неделя, 13 март 2011 г.

Страх



А светът рухна в ръцете ми, изсипа се натрошен и се плъзна между пръстите ми. Само прах, мъгла и лек дъжд.
Не погледна назад, не отрече. Беше сигурен, че аз все пак ще остана там, за да събера безнадеждно стъпканите парченца, за да се опитам да наредя пъзела на собствения си живот... за да продължа да вярвам в приказки. Поне това ми бе останало.
Но може би не бе напълно прав да ме оставяш там сама, може би не така трябваше да постъпиш, но знаейки, че няма да те съдя, това твое решение не ме учуди твърде много.
Ти продължи напред и аз вероятно бих се зарадвала за теб, ако ми дадеш възможността, разбира се. Не бих съжалила, не бих се отрекла нито от теб, нито от себе си. Вероятно бих преосмислила нещата за хиляден път, как така е възможно всичко да се променя за един миг, няма дори и цяла секунда, а вече никой и нищо не е същото. Толкова ли е безнадеждно да се опитвам да търся сигурност в нещо толкова несигурно като времето... и теб?
Много преди всичко това да се случи, моят свят отдавна бе рухнал в очите ти, но аз не можех да понеса дори мисълта за това и просто притворих своите, за да се опитам да забравя. А ти беше там тогава. Стоеше до мен, недоумяващ, неразбиращ напълно, неосъзнаващ, объркан и измъчен... от мен. Но аз така и не направих едната стъпка, която ни делеше, за да ти докажа, че освен проблеми, драмите, изгубените каузи, упорството и напрежението, които виждаше в мен всеки един път, има и още много повече. Аз имах и добра страна, но може би бях твърде изплашена да ти я покажа, да я споделя с теб, от страх да не би да съм се самозаблуждавала и там, вътре в мен, да не е останало дори малкото, което смятах за достатъчно добро.
Страх. Страх от тъмнината вътре в мен, от неизвестното, от непредвидимото, от всичко, на което бях способна и най-вече лошото. Страх да не те нараня, да не те отблъсна, да не те объркам, да не те натоварвам излишно – страх от самата мен, от болката и проблемите, от неразрешимите дилеми, които неизменно носех вътре в себе си, от очакванията, надеждите и намеренията ми. Страх, които и двамата изпитвахме, кой повече или по-малко, така и не разбрах. Но бях сигурна, че го има, независимо от отричането и опитите да бъде погребан със старание и нежност. Диханието му бе толкова осезаемо, поне за мен, можех почти да го докосна, като невидима бариера, копринена, тънка, фина и все пак здрава, все пак разделяща ни, дори когато бяхме заедно. Беше сякаш жив, тлеещ в съзнанието, и моето, и твоето, умело прикрит, заровен в пепелта, с която и двамата редовно го поръсвахме преди лягане. Отгледан като феникс от жаравата на собствената ни страст, той можеше да се пробуди, да се възроди във всеки един момент, а аз сякаш само това бях способна да очаквам. Предусещах момента, в който ще се надигне и ще ни залее като порой от ясно небе, преобразено за миг в сивкаво море от непроницаема мъгла, плътна и влажна, студена. Въздухът не ми стигаше, дробовете ми се бях свили, почти колабирали, неспособни да ми осигурят дори глътката въздух, за която почти се бях отказала да се боря. Сърцето ми изплашено ту препускаше, ту прескачаше, сякаш всеки момент можеше да замре, издъхнало от напрежението. Кожата ми бе избледняла, студена, а мозъкът ми бе спрял да функционира, неспособен да приеме случващото се, отричащ и отказващ да направи логична връзка с предишния щастлив момент.
Не беше болка във физическия смисъл на думата, макар така да го усещах. Беше като моментно вцепенение, няколко минутна или може би няколко часова кома, нито твърде дълбока, нито твърде лека, за да може да бъде пренебрегната. Нямаше преди, нямаше след, нямаше дори тук и сега. Нямаше нищо. Мен ме нямаше, не дишах и не съществувах. Теб те нямаше също, сякаш никога не си бил реален, сякаш аз сама съм те измислила и си бил видим единствено за изкривеното ми съзнание. Но не. Знаех, че не това е, в което трябва да вярвам, нищо от това не трябваше да се случва, това бяха само страхове.
Страхове. И нищо друго.
Страх да не те загубя преди да съм те спечелила.
Страх да не... или просто страх от мен самата.
Страх, който в този момент бих споделила с теб, с надеждата да ме разбереш, вярвайки в това.
Страх, който трудно успявам  да облека в думи, докато всичко, от което се нуждая, за първи път, си ти.
Детински страх, нощен страх, моят страх.

1 коментар:

  1. Прекрасно!На мен дори и кулинарните рецепти са сухарски :)

    ОтговорИзтриване