събота, 18 декември 2010 г.

Дъжд от есенни листа


''In the middle of winter I at last discovered that there was in me an invincible summer.''
( „И неочаквано, посред зима, аз открих, че вътре в себе си тая едно невидимо лято.”)

                По подобен начин, един есенен следобед през ноември, надигайки глава от книгата, над която се бях зачела в парка, се загледах в неспирния танц на есенните листа. Едно листо бавно и почти недоловимо за слуха се отрони и полетя към земята, отдавна покрита със стотици други такива. После бавно се отрони още едно. И още едно. И още много. И за първи път в този слънчев следобед дъждът от есенни листа ме наведе на мисъл, която устните ми неволно промълвиха: „Колко тъжно!”
                Колко необичайно за мен. Аз вероятно съм един от много малкото хора, които не намират есента за тъжна, които се радват на мрачното, хладно, непостоянно време, точно толкова, колкото и на неповторимата палитра, в която природата се преоблича по това време на годината и на последните откраднати слънчеви лъчи. Есен - умиращ сезон. Поне така казват всички. Може би аз не гледам особено нормално на нещата, може би именно по тази причина едва сега за пръв път свързах есента с тъгата на падащите листа, ронещи се като сълзи от дърветата, тихо танцуващи по алеята в парка. Бездомни. Но само за миг. А в следващия – всичко си идваше на мястото – с допира им до всеки, паднал миг по-рано, лист. Не бе раздяла завинаги, а просто кратък полет, породен от едва ли не случаен полъх на вятъра. Пролет – Лято – Есен и край на краткия, наситен с багри живот. А – и Зима – време за вечен покой, край на кръговрата.
                Край на мен. Край на теб. Край на листата, ронещи се мълчаливо. Край на нас, отдавна превърнали се в невидимо присъствие, потънал в тишината фон на изпразнени откъм съдържание, избледняващи с всеки миг мечти.
                Край на цветовете, потопени в стаена скръб. Край на шепота, безпричинно угаснал с един последен дъх, ненужно поет. Край на мислите, така отдавна вкоренени в притихналото ми съзнание, вплетени в неразгадаема мрежа от предположения, надежди, заключения, изводи, прибързани, протяжни, не рядко безсмислени и по-често – безплодни, но никога – безцелни. Като мен самата.
                Изгубена или ненамерена. Пристигаща или заминаваща. Объркана или просто безбожно млада, наивна, различна сред еднакви или еднаква сред твърде различни. Непозната или забравена. Отчаяна или просто меланхолична. Насила докосната или без сила оставена. Мрачна или просто неясна. Неусетна или изгубила усет. Никоя или ничия.
                Или пък просто аз – незавършена.
                И аз осъзнах, че не нося в себе си невидимото лято, а едва доловимата късна есен, тиха, меланхолична и безкрайна.

Няма коментари:

Публикуване на коментар