, но липсата си е липса – никога не е приятна.
Може да ти липсва нещо, което с времето си изгубил, нещо, което си забравил, нещо, което си пропуснал. А може ли да ти липсва нещо, което никога не си имал?
Липсват ти нещата, които си оставил зад себе си, нещата, без които си преценил, че можеш, че си дори по-добре, нещата, които не са се оказали достатъчно важни. А е възможно и тези неща да са ти причинявали твърде много болка, напомняйки ти за някого, за някога, които не можеш да върнеш. А може ли да ти липсва нещо, което си мразил едва ли не от дъното на душата си, да ти липсва, защото е било там и е давало смисъл на омразата ти, която в противен случай би прехвърлил към някой друг или към самия себе си, омразата, която те разяжда отвътре дори сега?
Липсват ти неща, които са повредени, счупени, заличени, неща, на които си държал може би. А може ли да ти липсват дори тези непоправимо наранени неща, които си свикнал да обичаш дори така, защото просто значат нещо?
А може би ти липсват неща, които са ти принадлежали и може би не си оценил, които някой друг ти е отнел и сега осъзнаваш колко ценни са били всъщност. Липсват ли ти или просто искаш да знаеш, че все още са твоя собственост?
Или ти липсват нещата, с които си свикнал, може дори да не ти трябват, но си свикнал да са там, някъде наоколо?
А не ти ли липсват и хората?
Какво е да ти липсва някой?
Какво е да знаеш, че е бил до теб, че го е било грижа, но ти просто си бил твърде зает, за да го забележиш, или дори да си забелязал, си го пренебрегнал? Какво е да го няма, но да си го забелязал дълго след като вече не е там? Какво е да си бил сляп за някого толкова дълго време и сега да осъзнаеш това? Нима ти липсва по-малко?
Какво е да ти липсва някой, който е бил до теб, а сега е до някой друг и не можеш да си го върнеш, защото със собственото си пренебрежение и студенина си го отпратил? Какво ще е, ако никога не се върне, а трябва да го виждаш всеки ден?
Какво е да ти липсва някой, който си се опитал да спасиш, който е бил може би емоционално дотолкова наранен, осакатен, че ти си бил единственото, което го е крепяло да не се разпадне? Какво ако си намерил начин да обичаш този човек въпреки всичките му недостатъци, въпреки че не можеш да излекуваш раните му, или дори да ги запълниш, въпреки това? А ако този човек вече не е там, на кого ще повериш своята вече повредена психика? Кой ще спаси теб?
Какво е да ти липсва човек, който те е наранявал безброй пъти, човекът, причинил ти повече болка от всеки друг и все пак човек, когото си обичал? Какво е да ти липсва някой, когото доброволно си оставил в миналото си и то с причина? Какво е да знаеш, че си се отказал, когато вече не си е струвало... или все още е? Има ли начин да си сигурен в това?
Какво е да ти липсва някой, с когото си бил наистина близък и в един момент просто сте се изгубили, едва ли не несъзнателно, неусетно разстоянието е станало повече от километри, цял океан... от мълчание? Какво е просто да си пропуснал, да си забравил във важния момент да върнеш жеста и да бъдеш там до човек, който е бил до теб, когато най-много си имал нужда? Имаш ли право да ти липсва все пак?
Независимо кой точно ти липсва, ключовата част е, че ти липсва и че ако не можеш да го промениш, неприятното усещане си остава там. Чувстваш се сякаш си болен от рядка, едва ли не непозната болест, за която лек още не е открит, и нямаш никаква представа как ще издържиш изобщо, докато някой не го намери. Ами ако това никога не се случи? И в главата ти няма да спрат да се въртят, като на кинолента разбъркани спомени, усещания и изгубени надежди, няма да спрат да ти припомнят, да шептят, да те карат да се надяваш и да молиш да се върне изгубеното, пропуснатото. А може би не си болен от незнайна болест, може би е толкова разпространена, че има хиляди начини за лечение, но или никой от тях не ти дава особен шанс за пълноценен живот след това, или просто е твърде скъп, по един или друг начин, за да можеш да си го позволиш. И стоиш като просяк с разтворени ръце, отпуснати, с жални очи, с приведена глава и молещ се това да не е истина и някой да се смили над теб. Защо? Защото чувството се е вмъкнало под кожата ти, разпростира се и навлиза като лед в кръвта ти, раздира вените ти, устремено към издълбаната част в гръдния ти кош, към липсващото там. Но няма да спре, когато разбере, че вече не ти е останало сърце, защото си го изплакал, изстрадал, разбил на малки парченца, безкрайно малки, правейки го неспособно да бъде събрано отново заедно, сглобено, залепено, биещо отново, не и без да липсва някоя частица. Няма да спре дори тогава, ще намери начин да се вмъкне в душата ти, да се загнезди там и да те накара