четвъртък, 21 април 2011 г.

Фантазия за щастие


Не заспивай, слънце!
Не ме оставяй!
Не залязвай за мен..
Или по-добре.. Спи!
Затвори очи, предай душата си на покоя и потъни в сладостни сънища и благоуханни мечти, далеч оттук.
Заспивай, слънце!
За теб ще е по-добре да не чуваш никога тези думи, болезнено дразнещи слуха; по-добре ще е да не виждаш тези издайнически сълзи, стичащи се от прашасалите ми очи, отмивайки едва нищожна част от тягостните усещания, напластили се в агонизиращо абстиниращата ми душа.
Спи и не отваряй очи… за истината, която заплашва да загрози илюзорното ти щастие, на прага на реалността в борбата й с фантазията.. Фантазия за щастието.. ни.
Спи и сънувай, потънал в страна на чудесата, сбъднатите надежди и копнежи, далеч от всичко и всички, които биха могли да те докоснат и наранят. Далеч от живота и действителността, пагубна на души като теб. Мечтатели.
Спи. Бягайки далеч колкото от света, толкова и от мен.  Аз все пак ще те прегръщам, с връхчетата на пръстите си ще рисувам по кожата ти, ще се наслаждавам на спокойствието ти, защото хората наистина са най-красиви, когато спят.. най-истински.  И това неминуемо ме кара да се запитам: затова ли не мога да заспя? От страх да не бъда истинска, да не те загубя, заради всички демони вътре в мен, нашепващи ми злостни, противоречиви, ужасни думи или да не загубя себе си. Та аз съм се губила и преди.. За теб ме е страх. За теб.
А е безсмислено. Знам, че ще си отида съвсем скоро, преди още да си си го помислил. Скоро. И след мен празно място ще остане ли? Кажи ми.. Място, на което да съм принадлежала именно и само аз, моето място.. в теб. Ще има ли изобщо такова? Имало ли е..
Мога само да фантазирам. Безплодни мечти за щастливи мигове, неизречени слова и погледи, издаващи всяка мисъл, пробляснала в съзнанието ми.
Фантазии за теб. За мен. За нас.
А са толкова реални.. не плоски, кухи, празни и лишени от емоция и одухотвореност. Сякаш живи и реални.
Моменти, в които не се съмнявам, не се лутам, не търся и не се чудя. Не се тормозя, а знам.. Знам, че те заслужавам, че те имам, че не те деля с призраци от миналото или бъдещето.. че имам своето място в теб, своята част, малко парченце.. за спомен. Че ще ме помниш. Или по-важно – че ще помниш нас, какво е било, макар и само за миг.
Аз знам, слънце, ти скоро ще изгрееш пак за мен, ще отвориш очи.. както всеки ден. Но едно е слънцето за всички и то не помни лица, нито мигове и дни. Така не ще ме помниш и ти. Нали?

Фантазирала съм си.. за щастието си.

Няма коментари:

Публикуване на коментар