Тази вечер стоя сама на скалите, близо до плажа, близо до вълните, разбиващи се и превръщащи се в нежна мъгла.
Тази вечер наблюдавам залеза сама, а след това оставам с очи, вперени в звездите. Небосводът никога не е бил толкова необятен.
Тази вечер не съм тъжна, не ми е самотно дори.
Тази вечер всичко е идеално такова, каквото е – несъвършено.
Тази вечер отнякъде долита тиха музика, позната мелодия, заглъхващи в далечината думи, носещи своето недочуто послание.
Тази вечер си мисля за вчера, за онзи ден, за миналата седмица, за миналото лято, просто за преди. А беше толкова просто...
„Тази вечер няма да плача” бях си обещала, макар и не на глас, макар и сама на себе си. И наистина опитах. Опитах се да погледна, да задържа погледа си повече от минута и да се слея с безбрежната синева. Опитах се да оставя всичко там, където принадлежи – в миналото, и да погледна без страх напред. Лекият ритмичен плясък на вълните, небрежното шумолене на листата, тихата мелодия – защо можех да ги усетя, но не и да се слея с тях, когато наистина имах нужда... да забравя. Да се заслушам, да се замисля, да спра да мисля. Да погледна, да оставя взорът ми да се рее, свободен като птица, свободен като лек ветрец, като нежен бриз... като теб.
„Тази вечер няма нужда да мисля за теб.” бях си казала. И го вярвах. Може и да нямаше нужда, но беше толкова естествено за мен, толкова спонтанно и нормално, сякаш запълваше времето ми, сякаш винаги е било така. А не беше. Не, ти не беше мой любим, не беше мой приятел, не беше роднина или близък, беше просто ти и това ми беше достатъчно. Мога ясно да си спомня колко нормално и някак естествено бе за мен да чуя гласа ти всяка вечер, независимо какво точно ми казваше, независимо от думите ти, от действията, гласът ти ми стигаше. Не беше най-сладкият звук, но беше единственото, което исках да чуя. И ти не беше моето момче-мечта, дори трудно някой можеше да те опише с мечта, та била тя каквато и да е. Ти беше проблем, кошмар, но не и моят. Ти беше моето душевно спокойствие, моят мир, моята свобода. Само ти беше способен да ми донесеш това усещане и сякаш го знаеше, затова нямаше нужда да го казвам на глас. Толкова много неща не успях да ти кажа, толкова много неща, който ти вече знаеше... може би. Толкова други успях да изговоря, незначителни, безсмислени, но споделени... с теб. Толкова пъти не бях спала, толкова пъти се бях тормозила, толкова пъти ме бе притеснявал и толкова пъти ме бе ядосвал. Но много повече ме бе накарал да се усмихна, да се засмея, когато не мислех, че съм способна на това, толкова много пъти ме бе успокоявал. Толкова много пъти те нямаше, толкова много пъти не можех да те докосна, да те прегърна, толкова много пъти не исках да ти казвам и дума, нямаше нужда. Но много повече бе до мен от другия край на телефонната линия, от другия край на света, на моя свят.
Тази вечер си мислех единствено как ми бе обещал да сме заедно тук, а не можа да изпълниш обещанието си. Но не те виня. Поне опита – обеща ми, даде ми надеждата, а това бе достатъчно. Да, иска ми се да бе тук и да можеше да чуеш каквото чувах аз, да можеше да усетиш това, което усещам и аз, да можеше да помиришеш, да вкусиш, да опиташ, да разбереш. Но и без това съм сигурна, че щеше, това ми стига.
Тази вечер ти отново си моят покой, моят далечен пристан, моята утеха в мрака, рамото, на което да склоня глава. Дори да те няма.
Тази вечер – това си ти – всичко край мен. Не е нужно да мисля за теб, защото ти стоиш пред мен, ти си във всичко, което ме заобикаля, във въздуха и морето, в пясъка и залязващото слънце, в скалите и далечния кей, в мечтите и спомените ми. Не е нужно да затварям очи, за да те видя, ти си тук и мога да те усетя. Това ми е достатъчно. Ти си ми достатъчен, за да живея. Нужен си ми и за първи път не ме е страх да го кажа открито, да призная, че имам нужда от някого, че наистина с него светът ми е по-добър, че аз съм по-добър човек, че съм себе си. Може би закъснях, но вярвам, че ти го знаеше, вярвам, че го беше разбрал, вгледан в очите ми, замислен, унесен.
Тази вечер може би беше поредната прекарана по този начин, може би с нищо не се различаваше от всяка друга. Навярно някой бе забелязал момичето, което всеки ден по залез се отправяше към недалечните скали и оставаше там, чакайки изгрева. Чаках го, вярно е. Все пак ти бях обещала да го гледаме заедно. Само аз, ти и слънцето. За да видим как бавно разкъсва мрака, изплувайки сякаш от дълбините на безкрайното море, как постепенно обагря небето в хилядите нюанси на розово, оранжево, червено. За да видим как се издига все по-нагоре, прокуждайки всеки спомен за тъмнината, която бе царяла минути преди то да се появи, носейки надеждата на един нов ден. За да го наблюдаваме, сгушени един в друг, после да станем спокойно и да се приберем, може би да легнем, може би да заспим.
Тази вечер не дочаках изгрева, дори не останах в очакване на слънцето да залезе.
Тази вечер за пръв път нямах сила да гледам същия спектакъл.
Тази вечер за първи път не казах нито дума, не допуснах нито сълза да се стече от изморените ми очи.
Тази вечер за последен път си припомних какво можеше да бъде, защото утре вече нямаше да съм тук, нито някой друг ден.
Тази вечер знаех, че никога няма да се върна.
Тази вечер си бях взела сбогом с теб за последен път. За да няма повече красиви несподелени залези и изгреви, за да няма повече с мъка слепени, натрошени мечти, за да няма повече думи, изречени тихо в необятната тъмнината. За да не протягам вече неуморно ръце, за да не се взирам в безкрайността, за да остана цяла поне веднъж до края на нощта. И за да не се боря със сянката ти през деня. За да не пропуска сърцето ми по един удар, когато се сетя за теб, за да не спре да бие изобщо. За да си тръгна с усмивка, че те е имало и без тъга, че те няма.
Тази вечер те обичах. Както всяка друга вечер. Повече от всяка друга.
30.08.20..
Няма коментари:
Публикуване на коментар