да се свиеш на кълбо в спазми, които сам няма да си способен да контролираш, защото вече ще е навсякъде. Няма да са само мислите ти, които непрестанно ще те водят обратно, ще те препращат по различни пътища към едно и също – човека, който толкова ти липсва. И няма да спреш да си спомняш не само лицето му, дъха му, думите и допира на кожата, дори мириса на парфюма му, няма да е само това. Ще е всичко, всичко, което сам не си способен да си върнеш, дупките, които не можеш да запълниш, най-вече тази празнина между ръцете ти, защото няма да има кой да те прегърне в този момент. Тишината ще те притиска, няма да си способен да чуеш дори собствения си глас, няма да имаш такъв, ще ти бъде отнет от липсата на думи, с които да изразиш всичко това. Няма да има емоция, с която да сравниш тази липса, това чувство, защото колкото и пъти да си го изпитвал винаги е различно, различно лице, различни ръце, различна болка. Няма да можеш да се протегнеш и да докоснеш, да погледнеш и да видиш в далечината, защото ръцете ти ще бъдат отмалели от непрестанните опити да се задържиш цял и прав, да не се предадеш, а очите ти - отмалели от взиране в безбрежната далечина на миналото, ще бъдат като зашити за клепачите ти, за да не си способен и да погледнеш напред, да видиш нещо отвъд константната самота. И няма да имаш силата да се надигнеш, да се изправиш, не само защото няма кой да ти помогне, а и защото сам не си способен да повярваш, че има смисъл, защото няма да има. Няма да можеш дори да определиш кое боли повече – изгарящото желание, почти физическата болка, която можеш да усетиш по връхчетата на пръстите си, по дланите на ръцете си, навсякъде, или мисълта, че всичко това няма да спре скоро или изобщо, и че дори и да спре, нищо няма да е способно да поправи щетите, нанесени от усещането, че си сам в този момент. И ще усещаш как ти се иска да изчезнеш, да те няма, да можеш да се скриеш, да се свиеш на кълбо и да плачеш, но няма да можеш, защото вече си го правил и знаеш, че не променя нищо, а и не би могло. Чувстваш се ограбен и разкъсан от самия себе си и нещото, което не можеш да дефинираш, защото не можеш и да го контролираш, никога не си могъл. И ще знаеш, че ако можеше да се видиш отстрани, дори ти не би бил до себе си в този момент, в който приличаш не само на смешна и в същото време – сърцераздирателна, картинка от комикс, защото независимо колко безкрайно много ти е писнало от драмата в живота ти, ти ще знаеш, че самият ти си драмата, пропуснала да завърши с хепи енд – би било противоестествено. Няма да има хепи енд, защото няма да вдигнеш телефона и да се обадиш пръв, няма да признаеш слабостта си, няма да си позволиш да бъдеш слаб един единствен път дори, защото това си ти и независимо колко ти липсва, сега го няма и ще пропуснеш да обвиниш себе си за това. Или обратното – ще поемеш цялата вина, ще се чувстваш по-долен от всяко друго живо същество на Земята и няма да можеш да си намериш място от ненавист, от омраза към самия себе си. Но и това нищо няма да промени. Разпилян и наранен, нуждаещ се и неудовлетворен, надяващ се и протягащ ръце, взиращ се, със замъглен от пресъхнали сълзи, поглед ще продължаваш да стоиш там, все толкова сам. И дано отмине миг по-скоро, защото никой, включително и ти не знаеш какво е да ти липсва някой, защото всичко се случва толкова бързо, едва ли не миг от секундата, и последното, което можеш, е да останеш прав и с думи да пребориш напиращото да се разпадне в ръцете ти сърце. Защото току-що преминалата буря няма да е последна, и това, че сега успокоен, примирен или може би щастлив гледаш на нея така, няма да те защити от следващия прилив. И сам знаеш, че никога и никой няма да е достатъчно силен, за да те защити, дори ти самият няма да си способен да се спасиш, защото нямаш избор и няма начин.
Това е да ти липсва някой. Липсата е осъзнатото усещане за неналичието на единственото, от което се нуждаеш точно в този момент.
Липсва ти... нали? А съжаляваш ли?
И кажи ми тогава какво е да не можеш да намериш сигурно убежище дори в мислите си, да изгубиш себе си, обзет от липсата на някой друг; в безлунна нощ да се молиш дори за една звезда, защото нито едно пламъче не е останало в душата ти, за да осветява пътя ти. Или ми кажи какво е да шепнеш сам на себе си в мрака, за да не чуваш гласа на самотата, виковете, които тя неистово надава, някъде вътре в теб, и да се опитваш да се бориш с изригващите една след друга емоции, непознати, неприсъщи, но намерили си дом в поруганата ти душа.
Кажи ми или по-добре замълчи... Защото аз знам какво е, била съм там.
Защото ми липсваш всеки един ден, но се опитвам да живея с това.

Няма коментари:

Публикуване на коментар