неделя, 24 април 2011 г.

Хаотичен пост без име

I saw heaven in your eyes...

Без име, но не и без смисъл. Нали така?
Защо трябваше да се стига до тук? До момента, в който аз съм едновременно на средата на нищото и на всичко.. До момента, в който се чудя така ли трябваше да се развият нещата или аз леко кривнах от пътя.. До момента, в който се чудя дали мога да кривна още малко.. или още много, колко точно? 
Всъщност момент ли е или цяла вечност. Колкото повече се застоявам, толкова повече се чудя - не е ли било така и преди, просто сега съм го осъзнала? Вероятно е достатъчно налудничаво да си задавам въпроси сама на себе си и с готовност да се опитвам да си отговоря по възможно най-неналудничавия начин. 
Карай. 
Но накъде?
Към момента, в който без срам, без ненужна плахост, или пък именно с тях и шипка несравним трепет ще изрека на глас това, което се върти из главата ми като неонов надпис от секунди, минути, часове, дни, седмици, месеци... Не знам. Не мога ясно да си спомня кога за първи път го осъзнах. Просто се случи. Точно като теб. От нищото. А стана толкова много
Не знам.. Не знам, не знам, не знам, не знам...
Обичам начина, по който се справяш с ужасния ми характер.
Обичам начина, по който ме успокояваш и начина, по който ме караш да се смея, дори да съм на ръба на нервна криза.
Обичам начина, по който ме търпиш... винаги.
Обичам начина, по който се усмихваш... точно, когато не трябва и дори тогава.
Обичам да те гледам как четеш - имам усещането, че можеш да го правиш завинаги, че никога няма да ти омръзне, че никога няма да изпиташ нужда да спреш. Няма такова душевно спокойствие като твоето. 
Обичам да лежа до теб и да те наблюдавам - как четеш примерно, как спиш, как правиш каквото и да било или абсолютно нищо. 
Обичам, когато спорим, което е почти винаги и обичам, когато и двамата знаем, че няма значение кой ще е прав в крайна сметка, правим го за спорта.. в повечето случаи. 
Обичам дори мълчанието между нас, обичам нашата тишина, отмервана от равномерното ти дишане и ударите на сърцето ти. 
Обичам да се събуждам до теб, да те прегръщам.. просто да знам, че те има.
Обичам среднощните ни целувки…
Обичам, когато се окаже, че си единственият човек на Земята, който ше се навие да обикаля с мен часове наред... без ясна причина. 
Обичам странната ти връзка с фотоапарата ми - така де, почти само когато си наоколо стават най-великите снимки, дори ти да не си част от кадъра.
Обичам дори начина, по който ме вбесяваш . Винаги знаеш как точно да ме докачиш, за да ти се вържа на поредната простотия.
Обичам всеки един от хилядите начини, по които ме караш да се чувствам.  
Обичам и човека, който съм, когато ти си наоколо. 
Обичам, когато свириш или пък просто си дрънкаш - винаги е перфектният саундтрак за момента.
Обичам, когато се опитваш да ме убедиш, че не си чак такава трагедия в кухнята - още си чакам доказателствата обаче. 
Обичам да ходим на гарата заедно. Нищо, че това си е моето място, с теб е дори по-хубаво. 
Обичам дори моментите, в който нямам сила да ти откажа, а аз съм човек, който много трудно се отказва от мнението си. 
Обичам дългите телефонни разговори през малките часове на нощта.  
Обичам, когато ми се обадиш през деня, съвсем случайно, само за да ме чуеш как съм, понеже си се присетил за мен.  
Обичам начина, по който мога да говоря с теб практически за всичко. 
Обичам начина, по който ми вадиш душата с памук.
Обичам момента, в който те виждам като за първи път след месец, пък било то и само седмица,  и имам пълното право да ти се метна на врата от радост. 
Обичам... о не, определено не обичам моментите, в който си тръгваш, всеки път. Но май е наложително, за да се върнеш пак. 
Обичам невъзможния ти, непоправим характер. 
Обичам и онова усещане, което създаваш у мен, сякаш винаги ще си наоколо, винаги ще си до мен, ще си тук, а аз ще съм на сигурно, независимо от всичко и всички. Което естествено няма как да е истина, но нищо, така ми харесва.
Обичам дори начина, по който се нуждая от теб. Дори този факт принципно да ме плаши до смърт и инстинктивно да ми напомня да се обърна и да избягам по-бързо от вятър.
Обичам, когато се събудя и се сетя, че съм сънувала теб. Обичам усмивката, която предизвиква това, а аз определено обичам да започвам деня си с усмивка.
Обичам дори моментите, когато вече си далеч, но по кожата ми все още се усеща ароматът ти.

Обичам... обичам, обичам, обичам, обичам.
( Може би просто ми харесва как звучи.. :)
Обичам толкова неща в теб, с теб, заради теб, та дори и въпреки теб.  


Няма коментари:

Публикуване на коментар