неделя, 10 март 2013 г.

Думите ми


Думите не потичат от мен.
Не изтичат от съзнанието ми, не капят от пръстите.
Задръстват мислите ми, настоявайки за още и още внимание. Настояват за време. Настояват..
А аз се чувствам просто безсилна. Точно тук и сега съм толкова до абсолютна крайност изморена, че искам само да си полегна, да поспра за миг.. Всичко да спре.
Не може ли?
Искам просто да се рея в безтегловност из собственото си съзнание, без всичките ми идеи да се блъскат в мен безпощадно и без секунда почивка; без многобройните ми безплодни фантазии да замъгляват представите ми за реалността; без сълзи по (не)знайни причини да напират всеки миг, заплашвайки да бликнат във вид на мастилен порой с утрешно пощенско клеймо.. без всичко това.
Без мен.. от вчера.
Искам минута, час, цял живот на спокойствие от всичко, което вече е било или никога няма да бъде. Не може ли просто всички да са доволни, че каквото там се е случило, просто се е и е приключило, имало е своето време. Край на историята. Не става ли така?
А пък каквото не е било.. ами съжалявам, дала съм всичко от себе си, просто не се е получило. Вероятно си има причина. Вярвам в причинно-следствената зависимост. Край и на тази история.
Искам ден, в който „Аз от вчера“ не се кара с „Аз от миналата година по това време“, ден, в който не се съюзяват, за да ми напомнят спомен след спомен, да изискват вниманието ми и времето ми и да ме принуждават да правя отчаяни, напразни усилия за изгубени каузи.
Искам ден, в който Аз съм аз, себе си, само толкова. Без множество бивши главни герои напуснали сцената непредвидено, преди края на представлението, без лица, промъкнали се тихомълком по средата на действието, без постоянно отсъстващите присъстващи, без каквито и да било илюзии, без сценаристи-моралисти, подпъхващи думите и идеите си в главата ми сякаш са мои, без излишен грим и без маскаради. Край на пиесата. Благодаря за вниманието.

А сега мисля просто да си полежа тук, на тази бяла страница и да почакам думите да изплуват от водовъртежа на мислите ми, да разперят криле и да накацат по редовете, да ме освободят от бремето на „вчера“, „днес“, „утре“ и „някога“.
Би било прекрасно..

Няма коментари:

Публикуване на коментар