сряда, 13 март 2013 г.

„Изкуството никога не е плод на щастие.“




„Изкуството никога не е плод на щастие.“
Така ли било?
Само за изкуството ли става дума? Животът в крайна сметка не е изкуство също?..
Наистина ли всичко, което правим е само, за да се излекуваме от някаква болка? От някаква загуба?
Действително ли всяко наше действие е продиктувано от дълбокото желание да притъпим болката, да успокоим пристъпа на паника, да превъзмогнем липсата.. на някого, на нещо?
Цял живот ли се самолекуваме от раните, нанесени ни от нечия липса, от загубата на нещо важно и обичано, от ненавременния край..?
Успяваме ли?
А може би е така..
Така е защото само изкуството може да ни спаси от самите нас, от саморазрушението, което можем да си нанесем, когато сме наранени. С думи описваш и подреждаш бушуващото торнадо в душата си и се надяваш да е достатъчно, защото това е всичко, за което можеш да се хванеш точно сега. Но ако не е – опитваш пак, прибавяш мелодия, която те освобождава от всяко чувство, което е напът да те опустоши, от всяка емоция, която те кара да се луташ като изгубена душа. А ако не стига.. можеш ли да нарисуваш каквото не успяваш да кажеш? Можеш ли да нарисуваш цветовете в съзнанието си, спомените, цялата палитра на болката? Можеш ли от парче дърво да оформиш това, което ти липсва?
Можеш да опиташ.
Можеш да опиташ да излееш всичко, всяка мастилена капка, разливаща се в съзнанието ти, всяка нота, звучаща в главата ти, до последната пръска боя, с която разполагаш, до последния графитен писък по листа..
Цял живот ли това правим? Или поне се опитваме..
А какво става, когато всяко изкуство ти обърне гръб и нямаш дори това, на което досега си се опирал в труден момент? Какво ако думите просто не идват, пръстите ти не тракат по клавиатурата, мастилото не капе, моливът е отдавна счупен, а тоновете на пианото заглъхват безутешно в тишината? Как ще се спасиш тогава?
Няма ли да опиташ всичко?! Чел си толкова книги, гледал си толкова много филми, никой ли не ти дава правилния отговор там? Ще отрежеш косата си, ще смениш цвета, ще избягаш от града, ще обърнеш гръб на всичко? А ще помогне ли? Надали…
Всеки е губил нещо в живота си, някого – близък, приятел, любим, себе си.. Или пък цял живот, мечта, любимо място..
И всеки път си мислиш, че това е краят, че е най-лошото, че всичко свършва тук, че ще те убие. Но няма.
Просто ще трябва да намериш поредния нов или недотам нов начин да се излекуваш от тази болка.
Цял живот ще е така, нали?
Цял живот ще търсиш начин, цял живот ще се опитваш да приемеш и продължиш. Цял живот ще се опитваш да заместиш, да поправиш, да си върнеш, да опиташ отново. Цял живот ще си даваш още един  шанс, още едно ново начало.
Наистина ли?
Наистина ли ще е ново? Няма ли да си там, където си, заради всичко, което ще е случило преди това? Няма ли да е просто поредния начин да се самоизлекуваш?
Вероятно. Много вероятно дори.
И в началото ще боли, много ще  боли дори, докато осъзнаеш какво точно се случва с/около/без теб. После ще изплачеш всичките си сълзи, ще изслушаш всяка възможна тъжна песен, ще напишеш още (думи, песни, каквото излезе), ще излезеш и ще изпиеш всяка капка алкохол. Ще обиколиш всяко място, ще се разходиш по всяка улица, ще хванеш следващия влак/автобус/самолет. Ще се опитваш да го изкараш от себе си, всичко това, което ти причинява болка, ще се опиташ да забравиш, ще опитваш все по-силно. Но не става така. Нищо не е приключило преди да видиш края, преди да проумееш, преди да разбереш всяка частица, преди да го пуснеш.. Нищо не е приключило, не си е отишло окончателно преди да до приемеш. Но дори и след това..
След това си казваш, че си се излекувал.. и този път. Успял си. Оцелял си. Всичко е нормално отново, живееш, дишаш, твориш, работиш. Всичко трябва да е наред.
Но дори тогава всичко е само на една песен разстояние, само на случайно изречени думи, случайна гледка, аромат, секунда.. Всичко още е там, в теб. Всичко остава дори след края.
Това може би е най-лошото.. или най-хубавото?
Но ти ще продължиш да се лекуваш от загубите и всеки път ще боли както първия. Но ще се справиш и после пак ще си ти, по-различен, но все пак ти, минал през всичко дотук.


The Script - Six degrees of separation

Няма коментари:

Публикуване на коментар