неделя, 12 декември 2010 г.

Приказка за Никога



Никога не се върна. 

Никога тази врата не се отвори отново.

Никога ти не се показа зад нея.

Никога аз не бях там, за да те посрещна на прага.

Никога е ужасна дума. Никога е символ на безнадеждност, обреченост, безкрайност, липса.

Никога е олицетворение на вечност, която няма да я има, на мечти, които няма да се осъществят, на всичко, което няма да се случи, на цял живот, който няма да бъде изживян… никога.

Никога.         

Никога. Никога.

Никога.
Никога не ти казах всичко, макар да бях се зарекла да не крия нищо от теб.

Никога обаче не те и излъгах, точно както и ти бях обещала.

Никога не се осмелих, никога не повярвах, никога не посегнах, никога не се борих.

Никога не изрекох думите, които изгаряха езика ми и се въртяха като неонов надпис в главата ми, думи, които можеха да сринат света ми и да го изградят наново.

Никога.

Никога не наруших мълчанието, което бе толкова оглушително. Мълчание, което можеше да ме побърка, да ме лиши и от последната капка здрав -  или не дотам – разум. Мълчание, което ми коства цял един живот. Мълчание, от което ме боли, мълчание, което овъглява езика ми, изпарява мислите ми, вледенява сълзите ми. Мълчание, което ми тежи повече от всичко, а го нося със себе си всеки ден, като клеймо, като жигосан белег по кожата ми.

Никога не преодолях себе си от страх да бъда щастлива един-единствен път. Никога не надмогнах безграничната си способност да се самонаказвам, никога не си простих.

Никога не поисках, знаейки, че мога и да получа, каквото искам. Никога не помолих, знаейки, че това няма да са просто думи, глухи и празни. Никога не се ослушах, никога не дочаках ответен отговор, никога не зададох въпроса.

Никога и не спрях… да копнея, да мечтая, да градя илюзорни реалности, фалшиви, невъзможни утопии и никога не спрях да вярвам в тях.

Никога не спрях да се надявам, дори когато нямаше място за напразни надежди.

Никога не погледнах назад.

Никога.

И вината е само моя.

А можех да ти кажа всичко, можех да ти дам шанс, можех да си дам шанс. Можех да попитам, да чуя, да повярвам, да спра да се надявам и да приема истината, която така и не опознах. Можех да не се спирам пред фалшиви стени, градейки още хиляди такива.

Можех да не ти давам повод сега да не спиш, точно както и аз впрочем.

Можех да лежа до теб и да съзерцавам лицето ти, олицетворение на моя душевен покой.

Не.

Никога не съм могла. Това щеше да е съвсем друга приказка.

Приказка с евентуален хепи енд. Приказка, в която нямаше да съм себе си напълно – тъмна, мрачна и вечно обсебена от собствените си демони. Приказка, в която море от безбрежно щастие щеше да залее света ми, да го наводни и постепенно да го превърне в безкрайна идилия. Приказка, в която щях бавно да се давя, мислейки само за теб. Приказка, в която мечтите се сбъдват и всички заживяват щастливо. Приказка, която вероятно би завършила с главната героиня – тоест аз, в клиника за душевно болни, овързана в бяла усмирителна риза, с поглед зареян, неадекватен и щастлив.

Приказка… от която избягах.

Няма коментари:

Публикуване на коментар