Ден като ден, като почти всеки друг, а аз обичам различните дни. Седя си на едно шкафче и над главата ми виси табелка с големи черни букви „Забравени вещи”. Минава някой и небрежно, на шега ме пита: Кой те е забравил? Замислям се. Минава още някой, а въпросът гласи: Кой те е загубил? Този определено ме накара да се замисля в пъти повече.
Иска ми се да си кажа, че не съм забравена, че някой някъде там би се сетил за мен, дори да няма нужда. Или именно тогава. Когато има нужда точно от мен. Мисля, че има такива хора, почти сигурна съм. Иска ми се да си кажа, че има хора, които си мислят за мен от време на време, просто така без причина, просто са се сетили или може би им липсвам. Може би ме обичат. Иска ми се.
Винаги съм си мислела колко хора съм изгубила, защо, как и кога успях да ги изгубя. А дали можех да постъпя различно, дали това щеше да ги задържи до мен? Дали е имало друг начин да се случат нещата? Дали има значение, че сега анализирам всеки момент, а беглата надежда да намеря успокоение в това, че съм направила всичко по силите си, ме подминава и продължава да тича в съвсем друга посока, доста далеч от мен. А аз искам да я спра, да попитам, да разбера. Иска ми се.
За първи път се замислих колко хора са изгубили мен. Може би друг път не съм, защото малко или много звучи егоистично, но сега просто ми изглежда толкова естествено и нужно да намеря отговор. Но не е ли трябвало да бъда нечия по някакъв начин, за да ме загуби той? А дали го е осъзнал? Имам нужда да принадлежа някому точно сега, да знам, че има нещо сигурно там, нейде сред забързаните хора, сред студените и пусти лица, сред уродливите, наранени души и полуизгнилите от простудата на новия век и технологии сърца. Иска ми се.
Исках гласовете на съвестта, всичките ми грехове и добродетели да замлъкнат, да спрат да се препират в главата ми, опитвайки се да мислят, разсъждават и действат вместо мен. Искам само миг тишина, покой. И сега го имам. Толкова е тихо, че мога да дочуя собствения си изтощен, леко забавен сърдечен ритъм, напомнящ ми, че от открехната вратичка в гръдния ми кош наднича изтерзаното ми, неупотребявано сърце. А аз от страх да го разопаковам, го оставих с годините да се покрие с тънък слой пепел от изгорелите мечти на едно самотно съзнание. Не са разбити, никога не са могли да бъдат. Не можеш да убиеш нещо, което не е съществувало, не може да ти липсва, което не е било. Не можеш да познаеш истинското чувство, ако не си се докоснал до чистата болка на липсата му.
А тишината е по-лека от мълчанието, по-нежна и по-фина. Тя не тежи така, както тежат само неизказаните думи, витаещи във въздуха. Само те могат да прогарят кожата, да личат като татуирани в уж небрежния поглед, само те могат да замъглят всичко, казано между другото. Само неказаните думи са като леден дъх по кожата, каращ те да потръпнеш, но не и да проговориш. Нужното наказание за слабата воля и силните съмнения.
Но не тъмнината носеше мрака, той се стелеше, пропълзяваше през всички отворени рани на изтормозеното ми тяло, измъчвано и в този час от непреодолимия копнеж да докосне, да поиска и да получи. А надупчената ми от оловото на собствените ми размисли и страсти душа плахо надничаше зад притворената врата на новата възможност, която всеки момент щеше да се окаже просто безполезна част от едно невъзможно бъдеще, само фрагмент от моментното настояще и никому ненужното вече минало. Но на мен ми бе нужно. Все още. Никога не бях достатъчно силна, за да спра да се обръщам назад, с надеждата да намеря, каквото липсва, смятайки, че съм го изгубила някъде там, просто съм го пропуснала. Винаги съм била като слепец, молещ се, усещащ, че каквото иска е толкова близо, почти възможно да бъде усетено и в същото време невъзможно да бъде намерено, видяно. Така и не разбрах.
Не бях изгубена – никому никога не бях принадлежала. Не бях и намерена – нямаше кой да се обърне назад, за да провери дали все още вървя до него. Не бях изгубила – никога не съм притежавала нещо друго, освен себе си, а и това - не напълно. Не успях и да намеря – но това няма да ме откаже от търсенето, защото протягайки ръка мога да усетя колко близо съм до мечтаната награда. А ти можеш да продължаваш, не ме чакай, знам добре, че не аз съм човека, който би избрал да върви до теб, ако не те беше страх да вървиш сам. Мислех си, че истинската свобода е да имаш най-важното на света без да го притежаваш, а то какво било – проклятието на неразбралия истинската стойност на всичко, което губим, когато печелим.
Мисля да окача на прага на душата си малка табелка с надпис „Забравени/изгубени вещи” и дано някой все се излъже да потърси там каквото е изгубил, както му липсва, каквото му трябва. Аз ще почакам дотогава, сякаш имам и къде да отида – на гости на умълчалото ми се съзнание. Едва ли. Но все пак идеята ми се струва добра.
.. .. 2010
Няма коментари:
Публикуване на коментар